Ейджи Йошикава
Мусаши (15)

Храмът Ходзоин

Храмът Ходзоин беше добре известен на всички, които се занимаваха с изучаване на бойни изкуства. Ако някой с претенции за сериозни интереси в тази област заговореше за него просто като за един от храмовете наоколо, това се превръщаше в достатъчна причина, за да бъде сметнат за самозванец. Храмът беше добре известен и на местните хора. Макар че, интересно е да се отбележи, малко от тях знаеха за съществуването на много по-важната съкровищница Шосоин, която притежаваше безценна колекция от древни предмети на изкуството.

Храмът беше разположен на хълма Абура, посред внушителна по размери гъста гора от криптомерии. Мястото беше идеално за обиталище на духове. Тук-там бяха останали следи от славните дни на периода Нара — руини на храм, наричан някога Ганрин’ин, развалините на голяма обществена баня, строена за бедните от императрица Комио. Днес всичко това се бе превърнало в купчина разхвърляни камъни, скрити сред мъха и плевелите.

Мусаши лесно намери пътя за хълма Абура. Озовал се там, той спря и започна в недоумение да се оглежда наоколо. Беше заобиколен от цяла дузина новопостроени храмове, които се гушеха в гората. Криптомериите бяха изкарали зимата и се бяха окъпали в ранните пролетни дъждове. Листата им бяха по-тъмни от всякога. Над тях в падащия мрак се очертаваше нежния женствен силует на връх Касуга. В далечината се виждаха планини, все още къпещи се в ярка светлина.

Макар че никой от храмовете не изглеждаше като Ходзоин, Мусаши тръгна от порта на порта и огледа всички табелки, върху които бяха написани имената. До такава степен се беше вдълбочил в търсенето на Ходзоин, че когато видя табелка, на която пишеше Озоин, той я прочете погрешно. Само първият йероглиф, този за „о“, беше различен. Макар веднага да разбра, че е сбъркал, все пак надзърна вътре. Озоин явно се числеше към сектата Ничирен. Доколкото знаеше, Ходзоин беше дзен-будистки храм, нямащ нищо общо с Ничирен.

Докато стоеше там, един млад монах, който се връщаше в храма, мина покрай него и го изгледа подозрително.

Мусаши свали шапка и каза:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Какво би желал да знаеш?

— Този храм Озоин ли се нарича?

— Да. Така е написано на табелата.

— Казаха ми, че Ходзоин се намира на хълма Абура, вярно ли е?

— Да, зад този храм. Отиваш да изпробваш сабята си ли?

— Да.

— Нека ти дам един съвет — забрави за това.

— Защо?

— Опасно е. Мога да разбера някой сакат по рождение да отиде там, за да излекуват краката му. Но нормален човек със здрави крайници да се остави доброволно да му ги потрошат, ей това не го разбирам.

Монахът беше добре сложен и не приличаше съвсем на обикновен монах от тая секта. Според него числото на желаещите да се бият в Ходзоин толкова нараснало, че дори самите домакини вече гледали на кандидатите като на напаст. Та нали храмът, в края на краищата, както показва и името му, е свято място, озарено от Закона на Буда.

Неговото предназначение е преди всичко религиозно. Бойните изкуства би трябвало да са, така да се каже, странична дейност.

Предишният игумен, Какузенбо Иней, беше чест посетител на Ягю Мунейоши. Благодарение на контактите си с него и неговия приятел господарят на Изе — Койзуми, Какузенбо започнал да се интересува от бойни изкуства, а впоследствие и сам да върти сабята за забавление. По-късно преминал към опити за изобретяване на нови начини за използване на копието. Това, както научи Мусаши, беше произхода на високо ценения стил Ходзоин. Сега Иней се беше превърнал в осемдесет и четири годишен изкуфял старец. Не се виждаше с почти никой. Дори да приемаше по някой посетител, не беше способен да води разговор. Можеше само да седи и да прави неразбираеми движения с беззъбата си уста. Явно изобщо не разбираше какво му се говори. Що се отнася до копието, неговото съществуване беше напълно изтрито от паметта му.

— Както виждаш — заключи монахът след всички тези обяснения, — няма да ти се случи нищо добро, ако отидеш там. По всяка вероятност няма да се срещнеш с Учителя, а дори и да успееш, няма да научиш нищо от него.

Грубото му държане недвусмислено показваше, че иска да се отърве от Мусаши. Макар и да разбираше, че става досаден, той продължи да разпитва:

— Чух за Иней и знам, че това, което казваш за него е вярно. Но чух също, че свещеник на име Иншун е заел мястото на негов продължител. Говори се, че той все още се учи, но че вече познава всички тънкости на стила Ходзоин. Според това, което чух, въпреки че вече има много ученици, той никога не отказва да даде напътствия, когато му се обади някой.

— О, Иншун ли — презрително възкликна монахът, — тези слухове са абсолютна измислица. Всъщност Иншун е ученик на игумена на Озоин. След като Иней започна да остарява, нашият игумен реши, че ще бъде голяма загуба, ако доброто име на Ходзоин бъде накърнено. Така че той показа на Иншун тайните на боя с копие. Всичко това самият той бе научил от Иней. След това се погрижи Иншун да стане игумен.

— Разбирам — каза Мусаши.

— Но все още искаш да отидеш там?

— Ами, изминал съм толкова дълъг път…

— Да, разбира се.

— Каза, че било тук отзад. Откъде е по-добре да заобиколя, отляво или отдясно?

— Не е нужно да заобикаляш. Много по-бързо е да минеш направо през нашия храм. Струва си да го видиш.

След като му благодари, Мусаши се спусна покрай кухнята към задния двор. Със своята барака за дърва, склад за зърно и неголяма градина, много приличаше на дворно място на преуспяващ фермер. Отвъд градината съзря храма Ходзоин. Вървейки по меката пръст между редиците от рапица, репички и лук, той забеляза някъде в дъното един старец, който копаеше зеленчуците. Прегърбен над мотиката си, той съсредоточено гледаше острието й. Единствената част от лицето му, която Мусаши можеше да види, бяха двете му снежнобели вежди. Освен ударите на мотиката по камъните не се чуваше никакъв друг шум.

Мусаши предположи, че старецът е монах в Озоин. Понечи да го заговори, но оня беше тъй погълнат от работата си, че чак беше неприлично да го притеснява човек.

