Ейджи Йошикава
Мусаши (97)

Небесните звуци

— Върнахте ли се вече? — попита Гоносуке, като премига при вида на Мусаши в твърдо колосаните официални дрехи.

Мусаши влезе и седна. Гоносуке коленичи на края на тръстиковата рогозка и се поклони.

— Поздравления — каза топло той. — Веднага ли ще трябва да започнете работа?

— Назначението беше отменено — отвърна през смях Мусаши.

— Отменено ли? Шегувате ли се?

— Не. А и смятам това за добре.

— Не разбирам. Знаете ли какво се е объркало?

— Не видях причина да попитам. Благодарен съм на небето, че всичко завърши така.

— Все пак изглежда жалко.

— И вие ли сте на мнението, че мога да намеря слава само зад стените на крепостта Едо?

Гоносуке не отговори.

— Известно време имах такава цел. Мечтаех да приложа това, което знам за сабята, за постигането на мир и щастие за хората и така да направя Пътя на меча да стане Път на управлението. Струваше ми се, че ако стана държавен служител, ще имам възможност да видя в действие мислите си.

— Някой ви е наклеветил. Това ли е?

— Може би, но вие не мислете повече за това. И не ме разбирайте криво. Моите мисли, както особено днес разбрах, са само мечти.

— Това не е истина. Аз съм си мислил същото — Пътят на меча и духът на доброто управление трябва да са едно.

— Радвам се, че сме съгласни в това. В действителност обаче истината на затворения в стаята си учен не винаги съвпада с онова, което светът като цяло смята за истинно.

— Значи смятате, че истината, която ние двамата с вас търсим, е без полза в живота?

— Не, не е така — възрази бързо Мусаши. — Докато тази страна съществува, колкото и да се променят нещата, Духовният път на храбрия няма да престане да бъде полезен… Ако се замислите, ще видите, че Пътят на управлението не опира само до Изкуството на войната. Безупречното държавно устройство трябва да се основава на съвършено сливане на изкуствата на меча и перото. Последната цел на Пътя на меча е да осигури светът да живее в мир. Ето защо стигнах до извода, че моите мисли са само сънища, при това сънища на дете. Трябва да се науча смирено да служа на двама богове — единия на войната, другия — на книгата. Преди да се опитвам да управлявам страната, трябва да вникна в това, на което може да ме научи самата тя.

Накрая се засмя, но изведнъж млъкна и попита Гоносуке дали има мастилница или кутия с принадлежности за писане.

Щом свърши, подаде писмото си на Гоносуке и му каза:

— Съжалявам, че ви създавам труд, но бих искал да ви помоля да занесете това от мен.

— В дома на Ходжо ли?

— Да. Описал съм изцяло това, което чувствам. Предайте на Такуан и на господаря Уджикацу моите най-сърдечни поздрави… А, има и още нещо. Остана ми нещо от Йори. Моля, предайте му го.

Издърпа кесията, която бащата на Йори му бе оставил и я сложи до писмото.

С тревожен израз на лицето Гоносуке се примъкна на колене напред и попита:

— Защо връщате на Йори това?

— Отивам в планината.

— Където и да отидете, в планината или в града, Йори и аз искаме да дойдем като ваши ученици.

— Аз не се оттеглям завинаги. Междувременно бих искал да се грижите за Йори — да кажем през следващите две или три години.

— Какво? На усамотение ли ще се отдавате?

Мусаши се засмя, изпъна кръстосаните си досега крака и се облегна на ръце назад.

— Много съм млад за такова нещо. Няма да се откажа от голямата си надежда. Все още всичко е пред мен — желания, заблуди, всичко… Имаше една песен. Не знам кой я е написал, но почва така:

Аз жадувам да достигна

дебрите на планината,

а против волята си стигам

там, дето обитават хора.

Докато слушаше, Гоносуке сведе глава. После стана и сложи писмото и кесията в кимоното си.

— По-добре сега да тръгвам — каза той спокойно. — Стъмва се.

— Добре. Моля ви, върнете коня и кажете на господаря Уджикацу, че понеже дрехите са изцапани от пътя, ще ги задържа.

— Да, разбира се.

— Не смятам, че ще бъде уместно да ходя в дома на господаря Уджикацу. Отмяната на назначението трябва да значи, че шогунатът ме смята за несигурен и подозрителен. По-нататъшна връзка с мен би могла да създаде на господаря Уджикацу неприятности. Не съм написал това в писмото, тъй че бих искал вие да му го обясните. Кажете му, че се надявам да не се обиди.

— Разбирам. Ще се върна до сутринта.

Слънцето бързо залязваше. Гоносуке хвана коня за поводите и поведе животното надолу по пътеката. Тъй като бе предоставен на Мусаши, дори не му хрумна да го възседне.

След около два часа стигна в Ушигоме. Там седяха и се питаха какво ли е станало с Мусаши. Гоносуке дойде при тях и даде писмото на Такуан.

