Ейджи Йошикава
Мусаши (58)

Майчинско предупреждение

— Това вече е прекалено, майко — извика Гоносуке. — Не виждаш ли, че и аз съм разстроен?

Плачеше и думите излизаха от устата му на пресекулки.

— Ш-ш! Ще го събудиш. — Гласът на майка му бе тих, но строг, все едно се караше на някое тригодишно дете. — Щом се чувстваш толкова зле, може само да се вземеш здраво в ръце и с цялото си сърце да последваш Пътя. А и не ти подобава. Избърши си лицето.

— Първо обещай да ми простиш за онзи срам вчера.

— Е, не можех да не ти се скарам, но това, струва ми се, е в крайна сметка въпрос на умение. Казват, че колкото по-дълго човек не е влизал в двубой, толкова по-слаб става. Съвсем разбираемо е, че загуби.

— Да чуя това от теб прави нещата само по-лоши. Въпреки всичките ти насърчения аз все пак загубих. Сега виждам, че нямам дарбата и духа за истински боец. Ще трябва да оставя бойните изкуства и да се задоволя да бъда прост земеделец. За теб мога да направя повече с мотиката си, отколкото с онази тояга.

Мусаши вече беше буден. Той се изправи наполовина в леглото, удивен, че младият мъж и майка му са взели сблъсъка така на сериозно. Той самият вече бе махнал на това с ръка като на грешка от негова страна, а и от страна на Гоносуке.

— Какво чувство за чест — прошепна си, докато тихо се промъкваше в съседната стая.

Отиде до долната стена и прилепи око към един процеп в шоджито.

Слабо осветена от изгряващото слънце, майката на Гоносуке седеше с гръб към будисткия олтар. Гоносуке бе коленичил кротко пред нея със сведен поглед и просълзено лице.

Като го хвана за задната част на яката, тя яростно попита:

— Какво каза? Как така ще прекараш живота си като земеделец? — Издърпа го по-наблизо, докато главата му се подпря на коленете й и с гневен глас продължи: — Всичките тези години ме крепеше само едно — надеждата да направя от теб самурай и да възстановя доброто име на семейството ни. Ето затова те карах да четеш всичките тези книги и да изучиш бойните изкуства. И затова успявах през цялото това време да преживявам с толкова малко. А сега… сега казваш, че си искал всичко да захвърлиш! — Тя също заплака. — След като си му позволил да те надвие, трябва да помислиш как да защитиш името си. Той е още тук. Когато се събуди, предизвикай го на нов двубой. Само така можеш да си върнеш вярата в себе си.

Гоносуке вдигна глава и тъжно каза:

— Ако можех да направя това, майко, нямаше да се чувствам, както сега.

— Какво ти има? Не приличаш на себе си. Къде отиде храбростта ти?

— Снощи, когато ходих с него до езерото, постоянно си отварях очите за сгоден случай да го нападна, но не можах да се реша да направя това. Все си повтарях, че той е само някакъв неизвестен ронин. Въпреки това, като го огледах добре, ръката ми отказа да се помръдне.

— Това е, понеже разсъждаваш като страхливец.

— Какво? Виж, аз знам, че имам в жилите си кръвта на самурай от Кисо. Не съм забравил как двайсет и един дни се молих на бога на Онтаке.

— Не се ли закле пред бога, че ще използваш тоягата си, за да създадеш собствена школа?

— Да, но ми се струва, че съм бил прекалено самоуверен. Не съм се замислял, че и други мъже знаят как да се бият. Щом съм толкова незрял, какъвто се показах вчера, как, ще мога някога да основа своя школа? Вместо да живея в бедност и да те гледам как гладуваш, по-добре да счупя тоягата на две и да забравя за нея.

— Преди никога не си губил, а си имал доста двубои. Може богът на Онтаке да е предопределил вчерашното поражение да ти е за урок. Може това да ти е наказание, че си бил твърде самодоволен. Да се откажеш от тоягата, за да се грижиш по-добре за мен, не е начинът да ме направиш щастлива. Щом онзи ронин се събуди, предизвикай го. Ако отново загубиш, тогава ще е време да счупиш тоягата и да забравиш стремежите си.