Докато отминаваше тихо покрай него, изведнъж усети, че с крайчеца на окото си старецът следи стъпките му. Макар че нито помръдна, нито каза нещо, Мусаши усети как някаква ужасяваща сила се нахвърля върху него. Сякаш светкавица разби облаците. Това не беше бълнуване. Той наистина усети някаква тайнствена сила да пронизва тялото му и, ужасен, подскочи. Целият гореше.

Сякаш се беше разминал на косъм от смъртоносен удар на сабя или копие.

Хвърли един поглед през рамо и видя, че старецът е все още с гръб към него. Мотиката продължаваше да се движи в непроменим ритъм. „Какво, по дяволите, беше всичко това“, зачуди се той, втрещен от силата, която го беше ударила.

Изведнъж се озова пред Ходзоин, без да успее да задоволи любопитството си. Докато чакаше да се появи прислугата, си помисли: „Иншун трябва да е все още млад. Оня монах каза, че Иней бил изветрял и съвсем всичко бил забравил за сабята, обаче се чудя…“

Случката в градината отплува някъде на дъното на съзнанието му.

Извика високо още два пъти. Единственият отговор беше ехото на околните дървета. Близо до входа забеляза голям гонг и го удари. Почти веднага получи отговор, някъде от вътрешността на храма.

На вратата се появи свещеник. Беше огромен и мускулест. С еднаква вероятност можеше да бъде един от монасите-бойци на връх Хиеи или пък командир на батальон. Свикнал с хора като Мусаши, които посреща ден след ден, той му хвърли бърз поглед и каза:

— Ти шугийоша ли си?

— Да.

— Защо си дошъл?

— Искам да се видя с Учителя.

Свещеникът отвърна:

— Влез — и посочи надясно от входа, намеквайки му по обиколен начин, че първо трябва да си измие краката. Там имаше варел, от който преливаше вода, течаща от бамбукова цев. Наоколо бяха разхвърляни десетина чифта износени и мърляви сандали.

Мусаши последва свещеника по тъмен коридор и беше въведен във вестибюл. Там му бе казано да чака. Във въздуха се носеше мирис на тамян, а през прозореца се виждаха големите листа на банианово дърво. Като изключи хладното държане на гиганта, който го въведе, той не забеляза нищо, което да отличава Ходзоин от обикновен храм.

Когато оня се появи отново, му подаде тетрадка за записвания и кутия мастило.

— Напиши тук името си, къде си учил, какъв стил използваш.

Говореше, като че ли обяснява на дете.

Отгоре на тетрадката беше написано: „Списък на хората, посещаващи този храм, за да се учат. Управител на Ходзоин.“ Мусаши я отвори и прегледа имената, до всяко от които стоеше датата, на която самураят или ученикът е посетил храма. Вземайки за образец последния записал се, Мусаши записа нужните сведения, като пропусна да спомене името на учителя си.

Свещеникът, разбира се, веднага се заинтересува.

Отговорът на Мусаши беше съвсем същия, който даде и в училището Йошиока — че от баща си се е научил да използва тоягата, „без да е залягал особено“. И че откакто е решил да се занимава сериозно, е приел за свой учител всичко във вселената, а също и опита на неговите предшественици навсякъде из страната. Приключи обяснението си с думите:

— Все още се уча.

— Хм. Може би вече си чул, че от времето на нашия пръв Учител, Ходзоин се прочу из цялата страна с похватите си за използване на копие. Тук се бием сурово и не правим изключения. Преди да влезеш вътре, по-добре прочети какво пише в началото на тетрадката.

Мусаши прочете уговорката в началото, която беше пропуснал преди. В нея се казваше: „Идвайки тук, за да се уча, освобождавам храма от всякаква отговорност в случай, че бъда ранен или убит.“

— Съгласен съм — каза Мусаши и на лицето му се появи тънка усмивка. Това се разбираше от само себе си за всеки, който е решил да става боец.

— Добре, оттук.

Доджото беше огромно. Монасите трябва да бяха пожертвали цяла зала за лекции или някакво друго просторно помещение, за да се сдобият с него. Никога преди това Мусаши не беше виждал толкова големи колони.

Забеляза също и следите от боя, варак и китайско бял лак на рамката на прозореца — все неща, които не бяха обичайни за всяка тренировъчна зала.

В никакъв случай не беше единственият посетител.

Повече от десет ученици-бойци се бяха подредили на мястото за чакащи. Имаше и горе-долу толкова ученици-монаси. Освен това се виждаха и доста самураи, които явно само гледаха. Всички с напрежение следяха учебния бой с копия между двама от присъстващите. Никой дори не погледна към Мусаши, когато той седна в един ъгъл. Както се виждаше от един надпис на стената, ако някой изяви желание да се бие с истински копия, предизвикателството му ще бъде прието. Но биещите се в момента използваха дълги дъбови учебни пръчки. Въпреки че не бяха истински бойни копия, ударът с тях можеше да бъде доста болезнен, дори фатален.

Накрая един от двамата беше хвърлен във въздуха и победен, накуцвайки се върна на мястото си.

Мусаши забеляза, че бедрото му вече е отекло до размерите на ствол на дърво. Като не можеше да седне, победеният тромаво се отпусна на коляно и изпружи напред ранения си крак.

— Следващият! — извика мъжът на тепиха.

Той беше свещеник с изключително груби маниери. Ръкавите на робата му бяха завързани зад него. Цялото му тяло — крака, ръце, рамене, та дори и чело — сякаш беше само изпъкнали мускули. Дъбовият кол, изправен в ръката му, беше най-малко десет стъпки дълъг.

Един от мъжете, явно дошъл същия ден, се изправи. Завърза ръкавите си с кожена лента и стъпи на тепиха. Докато предизвикателят отиде до стената да си избере оръжие и се върна отново на мястото, свещеникът стоеше неподвижно. Двамата се поклониха един на друг, според обичая, но едва-що се бяха изправили, и свещеникът нададе вой като на бясно куче, като едновременно с това стовари с всичка сила пръта си върху главата на противника.

— Следващият! — извика той и отново зае изходна позиция.

Това беше всичко. С предизвикателството беше приключено. Макар мъжът все още да не беше мъртъв, най-обикновено повдигане на главата от пода беше свръх възможностите му. Няколко ученици-свещеници се появиха и го извлякоха за ръкавите и за колана на кимоното. На пода остана следа от смесена с кръв слюнка.