Вече бе идвал някакъв чиновник да ги осведоми за неблагоприятния отзив за характера и миналото на Мусаши. От всички възражения против него най-вредно било това, че има враг, който се е заклел да му отмъсти. Според слуха неправ бил Мусаши.

След като чиновникът си тръгна, Шиндзо разказа на баща си и на Такуан за посещението на Осуги.

— Даже се опита и на мен да продава стоката си — както се изрази той.

Необяснимо оставаше защо хората с такава готовност приемат това, което им се казва. Не само хора от простолюдието — бъбрещи край кладенеца жени или работници в някоя евтина пивница, — а и мъже, достатъчно умни да отсеят действителното от измислиците. Съветниците на шогуна в течение на няколко дълги часа бяха обсъждали въпроса, но дори и те в крайна сметка дадоха вяра на клеветите на Осуги.

Такуан и останалите донякъде очакваха писмото на Мусаши да дава израз на недоволството му, но всъщност то казваше съвсем малко повече от това защо се оттегля. В началото пишеше, че е помолил Гоносуке да им опише неговите чувства. Следваше песента, която изпя на Гоносуке. Краткото писмо завършваше:

Поддавам се на неизлечимата си страст към пътуването и отново потеглям безцелно на път. По повод на това прилагам следното стихотворение, което може да ви се стори занимателно:

И щом вселената

наистина е моята градина,

погледна ли я,

аз заставам

на изхода на този дом,

наречен Плаващ свят.

Макар Шиндзо и Уджикацу да останаха дълбоко трогнати от вниманието на Мусаши, вторият каза:

— Той много държи да не се натрапва, но аз бих искал да го видя. Такуан, ако пратим да го повикат, съмнявам се, че ще дойде, затова дайте да отидем ние при него.

Стана, готов веднага да тръгне.

— Бихте ли могли да почакате малко, господине? — попита Гоносуке. — Искам да дойда с вас, но Мусаши ме помоли да дам нещо на Йори. Ще може ли да накарате да го доведат?

Щом влезе, Йори попита:

— Търсили ли сте ме?

Очите му веднага се спряха на кесията в ръката на Гоносуке.

— Мусаши каза добре да се грижиш за това — обясни този, — понеже това ти е единственият спомен, който имаш от баща си.

После допълни, че двамата ще са заедно, докато Мусаши се върне.

Йори не успя да скрие разочарованието си, но тъй като не искаше да се показва слаб, колебливо кимна.

В отговор на запитванията на Такуан той разказа всичко, което знаеше за родителите си. Когато въпросите се изчерпаха, добави:

— Единственото, което никога не съм разбрал, е какво е станало със сестра ми. Моят баща не говореше много за нея, а майка ми умря, без да ми каже нищо, което да съм запомнил. Не знам къде живее тя и дали въобще е жива.

Такуан сложи кесията на коляното си и извади от нея някакъв измачкан лист. Както четеше загадъчното послание, оставено от бащата на Йори, веждите му се стрелнаха нагоре от изненада. Впери поглед в Йори и каза:

— Това ми говори нещо за сестра ти.

— И аз така подозирах, но нито аз, нито свещеникът в Токуганджи разбрахме нещо.

Такуан прескочи първата част и почна да чете на глас:

Понеже бях решил по-скоро да умра от глад, вместо да служа на втори господар, моята съпруга и аз дълги години странствахме и живяхме в най-скромни условия. Една година се наложи да изоставим нашата дъщеря в един храм в централните области. Сложихме в пелените й един „небесен звук“ и оставихме бъдещето й на прага на състраданието. После тръгнахме за друга област. По-късно се сдобих с моя селски дом в полята на Шимоза. Спомняхме си за станалото, но мястото бе много отдалечено, а и нямахме никаква вест оттам, затова сметнахме, че от полза на момичето ще е да не се опитваме да я намерим. По тази причина оставих нещата така. Колко жестоки могат да бъдат родителите! Укор за мен са думите на Минамото но Санетомо:

Дори животните

неможещи да изразят със думи своите чувства

не са лишени

от щедрата и нежна обич

на родителя към неговата рожба.

Нека моите предци се смилят над мен за това, че отказах да опетня самурайската си чест, като постъпя при втори господар. Ти си мой син. Колкото и да жадуваш за успехи, не вкусвай недостойно получено просо.

Щом върна листа в кесията, Такуан каза:

— Ще можеш да видиш сестра си. Аз я познавам от младини. Мусаши също я познава. Ела с нас, Йори.

Не даде никакво обяснение какво иска да каже, нито пък спомена Оцу или „небесния звук“, в който позна нейната флейта.

Всички тръгнаха заедно и се забързаха към хижата, където пристигнаха малко след като я бяха докоснали първите лъчи на изгряващото слънце. Вътре бе пусто. В края на равнината се вдигаше едно бяло облаче.