Мусаши се върна в своята стая да обмисли чутото. Ако Гоносуке го предизвикаше, трябваше да се бие. А ако се бие, знаеше, че ще спечели. Гоносуке щеше да е съсипан, а майка му — съкрушена.

„Няма друг начин, освен това да се избегне“, заключи той.

Плъзна безшумно настрани вратата към терасата и излезе. Утринното слънце сипеше белезникава светлина през дърветата. В един от ъглите на двора до килера стоеше кравата, благодарна за новия ден и растящата в нозете й трева. Като се сбогува безмълвно с животното, Мусаши мина през горичката и закрачи по една виеща се през нивите пътека.

Днес връх Кома се виждаше целия догоре. Облаците бяха безчет, дребни и като от памук, всеки с различна форма, и всички се носеха свободно по вятъра.

— Джотаро е малък, а Оцу — безпомощна — каза си той. — Има обаче хора, достатъчно добросърдечни да се грижат за младите и слабите. Някоя небесна сила ще реши дали ще ги открия или не.

По-рано духът му, объркан откакто се случи онова край водопада, сякаш бе в опасност да се заблуди. Сега той се върна на пътя, който му бе определено да следва. В сутрин като тази, на Мусаши му се стори тесногръдо да мисли само за Джотаро и Оцу, колкото и важни да са те за него. Не бива да отклонява мислите си от Пътя, който се е зарекъл да следва в този и в следващия си живот.

Нарай, където стигна малко подир пладне, бе процъфтяващо селище. Някакъв дюкян имаше изложени отпред най-различни нещавени кожи. В друг се продаваха само гребени от Кисо.

С намерението да пита накъде да тръгне, Мусаши надзърна в един дюкян, където се предлагаше лекарство от меча жлъчка. Имаше табела с надпис „Голямата мечка“, а пред входа — клетка с жива такава.

Собственикът, обърнат с гръб към него, свърши с наливането на чаша чай и каза:

— Мога ли да ви помогна?

— Можете ли да ми кажете как да намеря магазина на един човек на име Дайдзо?

— Дайдзо ли? Той е по-надолу, на следващото кръстовище.

Мъжът излезе с чашата чай в ръка и посочи надолу по пътя. Като зърна своя чирак, който се връщаше от някаква работа, извика:

— Я ела. Господинът иска да иде до магазина на Дайдзо. Може да не го намери, та хайде по-добре ти го заведи.

Чиракът, на когото главата бе обръсната така, че отпред и отзад да остане по един кичур коса, но отгоре — нищо, потегли напред. Мусаши го последва и благодарен за любезността, си помисли, че Дайдзо трябва да се радва на уважението на своите съграждани.

— Ето там — каза момчето.

Посочи постройката отляво и незабавно си взе довиждане.

Мусаши, който бе очаквал магазин като онези, които продават на пътниците, остана изненадан. Закритият с решетка прозорец за излагане на стоката бе дълъг осемнадесет лакти, а зад продавницата имаше два склада. Домът, голям и продължаващ изглежда доста навътре зад високата стена, която ограждаше всички здания, имаше внушителен вход, сега затворен.

С известна колебливост Мусаши отвори вратата и извика:

— Добър ден!

Просторната полутъмна вътрешност му напомни изба за саке. От пръстения под въздухът бе приятно прохладен.

Пред счетоводителската канцелария — една стая с повдигнат, застлан с татами под — стоеше някакъв мъж.

Мусаши затвори вратата зад себе си и обясни за какво идва. Преди да е свършил, чиновникът кимна с думите:

— Е, значи идвате за момчето. — Поклони се и предложи на Мусаши една възглавница. — За жалост за малко се разминавате с него. Появи се към полунощ, когато ние се готвехме за пътуването на господаря. Изглежда жената, с която пътувал, била отвлечена и той искаше господарят да му помогне да я намери. Господарят му каза, че с радост ще опита, обаче не може да обещае нищо. Ако това е работа на някой от околните разбойници или грабители, няма пречка. Явно обаче става дума за някой друг пътник, а той със сигурност ще стои встрани от главните пътища.