— Следващият! — изкрещя отново свещеникът, по-грубо от всякога.

Отначало Мусаши си помисли, че това трябва да е учителят от второто поколение на Ходзоин — Иншун. Но седящите наблизо мъже му обясниха, че е Агон, един от „Седемте стълба на Ходзоин“. Самият Иншун, добавиха те, никога не се биел с посетители, тъй като бойците от ранга на Агон били достатъчни, за да се справят с подобни предизвикателства.

— Няма ли никой друг? — изрева Агон.

Този път държеше пръта хоризонтално.

Мускулестият иконом сравняваше списъка с лицата на чакащите мъже. Той посочи един от тях.

— Не, не днес… Ще дойда някой друг път.

— Ами ти?

— Не. Днес не съм във форма.

Един по един всички отказаха, докато Мусаши видя един показалец, насочен към него.

— Ти какво ще кажеш?

— Ако обичате.

— „Ако обичате“? Какво трябва да означава това?

— Искам да кажа, че бих желал да се бия.

Докато Мусаши се изправяше, всички погледи бяха вперени в него. Високомерният Агон беше се оттеглил от тепиха и разговаряше и се смееше шумно с група свещеници. Когато се оказа, че има още един желаещ, на лицето му се изписа досада. Той отегчено каза:

— Нека някой да ме смени.

— Хайде, Агон — подканиха го другите, — само още един.

Агон равнодушно се върна в центъра на тепиха. Той здраво стисна лъскавочерния дървен прът, който явно познаваше отлично. Бързо зае нападателна позиция, обърна се с гръб към Мусаши и нададе вик в другата посока.

— Яа-аа-а! — подобно на разярен тигър той се спусна към задната стена и ожесточено запрати копието си на специално пригодено за учебни цели място. Дъските бяха сменяни наскоро, но въпреки здравината на новото дърво, затъпеното копие на Агон се заби дълбоко в тях.

— Йо-о-у-у-у! — нелепият му триумфален вик отекваше в залата, докато освободи копието си и по-скоро с танцова стъпка, отколкото ходом, се отправи към Мусаши.

От мускулестото му тяло се вдигаше пара. Заемайки позиция малко встрани от него, той хвърли на последния си предизвикател пълен с жестокост поглед. Мусаши стоеше само с дървената си сабя в ръка.

Беше спокоен, може би малко изненадан.

— Готов! — изкрещя Агон.

Откъм прозореца долетя сух смях. Един глас каза:

— Не ставай глупак, Агон! Осъзнай се, дебелако! Това не е лъжица за твоята уста.

Без да променя стойката си, Агон погледна към прозореца.

— Кой е там? — изрева.

Смехът продължи. После над рамката на прозореца, сякаш беше закачено там от векове, лъсна едно теме, под което се мъдреха две снежнобели вежди.

— Няма да имаш никаква полза от това, Агон. Не и този път. Накарай мъжа да изчака до другиден, когато се връща Иншун.

Мусаши, който също обърна поглед към прозореца, забеляза лицето стареца, когото видя на идване към Ходзоин. Но едва осъзна това, и главата изчезна.

Агон се вслуша в съвета му дотолкова, че да отпусне дръжката на оръжието си. Но в мига, в който срещна отново погледа на Мусаши, той изруга към празния вече прозорец. Приетият преди миг съвет беше отхвърлен.

Когато Агон наново стисна копието си, Мусаши го попита от учтивост:

— Готов ли си вече?

Тази загриженост накара Агон да побеснее. Имаше стоманени мускули и когато скочи, го направи с величествена лекота. Сякаш краката му бяха по едно и също време и във въздуха, и на пода. Трептяха като лунна светлина над морските вълни. Мусаши беше съвършено спокоен. Поне така изглеждаше. В стойката му нямаше нищо необичайно.

Държеше сабята си с две ръце и насочена напред. Но тъй като беше малко по-дребен от противника си и не толкова очебийно мускулест, изглеждаше някак не на място. Най-голямата разлика между двамата беше в очите им.

Погледът на Мусаши беше остър като на сокол. Зениците му коралови, обагрени с кръв.

Агон поклати глава, може би за да изтръска ручейчетата пот, стичащи се от челото му. А може би за да разсее спомена за думите на стареца. Дали ги беше забравил? Дали се опитваше да ги изтрие от паметта си? Каквато и да беше причината, той беше крайно напрегнат.

Непрекъснато сменяше стойката си, опитвайки се да предизвика Мусаши. Но той не помръдна.

Агон се втурна напред с пронизителен вик. В момента на сблъсъка, който реши изхода на двубоя, Мусаши парира удара му и контраатакува.

— Какво стана?

Другарите на Агон трескаво дотърчаха и се струпаха около него, образувайки черен кръг. В общото объркване някои се спънаха в копието му и се проснаха на пода.

Един се изправи целият в кръв и закрещя:

— Лекарство! Донесете някакво лекарство! Бързо!

— Никакво лекарство не е нужно — беше гласът на стареца, появил се на главната врата. Той бързо схвана положението. На лицето му се изписа горчивина.

— Ако мислех, че лекарството ще го спаси, нямаше да се опитвам да го спра. Идиот!

Никой не обръщаше внимание на Мусаши. Като нямаше какво друго да прави, той отиде до вратата и започна да обува сандалите си.

Старецът го последва.

— Хей, ти! — повика го той.

Мусаши отвърна през рамо:

— Да?

— Бих искал да поговорим. Върни се вътре.

Той заведе Мусаши в една стая зад учебната зала — обикновена, квадратна килия, единствения отвор на която беше вратата.

След като седнаха, старецът каза:

— Щеше да бъде по-добре, ако игуменът сам те беше посрещнал. Но той отсъства и ще се върне след два-три дни. Тъй че говоря от негово име.

— Много мило от ваша страна — каза Мусаши, свел глава. — Благодарен съм за добрия урок, който получих днес. Но мисля, че трябва да се извиня за нещастния завършек.

— Защо? Такива неща се случват. Трябва да свикнеш с тях, преди да започнеш да се биеш. Нека това не те притеснява.

— Как е Агон?

— Той умря веднага — отвърна старецът. Дъхът, с който говореше, обгръщаше като с леден вятър лицето на Мусаши.

— Мъртъв ли е? — повтори, а на себе си добави: „Значи още веднъж се случи“. Дървената му сабя беше отнела още един човешки живот. Затвори очи и в сърцето си извика името на Буда, така, както беше правил някога.

— Млади човече!

— Да, господарю.

— Миямото Мусаши ли се казваш?

— Точно така.

— При кой си изучавал бойните изкуства?

— Нямам учител в истинския смисъл на думата. Когато бях малък, баща ми ме научи как да си служа с тояга. Оттогава насам взимах по нещо от различни самураи, които срещах из цялата страна. Освен това, попътувах доста из провинциите, учейки се от планините и реките. Тях също смятам за свои учители.

— Явно имаш правилно отношение към нещата. Но си толкова силен! Прекалено силен!

Смятайки това за похвала, Мусаши се изчерви и каза:

— О, не, аз все още се уча. Винаги правя глупави грешки.

— Не това имам предвид. В силата ти е проблемът. Трябва да се научиш да я владееш. Да станеш по-слаб.

— Какво? — объркано попита Мусаши.

— Сигурно си спомняш, че съвсем наскоро ти мина през зеленчуковата градина, където работех.

— Да.

— Когато ме видя, ти подскочи, така ли беше?

— Да.

— Защо?

— Ами, не знам защо си въобразих, че може да използваш мотиката си вместо сабя и да ме удариш през краката. И още, макар вниманието ти като че да беше насочено към земята, цялото ми тяло се усети пронизано от погледа ти. В него имаше нещо убийствено. Сякаш търсеше уязвимото ми място, за да ме нападнеш.

Старецът се засмя.

— Беше точно обратното. Още от петдесетина крачки, усетих във въздуха онова „убийствено нещо“, за което спомена. Долових го с върха на мотиката си. Разбираш ли с каква сила заявяваха присъствието си бойният ти дух и амбиция? Усещаха се с всяка твоя крачка. Знаех, че трябва да съм готов да се защитя. Ако покрай мен минеше някой от местните земеделци, аз щях да бъда просто старец, обработващ зеленчуците си. Бил си прав, като си усетил войнственост в мен. Но тя беше просто отражение на твоята собствена.

Мусаши разбра, че е бил прав, когато още в началото, преди да размени и дума със стареца, си помисли, че той не е като другите. А сега беше обладан от силното усещане, че свещеникът е Учителят, а той, Мусаши, ученикът. Отношението му към стареца, беше почтително, както изискваше случаят.

— Благодаря Ви за урока, който ми дадохте. Мога ли да ви запитам за името и за длъжността, която заемате тук в храма?

— О, аз не съм от Ходзоин. Аз съм игуменът на Озоин. Казвам се Никан.

— Разбирам.

— Стар приятел съм на Иней, и откакто той се зае да изучава копието, аз започнах да уча с него. После ми дойдоха други мисли. Сега не се и докосвам до оръжие.

— Предполагам това означава, че Иншун, сегашният игумен на Ходзоин, е Ваш ученик.

— Да, може и така да се каже. Макар да мисля, че свещениците нямат нужда от оръжие. Не е добре, според мен, това, че Ходзоин спечели славата си покрай бойните изкуства, а не поради религиозния пламък, който се разгаря в него. Все пак, намериха се хора, които усетиха, че ще бъде голяма загуба, ако стилът Ходзоин отмре. Така че аз го предадох на Иншун. И на никой друг.

— Мисля си, дали ще ми позволите да остана във вашия храм до завръщането на Иншун.

— Смяташ да го предизвикаш на двубой ли?

— Ами, бих искал да видя как най-изтъкнатият учител използва копието.

Никан с укор поклати глава:

— Само ще си загубиш времето. Няма какво да научиш.

— Наистина ли?

— Ти вече видя уменията на бойците в Ходзоин, когато се би с Агон. Какво друго ти трябва? Ако искаш да научиш повече, погледни мен. Вгледай се в очите ми.

Никан повдигна рамене, издаде леко напред глава и втренчи поглед в Мусаши. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Когато Мусаши му отвърна с поглед, зениците на Никан заискриха отначало с коралов блясък, после постепенно придобиха лазурна дълбочина. Яркият цвят подпали и вцепени мисълта му. Той отклони погледа си. Пращящият смях на Никан беше като хлопане на добре изсъхнали дъски.

Отпусна погледа си едва когато един по-млад монах влезе и му пошушна нещо.

— Донеси го — заповяда Никан в отговор.

Монахът се върна след миг. Носеше поднос, върху който имаше кръгла дървена купа, пълна с ориз, от която Никан загреба в една паница. Подаде я на Мусаши.

— Мога да ти предложа чаена каша и туршия. В Ходзоин има обичай да гощават с това всички, които идват да се учат. Така че не мисли, че ти оказват някакво особено внимание. Туршиите си ги правят сами. Наричат ги Ходзоин. Всъщност това са краставици, пълнени с босилек и червен пипер. Мисля, че ще ти хареса.

Докато изваждаше пръчиците си за хранене, Мусаши отново усети върху себе си проницателния поглед на Никан. В момента не можеше да определи дали пронизващата сила извираше от самия монах, или беше отговор на нещо, което самият той излъчваше. Докато дъвчеше една краставичка, го обзе чувството, че юмрукът на Такуан ще се стовари отново върху му. Или пък че оставеното до прага копие ще политне към него.

След като изяде паница ориз, размесен с чай и две краставички, Никан го попита:

— Да ти предложа още една порция?

— Не, благодаря. Беше ми предостатъчно.

— Какво ще кажеш за туршията?

— Беше чудесна, благодаря.

Дори след като си тръгна, единственият вкус в устата му след туршията беше този на парлив червен пипер. Но това не беше единственото парене, което усещаше. Той напусна храма, убеден, че е претърпял поражение. „Загубих“, промърмори сам на себе си, докато вървеше бавно през горичка от криптомерии. „По-слаб съм!“ Бързи сенки пресякоха пътеката му в падащия мрак — неголямо стадо елени, подплашени от стъпките му.

„Когато е въпрос само на физическа сила, печеля. Но сега се чувствам победен. Защо? Да не би да спечелих външно, само за да загубя вътрешно?“

Изведнъж си спомни за Джотаро. Върна се обратно в Ходзоин, където все още имаше светлини. Когато каза името си, монахът, който стоеше на вратата, показа глава навън и небрежно попита:

— Какво има? Да не си забравил нещо?