— Днес сутринта господарят прати хора да търсят, но те не са попаднали на нищо. Като чу това, момчето съвсем се разстрои и господарят му предложи да тръгне с него. Така ще могат да я потърсят по пътя и дори биха могли случайно да я срещнат. На момчето явно много му се тръгваше и след малко потеглиха. Трябва да е било преди около четири часа. Колко жалко, че ги изпуснахте!

Мусаши остана разочарован, макар дори да бе тръгнал по-рано и да бе вървял по-бързо, пак нямаше да пристигне навреме. Утеши се с мисълта, че и утре е ден.

— А къде отива Дайдзо? — попита.

— Трудно е да се каже. Нашата търговия не е като останалите. Билките се сушат в планината и после ги карат тук. Два пъти в годината, пролетно и есенно време, продавачите зареждат стока при нас и тръгват по пътя. Понеже не е много зает с работа, господарят често пътува — понякога до храмове и светилища, понякога на топли бани, друг път — до места, прочути с хубавите си изгледи. Допускам, че този път ще иде до Дзенкоджи, ще пообиколи Ечиго и после ще тръгне за Едо. Обаче това е само една възможност. Той въобще не каза накъде отива… Няма ли да пийнете малко чай?

Мусаши, който се чувстваше някак неудобно в такава обстановка, нетърпеливо зачака, докато му донесат прясно сварен чай от кухнята. Щом го получи, попита как изглежда Дайдзо.

— О, щом го видите, веднага ще го познаете. На петдесет и две е, доста здрав — и як на вид — широкоплещест, с румено, малко сипаничаво лице. Над лявото ухо има плешивина.

— Колко е висок?

— Бих казал, среден на ръст.

— Как се облича?

— Сега като ме питате, това, струва ми се, е най-лесният начин да го познаете. Носи кимоно от китайски памук на ивици — поръча си го от Сакай нарочно за това пътуване. Платът е много необичаен. Съмнявам се още някой да носи такова.

Мусаши си състави впечатление за нрава на човека и за външността му. От учтивост остана, колкото да си допие чая. Не можеше да ги настигне преди залез-слънце, но пресметна, че ако върви през нощта, до сутринта ще стигне прохода Шиоджири и ще може да ги почака там.

Докато дойде в подножието на прохода, слънцето се бе скрило и вечерната мъгла леко се спускаше над пътя. Беше късна пролет; светлините в крайпътните къщи открояваха самотата на върха горе. До билото оставаха още два часа път. Мусаши продължи изкачването си, без да спира за почивка, преди да е стигнал Иноджигахара, едно равно, каменисто място от другата страна на превала. Там се излегна под звездите и остави ума си да блуждае. Не след дълго вече дълбоко спеше.

 

 

Мъничкото светилище Сенген бележеше връхната точка на скалистото възвишение, което като цирей се издигаше над платото. Това бе най-високото място в околността на Шиоджири.

Сънят на Мусаши бе прекъснат от шум на гласове.

— Елате насам — извика някакъв мъж. — Вижда се връх Фуджи.

Мусаши седна на земята и се огледа, но не видя никого.

Светлината на утрото го замая. В далечината, плуващ в море от облаци, бе връх Фуджи, още наметнат със зимното си снежно покривало. Гледката извика на устните му вик на детинска радост. Беше виждал картини с прочутата планина й бе добил представа за вида й, но сега за първи път действително я виждаше. Бе на близо тридесет часа път, но изглеждаше, все едно е на крачка пред него.

— Великолепно — въздъхна, без да опитва да изтрие сълзите от широко отворените си очи.

Почувства се потиснат от това, колко е дребен, и тъжен при мисълта за своята незначителност в огромната вселена. След победата при големия бор тайно се осмеляваше да мисли, че малцина, ако изобщо ги има, са мъжете, които като него заслужават да се нарекат големи майстори на сабята. Но неговото съществуване на земята е късо и ограничено, а красотата и величието на връх Фуджи — вечни. Раздразнен и малко потиснат, той се запита дали може всъщност да придава някакво значение на постигнатото със сабята.