— Да. Утре, или може би вдругиден, очаквам да дойде някой да ме търси тук. Когато пристигне, ще му предадете ли, че ще бъда някъде около езерото Сарусава? Да пита за мен в хановете наоколо.

— Добре.

Отговорът беше толкова вял, че Мусаши беше принуден да добави:

— Момче е. Казва се Джотаро. Той е малък, така че, моля ви, обяснете му добре къде да ме търси.

Отново на пътеката, по която бе поел преди, Мусаши мърмореше на себе си: „Това доказва, че наистина съм загубил. Дори забравих да оставя бележка на Джотаро. Старият игумен ме победи!“

Мусаши все още беше в мрачно настроение. Макар да спечели двубоя с Агон, единственото нещо, което изпълваше мислите му, беше колко незрял се почувства в присъствието на Никан. Как ще стане велик майстор на сабята, най-добрият от всички? Това беше въпросът, който го занимаваше ден и нощ. Днешната случка го потисна до крайност.

През последните двайсетина години мястото между езерото Сарусава и долното течение на река Сан беше добре укрепено. Бяха се появили много нови къщи, ханове и магазини. Едва напоследък управител на града беше станал Окубо Нагаяши. Той управляваше за шогуните Токугава. Беше построил наоколо и някои административни сгради. В центъра на града се беше настанил магазинът на някакъв китаец, за който се говореше, че бил потомък на Лин Хо-шин. Беше му потръгнало толкова добре с пълнените кнедли, които продаваше, че беше започнал да разширява предприятието си по посока на езерото.

Мусаши се спря посред светлините на най-оживената част на града, чудейки се къде ли би могъл да пренощува. Наоколо имаше доста ханове, но трябваше да внимава с разходите. В същото време искаше да избере място не много отдалечено от центъра, така че Джотаро лесно да го открие.

Току-що беше вечерял в храма, но когато усети аромата на пълнени кнедли, почувства, че отново е гладен. Влезе в магазина и си поръча пълна чиния. Когато поръчката му беше изпълнена, Мусаши забеляза, че името Лин е жигосано отдолу на всяка чиния. За разлика от парливата туршия в Ходзоин, кнедлите имаха аромат, който той поемаше с удоволствие. Младото момиче, което му наливаше чай, учтиво го попита:

— Къде възнамерявате да отседнете тази нощ?

Незапознат с областта, Мусаши се зарадва на възможността да обясни положението си и да помоли за съвет. Тя му каза, че роднина на собственика има частен пансион, където с удоволствие ще го приютят. Без да дочака отговора му, тя излезе. След малко се върна, придружена от младолика жена, чиито оскубани вежди показваха, че е омъжена.

Пансионът се намираше на тиха уличка недалеч от гостилницата. Очевидно беше обикновена къща, която от време на време приемаше посетители. Безвеждата жена, която му показа пътя, похлопа лекичко на вратата, после се обърна към Мусаши и тихо каза:

— Това е къщата на по-голямата ми сестра. Така че не се притеснявайте да поискате каквото и да било.

Прислужницата дойде и двете си прошепнаха нещо за минута-две. Очевидно доволна, тя въведе Мусаши на втория етаж. Стаята и обзавеждането бяха прекалено добри за обикновен хан. Това накара Мусаши да се почувства леко притеснен. Почуди се защо толкова добре поддържана къща ще приема наематели. Попита за това прислужницата, но тя само се усмихна и не отговори нищо.

Тъй като вече беше вечерял, изкъпа се и веднага си легна. Но докато заспиваше, този въпрос все още го занимаваше.

На следващата сутрин каза на прислужницата:

— Очаквам да ме потърси някой. Ще бъде ли възможно да остана ден-два докато се появи?

— Разбира се — отговори тя, без дори да попита господарката на къщата. Скоро самата тя се появи, за да поднесе почитанията си.

Беше приятна жена на около тридесет години. Имаше прекрасна гладка кожа. Когато Мусаши се опита да задоволи любопитството си защо приема наематели, тя отговори през смях:

— Да ви призная, аз съм вдовица. Съпругът ми беше актьор от театъра Но. Казваше се Канзе. Страхувам се да оставам без мъж в къщата. В околността обикалят толкова много гладни ронини.

Тя продължи, обяснявайки, че улиците са пълни с пивници и проститутки, но за много от бедните самураи това са недостъпни забавления. Те разпитвали местните младежи и нападали къщи, в които няма мъже. Наричали го „посещение при вдовиците“.

— С други думи — каза Мусаши, — ако правилно съм разбрал, вие приемате в къщата си мъже като мен, за да ви пазят?

— Е — усмихна се тя, — както ви казах, в домакинството ми няма мъже. Така че можете да останете колкото искате.

— Разбрах ви чудесно. Надявам се да се чувствате добре, докато съм у вас. Има само едно нещо, което бих искал да ви попитам. Очаквам посетител. Така че, дали бихте имали нещо против да поставя името си отвън на вратата?

Вдовицата, която нямаше абсолютно нищо против да се знае, че в къщата има мъж, внимателно написа на къс хартия „Миямото Мусаши“ и го залепи на входа.

Джотаро не дойде този ден, но на следващият Мусаши бе посетен от трима самураи. Проправяйки си път край протестиращата слугиня, те се качиха в стаята му. Мусаши веднага забеляза, че те бяха сред присъстващите в залата на Ходзоин, когато уби Агон. Те насядаха около него, все едно че им беше отколешен познат и започнаха да го обсипват с ласкателства.

— За първи път в живота си виждам подобно нещо — каза единият, — сигурен съм, че в Ходзоин никога преди не се е случвало. Само си помислете! Пристига някакъв непознат, и просто ей така побеждава един от Седемте стълба. И то не кой да е, а самото страшилище Агон. Само един звук и той бълваше кръв. На човек не му се случва често да наблюдава подобно нещо!

Вторият продължи в същия дух:

— Всички говорят за случилото се. Ронините се питат един друг кой, по дяволите е този Миямото Мусаши. Това беше лош ден за Ходзоин.

— Ей, та ти трябва да си най-добрият в страната!

— А си толкова млад!

— Без съмнение. А с времето ще ставаш все по-добър.

— Мога ли да те попитам защо човек с твоите способности е обикновен ронин? Истинско разхищение на таланта ти е да не си на служба при някой даймио!

Те спряха само колкото да отпият по глътка чай и да хапнат с наслада от сладкишите, като разпиляха трохи навсякъде по себе си и на пода.

Мусаши, изненадан от разточителството на хвалебствията им, плъзна поглед по тримата. Известно време ги слушаше с безразличие, надявайки се въодушевлението им рано или късно да спадне. Но когато те не показваха никакво намерение да сменят темата, той пое инициативата, като ги попита за имената им.

— О, съжалявам. Аз съм Ямазое Дампачи. Някога служех на господаря Гамо — каза първият.

Този до него се обади:

— Аз съм Отомо Банрю. Изучавал съм стила Бокуден и имам много планове за бъдещето.

— Аз съм Ясукава Ясубей — каза третият с писклив гласец, — и през целият си живот не съм бил нищо друго освен ронин, също както и баща ми преди мен.

Мусаши се зачуди защо ли губят своето и неговото време с подобни дрънканици. Очевидно беше, че няма друг начин да разбере, освен да попита. Така че при следващата пауза в разговора, той каза:

— Предполагам, че сте дошли по работа.

Отначало те се престориха на изненадани от въпроса му, но скоро признаха, че са дошли заради нещо, което смятаха за много важна мисия. Ясубей каза:

— Всъщност наистина имаме работа с теб. Имаме намерение да организираме обществена „забава“ в подножието на връх Касуга. Бихме искали да поговорим за това с теб. Не е някаква игра, или нещо подобно. Това, което замисляме, е поредица от срещи, които ще запознаят хората с бойните изкуства и в същото време ще им предоставят възможност да направят някой и друг залог.

Той продължи, като обясни, че мястото било уредено, и че перспективите били чудесни. Но чувствали, че имат нужда от още някой. Защото ако останат само тримата, може да се появи някой наистина силен самурай и да ги победи. Това би означавало изкараните с толкова труд пари да отидат на вятъра. Така те решили, че Мусаши е точно човекът, който им трябва. Ако се присъедини към тях, те не само ще си разделят по равно печалбите, но и ще му платят храната и подслона докато траят срещите. По този начин можел лесно да спечели пари за бъдещите си пътувания.

Мусаши донякъде се забавляваше от ласкателствата им, но с течение на времето започна да се ядосва и накрая избухна:

— Ако това е всичко, което искате от мен, няма смисъл да обсъждаме повече. Не ме интересува.

— Но защо? — попита Дампачи, — защо да не те интересува?

Младежкият нрав на Мусаши изригна:

— Аз не съм комарджия! — възмутено заяви той, — и се храня с пръчици, а не със сабята си!

— Какво означава това? — възкликнаха тримата, обидени от забележката му.

— Не разбирате ли, глупаци такива, че аз съм самурай. И възнамерявам да остана такъв. Та дори да се налага да гладувам. А сега се измитайте оттук!

Единият от мъжете изкълчи устата си в отвратителна гримаса, другият, почервенял от гняв, изкрещя:

— Ще съжаляваш за това!

Те добре знаеха, че тримата заедно не можеха да се мерят с Мусаши. Но за да запазят достойнство, се изправиха шумно и навъсени, се постараха да изглеждат така, сякаш още не са приключили с него.

Тази нощ, както се случваше напоследък, имаше млечна, малко нащърбена луна. Младата господарка на къщата, която откакто се появи Мусаши се чувстваше спокойна, се беше погрижила той да получи вкусна храна и доброкачествено саке. Яде долу със семейството. Обзе го весело настроение. Когато се завърна в стаята си, се изтегна на пода. Мислите му скоро се спряха на Никан.

— Унизително е — каза си.

Всички противници, които беше победил, дори онези, които беше убил или ранил тежко, винаги се изпаряваха като празни приказки от главата му. Но никога не можеше да забрави някой, който го беше победил по някакъв начин. Или пък някой, у който беше почувствал надмощие. Подобни хора се настаняваха в мисълта му като същински духове. И започваше да мисли единствено за това как един ден да успее да ги засенчи.

— Унизително! — повтори си.

Сграбчи косата си и се замисли как би могъл да победи Никан, как да се научи да издържа на този нечовешки поглед, без да потръпва. Този въпрос го гризеше от два дена насам. Не че желаеше да се случи нещо лошо на Никан, но беше горчиво разочарован от самия себе си.

— Дали е защото не съм достатъчно добър? — печално се запита той.

Тъй като беше усвоил тънкостите на боя със саби съвсем сам, и понеже му липсваше безпристрастен критерий за оценка на собствената си сила, той не можеше да не се съмнява в това, че някога ще бъде способен да излъчва сила, подобна на тази, която напираше в Никан.

Старият монах му беше казал, че е прекалено силен, че трябва да се научи да бъде по-слаб. Около това кръжаха мислите му, но не можеше да схване напълно смисъла. Нима силата не беше най-важното качество на всеки боец? Нима тя не го издигаше над другите? Как можеше Никан да говори за нея като за недостатък?

— Може би — помнели Мусаши, — старият мошеник просто си играеше с мен. Може би поради възрастта ми беше решил да говори със загадки, само за да ме обърка и да се позабавлява. Ако е така, сигурно добре се е посмял, след като си тръгнах. Възможно е.

В подобни случаи Мусаши се питаше дали е трябвало да изчете всички онези книги в крепостта Химеджи. Дотогава той никога не си правеше труда да разсъждава върху нещата. Но сега каквото и да се случеше, не се успокояваше, докато не намери задоволително обяснение. Преди го водеше инстинктът. Сега за да приеме нещо, колкото и малко да е то, първо трябваше да го разбере. Този модел на поведение прилагаше не само когато се отнасяше до сабята. По същият начин гледаше и на човечеството и на цялото общество.

Наистина, бе успял да укроти безразсъдния си нрав. И въпреки това Никан каза, че е „твърде силен“. Мусаши предположи, че няма предвид физическата му сила, а неукротимия боен дух, с който се беше родил. Дали свещеникът наистина го беше усетил, или просто гадаеше?

— Знанието, което идва от книгите, е безполезно за един боец — опита се той да убеди сам себе си. — Ако човек твърде много се притеснява за това какво говорят или правят другите, не може да реагира навреме. Ето защо ако самият Никан затвори очи за миг и направи грешна стъпка, той ще се разбие на парченца!