Във внушителната строгост на природата, която се издигаше над него, имаше някаква неизбежност — в реда на нещата е той да е обречен да остане по-долу от нея. Падна на колене пред планината с надеждата дързостта да му бъде простена и сключи ръце в молитва — молитва за вечния покой на майка му и за сигурността на Оцу и Джотаро. Благодари на родината си и се помоли да му бъде дадено да стане велик, при все и да не успее да достигне величието на природата.

Още докато коленичеше обаче, през ума му бързо минаха други мисли. Какво го накара да реши, че човекът е нищожен? Та не е ли природата могъща, само понеже такава я виждат хората? Нима самите богове не се проявяват само когато влизат в досег със сърцата на смъртни? Хората с техния жив дух, не мъртвите скали вършат най-големите дела.

„Като човек, каза си Мусаши, аз не съм толкова далеч от боговете и всемира. Мога да ги докосна с дългата три стъпки сабя, която нося. Не обаче и докато смятам, че между природата и човечеството има граница. Не и докато оставам встрани от пълното владеене на моето дело, от човешкото съвършенство.“

Съзерцанието му бе прекъснато от бъбренето на някакви търговци, които се бяха изкачили близо до мястото, където стоеше и се взираха във върха.

— Прави бяха. Вижда се.

— Но човек рядко може да се поклони на свещената планина оттук.

Пътниците се движеха в двете посоки като шествие на мравки, нарамили най-разнообразни товари. Рано или късно Дайдзо и Джотаро щяха да се появят нагоре по хълма. Ако по някаква случайност пропуснеше да ги различи между останалите пътници, то те със сигурност щяха да видят бележката, която им бе оставил в подножието на скалата:

За Дайдзо от Нарай. Бих искал да Ви видя, когато минете оттук. Ще чакам горе при светилището.

Мусаши, учителят на Джотаро.

Сега слънцето бе доста над хоризонта. Мусаши следеше пътя със соколов поглед, но от Дайдзо нямаше и следа. Отвъд прохода пътят се разделяше на три. Единият тръгваше през Кошу направо за Едо. Другият, главният, пресичаше прохода Усуи и влизаше в Едо от север. Третият се отклоняваше към северните области. Независимо дали отива на север към Дзенкоджи или на изток към Едо, на Дайдзо щеше да му се наложи да използва този проход. При все това, Мусаши съзнаваше, че хората не винаги се движат според очакванията ни. Търговецът може да се е отбил доста от обичайния път или би могъл да е останал да преспи още една нощ в подножието на планината. Мусаши реши, че може да не се окаже лошо да се върне дотам и да разпита за Дайдзо.

Щом тръгна надолу по врязаната в скалата пътека, чу един познат дрезгав глас да казва:

— Ето го — там горе!

Това веднага му напомни тоягата, която преди две нощи се бе срещнала с неговото тяло.

— Слизай оттам! — извика Гоносуке. С тояга в ръката той изгледа разярено Мусаши. — Ти избяга! Сетил си се, че ще те предизвикам и се измъкна. Слизай, ела да се бием още веднъж!

Мусаши се спря между два камъка, облегна се на единия от тях и мълчаливо се загледа в Гоносуке.

Като прие това за знак, че няма да дойде, младежът се обърна към майка си:

— Чакай ме тук. Ще се кача да го метна долу. Само гледай.

— Спри! — скара му се майката, която сега бе възседнала кравата. — Ето къде ти е грешката. Нетърпелив си. Трябва, преди да се впускаш в битката, да се научиш да четеш мислите на своя противник. Ами ако той хвърли по теб някой голям камък — тогава какво?

Гласовете им стигаха до Мусаши, но думите бяха неясни. Колкото до него, вече бе спечелил — сега знаеше как Гоносуке си служи с тоягата. Разстрои го озлоблението и жаждата им за мъст. Ако загуби отново, Гоносуке ще стане още по-отмъстителен. От опита си с дома Йошиока Мусаши знаеше колко е глупаво да влиза в двубои, които водят до все по-голямо ожесточаване. Оставаше и майката на младежа, в която Мусаши видя втора Осуги — жена, която сляпо обича своя син и навеки ще намрази всеки, сторил му нещо лошо.