Откъм стълбата се чу шум, който прекъсна мислите му. На вратата се появи прислужницата, а след нея вървеше Джотаро. И без друго тъмната му кожа беше потъмняла още повече от мръсотията по време на пътуването, а косата му като на горски дух беше побеляла от прах. Мусаши, истински щастлив, че е отново с малкия си приятел, го посрещна с отворени обятия.

Момчето се строполи на пода и изпружи напред мръсните си крака.

— Господи, колко съм уморен! — простена той.

— Лесно ли ме намери?

— Лесно ли съм те намерил!? Почти се бях отказал. Претърсих всичко наоколо!

— Не пита ли за мен в Ходзоин?

— Питах, но ми казаха, че не са и чували за теб.

— О, така ли? — Мусаши се ококори от учудване. — И то след като изрично им обясних, че можеш да ме намериш около езерото Сарусава. Е, добре. Радвам се, че се справи.

— Ето отговора от училището Йошиока — той подаде бамбуковата тръбичка на Мусаши. — Не успях да открия Хониден Матахачи, така че помолих хората в неговата къща да му предадат съобщението ти.

— Чудесно. Сега иди да се изкъпеш. Долу ще намериш и нещо за хапване.

Мусаши извади писмото и го прочете. В него се казваше, че Сеиджуро очаква с нетърпение „втората схватка“. И че ако Мусаши не се появи, както е обещал, на следващата година, ще бъде прието като знак, че се е изплашил. В такъв случай Сеиджуро ще се погрижи да превърне Мусаши в посмешището на Киото. Тези надути слова бяха изписани с тромав почерк, вероятно не от ръката на Сеиджуро.

Когато Мусаши скъса писмото и го изгори, овъглени късчета хартия полетяха из стаята подобно на множество черни пеперуди.

Сеиджуро говореше за „схватка“, но явно се касаеше за нещо повече от това. Това щеше да бъде битка на живот и смърт. На следващата година, в резултат на тази обидна бележка, един от двамата щеше да се превърне в пепел. Но кой ли?

Мусаши приемаше за естествено един боец да бъде доволен от живота си ден за ден — живот, в който никога не е ясно дали ще видиш още веднъж залязващото слънце. И въпреки това мисълта, че наистина ще умре през следващата година, някак го разтревожи. Имаше още толкова много неща, които му се щеше да направи. И най-вече страстното му желание да стане велик майстор на сабята. Но това не беше всичко. До момента, помисли си, той не беше направил нищо от нещата, които хората обикновено правят през живота си.

На този етап от живота си той все още беше достатъчно упорит, за да си мечтае да има собствени последователи. Много последователи, които да разхождат конете му, да носят соколите му. Също както при Бокуден и господаря на Изе Коизуми. Би искал също и собствена къща, с добра съпруга и верни прислужници. Би искал да бъде добър господар и да се наслаждава на уюта и удобствата на домашния живот. И, разбира се, преди да се установи на едно място, тайно си мечтаеше да изживее своята страстна любовна връзка. През всичките тези години, когато мислеше единствено за пътя на самурая, той беше, без да полага усилия, останал девствен. При все че се беше впечатлявал понякога от жените, които срещаше из улиците на Киото и Нара. Не естетическите им качества го привличаха. Те го възбуждаха физически.

Мислите му се насочиха към Оцу. Макар тя да принадлежеше на далечното минало, той се почувства здраво свързан с нея. Неведнъж, когато се беше чувствал самотен или тъжен, единствено нейният неясен образ се оказваше способен да го ободри.

Той изведнъж излезе от унесеното си състояние. Джотаро се върна при него. Беше изкъпан, сит и горд от успешно изпълнената мисия. Кръстосал малките си крачета, седеше с ръце между коленете. Не след дълго умората го повали и той блажено задряма с отворена уста.

Мусаши го сложи да си легне. На сутринта момчето се събуди с петлите. Мусаши също стана рано, тъй като имаше намерение да продължи по пътя си.

Докато се обличаше, се появи вдовицата и попита с изпълнен със съжаление глас:

— Май се приготвяте да тръгвате?

Тя държеше в ръцете си някаква дреха, която поднесе на Мусаши.

— Уших тези неща за теб като подарък на тръгване — кимоно и къса пелерина. Не знам дали ще ти харесат, но се надявам да ги носиш.

Мусаши учудено я погледна. Дрехите бяха твърде скъпи, за да си позволи да ги приеме след едва двудневния си престой. Опита се да откаже, но вдовицата настоя:

— Трябва да ги вземеш. Те така или иначе не са кой знае какво. Имам много стари кимона и театрални костюми, останали от съпруга ми. Не ми трябват. Помислих си, че ще е добре и ти да имаш някое от тях. Надявам се, че няма да откажеш. Преправих ги малко, за да са ти по мярка. Така че ако не ги вземеш, няма какво да ги правя.

Тя застана зад Мусаши и задържа кимоното така, че той да може да пъхне ръцете си в ръкавите му. Когато го облече, той установи, че коприната е от много добро качество, което го накара да се почувства още по-объркан. Особено пелерината беше изключително красива. Вероятно беше донесена от Китай. Беше поръбена със златист брокат, хастарът й беше от креп, а кожените връзки бяха боядисани в светло лилаво.

— Стои ти направо превъзходно! — възкликна вдовицата.

Гледайки завистливо, Джотаро изведнъж се обади:

— А на мен какво ще подариш?

Вдовицата се засмя:

— Ти би трябвало да си щастлив от възможността да учиш при толкова добър учител.

— Е — промърмори Джотаро, — кому е притрябвало някакво си старо кимоно.

— Харесал ли си си нещо?

Джотаро изтича в антрето и откачи от стената една маска от театъра Но. После отвърна:

— Да, ето това!

Той си я беше пожелал още при първото влизане вчера вечерта. Сега нежно я допря до бузата си.

Мусаши се изненада от добрия вкус на момчето.

Самият той я намираше за превъзходно изработена. Нямаше как да се разбере кой я е правил, но със сигурност беше на две-три столетия. По всяка вероятност я бяха използвали в истински представления на театър Но. Лицето беше изрязано с огромно внимание. Изобразяваше женски демон. Но обикновено маските от този вид кой знае защо бяха боядисани на сини точки, а тази тук показваше лицето на млада жена — красива и изящна. Странното в това лице беше, че от едната страна устата беше изкривена по най-причудлив начин рязко нагоре.

Това очевидно не беше измислица на художника. Портретът беше на истинска, жива луда. Красива, макар и омагьосана.

— Не можеш да вземеш това — твърдо заяви жената и опита да изтръгне маската от момчето.

Избягвайки ръцете й, Джотаро сложи маската на главата си и затанцува из стаята, като крещеше предизвикателно:

— Какво искаш за нея? Вече е моя, смятам да я задържа.

Мусаши, изненадан и объркан от поведението на своя повереник, се опита да го хване, но Джотаро пъхна маската под кимоното си и профуча надолу по стълбите. Вдовицата го гонеше по петите. Макар че ни най-малко не беше ядосана и дори се смееше, тя очевидно не смяташе да се разделя с маската.

Накрая Джотаро бавно се качи горе. Мусаши седеше с лице към вратата, готов да го нахока сериозно. Но влизайки, момчето извика:

— Буу! — и застана с маската пред лицето на Мусаши.

Той се стресна. Мускулите му се напрегнаха и коленете му несъзнателно трепнаха.

Зачуди се защо шегата на Джотаро му подейства толкова силно. Но докато наблюдаваше маската в здрача, като че ли започна да проумява. Резбарят беше заложил в своето творение нещо двойствено. Тази подобна на полумесец усмивка, извита нагоре в лявата част на бялото лице, беше обладана от духове, притежание на дявола.

— Ако ще тръгваме, да тръгваме — каза Джотаро.

Без да става, Мусаши каза:

— Защо още не си върнал маската? Какво искаш да покажеш с това?

— Но тя каза, че мога да я задържа! Тя ми я подари.

— Не е вярно! Слез долу и я върни.

— Но тя ми я даде! Когато предложих да й я върна, тя каза, че щом толкова много я искам, мога да я задържа. Тя просто искала да се убеди, че ще се грижа добре за нея. И аз обещах.

— Какво ще правя с такъв като теб!

Мусаши почувства срам задето е приел първо красивото кимоно, и после тази маска, която вдовицата очевидно ценеше много. Би желал да се отблагодари по някакъв начин, но тя явно не се нуждаеше от пари. Или поне не от малкото пари, които Мусаши можеше да й предложи. Нито пък някоя от оскъдните му вещи беше подходящ подарък за нея. Той слезе долу, извини се за грубото поведение на Джотаро и опита да върне маската. Вдовицата отвърна:

— Не, колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че ще бъда по-щастлива без нея. Пък и той толкова силно я желае… Не бъди толкова строг към него.

Подозирайки, че маската има някакво особено значение, Мусаши още веднъж се опита да я върне. През това време Джотаро беше обул сламените си сандали и го чакаше край вратата със самодоволно изражение на лицето. Мусаши изпита желание да се махне от къщата. Той най-после прие подаръка. Младата вдовица каза, че се натъжава повече от това, че Мусаши си тръгва, отколкото от загубата на маската. Тя няколко пъти го помоли, когато и да дойде в Нара, да й гостува отново. Мусаши тъкмо завързваше сандалите си, когато жената на майстора на кнедли се втурна запъхтяна в къщата.

— О — едва промълви тя, — толкова се радвам, че не сте тръгнали още. Не бива да тръгвате! Моля ви, върнете се горе! Случи се нещо ужасно!

Гласът й трепереше, все едно си беше внушила, че я гони чудовище.

Мусаши приключи със завързването на сандалите и спокойно повдигна шапката си:

— Какво има? Какво толкова ужасно се е случило?

— Монасите от Ходзоин са разбрали, че си тръгваш днес. Повече от десет те чакат с копия край полето Ханя.

— О, така ли?

— Да. Игуменът Иншун също е с тях. Мъжът ми познава един от монасите и го попита какво става. Монахът му отговори, че човекът, който е тук от няколко дни, на име Миямото Мусаши, днес напуска Нара. И че монасите ще го причакат някъде край пътя.

С треперещо от страх лице тя увери Мусаши че е равносилно на самоубийство да напусне Нара тази сутрин. Тя го замоли горещо да остане още една нощ. По нейно мнение било по-сигурно да се измъкне на следващия ден.

— Разбирам — безстрастно каза Мусаши. — Значи щели да ме причакат край Ханя?

— Не знам къде точно, но потеглиха в тази посока. Хората в града твърдят, че монасите не били сами. Казват, че и голяма част от ронините също тръгнали, като говорели, че ще те хванат и ще те върнат в Ходзоин. Нещо лошо ли си казал за храма? Или може би си ги обидил с нещо?

— Не съм.

— Ами според тях монасите са бесни, защото си наел човек да разлепи из Нара афиши с подигравателни стихотворения за Ходзоин. Те го приели като злорадство за това, че си убил един от техните.

— Не съм правил подобни неща. Станала е някаква грешка.

— Е, ако е грешка, не бива да се показваш и да се оставиш да те убият заради нея.

По челото му избиха капки пот. Погледна съсредоточено към небето. Припомни си колко бяха ядосани тримата ронини, когато той им провали сделката. Може би на тях трябваше да благодари за всички тези неприятности. Съвсем в техния стил би било да разлепват обидни афиши и после да натопят него. Той рязко се изправи:

— Тръгвам.

Привърза на гърба си пътната си чанта, взе в ръка сламената си шапка и обръщайки се към двете жени, им благодари за любезността. Когато закрачи към вратата, вдовицата, вече обляна в сълзи, го последва, с молба да не тръгва.

— Ако остана още една нощ — отбеляза той, — може да докарам неприятности на дома ви. В никакъв случай не бих искал да се случи подобно нещо, след всичко, което направихте за нас.

— Не ме е грижа — настояваше тя, — тук ще сте на по-сигурно място.

— Не, ще тръгвам. Джо! Благодари на дамата.

Момчето покорно се поклони и направи каквото му бе заповядано. Той също очевидно не беше в добро настроение, но не защото тръгваха. До този момент Джотаро не познаваше добре Мусаши. В Киото чуваше да говорят, че учителят му е слаб и тъпанар. Мисълта, че толкова известните бойци на Ходзоин са решили да го нападат, го потискаше. Детското му сърчице се изпълни с униние и лоши предчувствия.