Извърна се и тръгна нагоре.

— Чакай!

Спрян от силата в гласа на жената, Мусаши спря и се обърна.

Тя слезе от гърба на добичето и дойде до подножието на скалата. След като се увери, че той я слуша внимателно, прилепи двете си длани към земята и дълбоко се поклони.

Мусаши не бе направил нищо, с което да я накара да се смирява така пред него, но сега се поклони в отговор най-почтително, доколкото това бе възможно на каменистата пътека. Протегна ръка, сякаш се готви да й помогне да се качи.

— Добри ми самураю! — извика старицата. — Срамувам се да се явявам така пред вас. Сигурна съм, че упорството ми предизвиква у вас само презрение. Аз обаче не съм движена от омраза, злоба или зла воля. Моля ви да се съжалите над моя син. Десет години поред той се упражнява съвсем сам — без учители, без приятели, без наистина достойни противници. Умолявам ви да му дадете още един урок в изкуството да води битки.

Мусаши мълчаливо я слушаше.

— Страшно ще ми е неприятно да се разделим с вас така — продължи тя развълнувано. — Преди два дни синът ми се представи съвсем слабо. Ако сега не направи нещо, с което да докаже своите способности, нито той, нито аз ще можем после да застанем пред предците ни. Сега той не е нищо повече от селянин, загубил един двубой. След като е имал добрата участ да се срещне с боец от вашата величина, жалко ще е за него да не извлече полза от това. Ето защо го водя тук. Умолявам ви да се вслушате в молбите му и да приемете неговото предизвикателство.

Свършила речта си, тя пак се поклони, сякаш принасяше жертва на някакво божество.

Мусаши слезе от възвишението, хвана я за ръка и й помогна пак да се качи на кравата.

— Гоносуке — каза той, — вземете въжето. Дайте да поговорим за това, докато вървим. Сега ще обмисля дали искам да се сражавам с вас или не.

Мусаши тръгна малко пред тях и макар да бе предложил да обсъдят въпроса, не каза нито дума. Гоносуке продължаваше подозрително да се вглежда в гърба му, като от време на време нехайно перваше кравата с някое клонче по краката. Майка му имаше разтревожен и притеснен вид.

Щом повървяха около четвърт час, Мусаши изсумтя и се обърна.

— Ще се бия с вас — каза той.

Гоносуке пусна въжето и попита:

— Сега готов ли сте?

Огледа се да провери как е застанал, сякаш се е приготвил да реши спора тук и сега.

Мусаши като че не го забеляза и се обърна към майка му:

— Готова ли сте за най-лошото? Между двубой като този и битка до смърт няма и капка разлика, при все че оръжията може да не са същите.

За първи път старицата се засмя.

— Няма нужда да ми го казвате. Ако той загуби от някой по-млад, като вас, по-добре да се откаже от бойните изкуства, а направи ли това, повече няма за какво да живее. В случай, че стане така, няма причина да ви намразвам.

— Щом така смятате — добре. — Мусаши вдигна въжето, захвърлено от Гоносуке. — Ако останем на пътя, хората ще ни пречат. Хайде да вържем кравата и после ще се бием, колкото поискате.

Точно по средата на равното място, където бяха застанали, имаше голяма лиственица. Мусаши я посочи и ги поведе натам.

— Пригответе се, Гоносуке — каза той спокойно.

Гоносуке нямаше нужда да го подканват. След миг бе застанал пред Мусаши с насочена към земята тояга.

Мусаши остана така, без да държи нищо, с отпуснати ръце и рамене.

— Вие няма ли да се приготвяте? — попита Гоносуке.

— За какво?

Гоносуке избухна.

— Вземете нещо, с което да се биете. Каквото поискате.

— Аз съм готов.

— Без оръжие ли?

— Оръжието ми е тук — отвърна Мусаши, като допря лявата си ръка до дръжката на сабята.

— Със сабя ли ще се биете?

Единственият отговор на Мусаши бе една крива усмивчица в ъгълчето на устата. Вече бяха стигнали дотам, че не можеше да си позволи да пилее дъха си в говорене.

Майката на Гоносуке седна под лиственицата, прилична на някой каменен Буда.

— Не се бийте още. Чакайте! — обади се тя.

Двамата мъже стояха, вперили поглед един в друг, без дори най-малко да помръдват, и никой изглежда не я чу. Тоягата на Гоносуке дебнеше под ръката му сгоден миг да нанесе удар, все едно е поела всичкия въздух над платото и се готви да го изхвърли в един удар. С ръка, залепена за долната страна на дръжката на сабята, Мусаши сякаш пронизваше с поглед тялото на противника си. Вътрешно битката вече бе започнала — окото може да нанесе на човек по-тежки рани от сабята или тоягата. След като това око е направило първия прорез, другото оръжие може без усилие да влезе.

— Чакайте! — извика отново майката.

— Какво има? — попита Мусаши, като отскочи пет-шест лакти назад, на безопасно разстояние.

— С истинска сабя ли се биете?

— По начина, по който се сражавам, няма разлика дали използвам дървена или истинска сабя.

— Аз не се опитвам да ви спра.

— Искам да съм сигурен, че сте ме разбрали. Сабята, дървена или желязна, е една. В истинския двубой няма половинчатости. Единственият начин да избегнеш опасността е да избягаш.

— Съвършено прав сте, но на мен ми хрумна, че в двубой от такава важност трябва тържествено да обявите имената си. И двамата срещате сега противник, с равен на който ще се сблъскате твърде рядко. След като битката свърши, вече ще е много късно.

— Истина е.

— Гоносуке, представи се ти пръв.

Гоносуке тържествено се поклони на Мусаши.

— Казват, че наш далечен праотец е Какумьо, който се сражавал под знамето на великия воин от Кисо — Минамото но Йошинака. След смъртта на Йошинака, Какумьо станал следовник на светеца Хонен и е възможно ние да сме от едно и също семейство с него. Предците ни от векове са живели в околността, но поколението на моя баща преживя един срам, който няма да ви описвам. В нещастието си отидох заедно с моята майка в светилището Онтаке и дадох писмен обет да възстановя нашето добро име, като следвам Пътя на самураите. При бога на светилището Онтаке придобих умението си да боравя с тоягата. Наричам това стил „мусо“, ще рече — „стил на видението“, тъй като той ми бе разкрит в едно откровение пред светилището. Хората ме наричат Мусо Гоносуке.

Мусаши отвърна на поклона му.

— Моето семейство произлиза от Хирата Шоген, чийто дом бил разклонение на Акамацу в Харима. Единствен син съм на Шимен Мунисай, обитател на селото Миямото в Мимасака. Нямам близки сродници и съм посветил живота си на Пътя на меча. В случай, че падна от тоягата ви, няма нужда да се грижите за моите останки.

Той се върна в положение за бой и извика:

— Внимание!

— Внимание!

Старицата сякаш едва дишаше. Опасността не само не бе застигнала нея и Гоносуке изневиделица, а тя стори всичко, за да я намери и нарочно изложи сина си пред лъскавата сабя на Мусаши. Такава постъпка би била немислима за някоя обикновена майка, но тя бе изцяло уверена, че е направила това, което трябва. Сега седеше тържествено вдървена, с леко приведени напред рамене и чинно поставени една върху друга на коляното ръце. Тялото й на пръв поглед изглеждаше дребно и съсухрено; трудно би било да се повярва, че е родила няколко деца, от които не е погребала само едно и че е изтърпяла безбройни изпитания, за да направи от това едничко оцеляло дете боец.

Очите й излъчваха ярка светлина, сякаш боговете и бодхисатвите на всемира са се събрали в нея, за да станат свидетели на битката.

В мига, в който Мусаши извади оръжието си, Гоносуке усети как по тялото му мина студена тръпка. Неясно как, долови, че съдбата му, предадена на Мусашевото оръжие, вече е решена — в този миг зърна пред себе си човек, когото преди не бе виждал. Преди два дни видя Мусаши променлив и гъвкав, сякаш можеше да бъде уподобен на меките линии на бързописна калиграфия.

Беше неподготвен за мъжа, който застана пред него сега — олицетворение на твърдостта, като квадратен, безупречно изписан знак, на който всяка черта и точка са на мястото си.

Осъзнал, че е недооценил своя противник, той не можеше да намери сили да се впусне в яростно нападение, както бе правил преди. Тоягата му остана вдигната над главата, но безсилна.

Докато двамата мъже стояха мълчаливо един срещу друг, последните остатъци от утринната мъгла се разнесоха. Някаква птица прелетя безгрижно между тях и бледите планини в далечината. После внезапно въздухът бе разцепен от остро свистене, сякаш птицата се е сгромолясала на земята. Невъзможно бе да се познае дали звукът дойде от тоягата или от сабята. Беше недействителен — като пляскането само с една ръка, за което говорят последователите на дзен.

Едновременно, като се движеха в пълна съгласуваност с оръжията си, телата на двамата бойци смениха своите стойки. Промяната настъпи за по-кратко време, отколкото е нужно, за да се предаде образа от окото в мозъка. Ударът на Гоносуке не бе улучил. Мусаши бе вдигнал лакътя си да се защити и замахна напред, от едно място встрани покрай Гоносуке в посока към главата, като за малко пропусна дясното рамо и слепоочието му. Тогава той приложи майсторския обратен удар, който досега бе стряскал всички неприятели, но Гоносуке, като хвана своята тояга с две ръце за краищата, препречи пътя на сабята над главата си.

Ако острието бе ударило дървото напреки, оръжието на Гоносуке без съмнение щеше да се разцепи на две. Докато се отместваше, той издаде десния си лакът напред и вдигна левия нагоре с намерение да удари Мусаши в слънчевия сплит, но в мига, в който ударът трябваше да стигне целта си, тоягата остана все още отделена на косъм от тялото.

Сабята и тоягата сега се кръстосаха над главата на Гоносуке и нито един от двамата не можеше да настъпи или да се оттегли. Знаеха, че едно погрешно движение ще значи внезапна смърт. Макар положението да бе същото, както когато предпазителите на двете саблени дръжки се сплетат, Мусаши не забравяше важната разлика между сабя и тояга. Тоягата на пръв поглед няма предпазител, острие, дръжка или връх. В ръцете на познавач като Гоносуке обаче всяка част на дългото пет лакти оръжие можеше да се превърне в острие, връхна част или дръжка. Така тоягата се оказваше много по-разностранна от сабята и дори можеше да бъде използвана като късо копие.

Неспособен да предвиди ответния ход на Гоносуке, Мусаши не можеше да изтегли оръжието си. Гоносуке от друга страна бе дори в още по-опасно положение — неговото оръжие сега просто имаше защитната роля да затваря пътя на острието. Стига да позволеше на духа си да се поколебае дори за миг и сабята щеше да му разцепи главата.

Лицето на Гоносуке пребледня, той прехапа долната си устна и около вдигнатите нагоре ъгълчета на очите му заблестя мазна пот. Кръстосаните оръжия затрепериха, а дишането му се учести.

— Гоносуке! — извика майка му, с лице по-бледо от това на сина си. Тя вдигна гърди и се плесна по хълбока. — Хълбокът ти е много нависоко! — додаде и после се строполи напред.

Разумът сякаш я бе напуснал; гласът й звучеше, все едно плюе кръв.

Досега изглеждаше, че сабя и тояга ще останат сплетени, докато бойците се вкаменят. При вика на старицата обаче те се разделиха с шум, по-страшен дори от този от сблъсъка им.

Мусаши заби пети в земята и отскочи цели седем лакти назад. Гоносуке на мига пак намали разстоянието, не без помощта и на тоягата си. Мусаши едва успя да отскочи встрани.

Изненадан от неуспеха на решителната си атака, Гоносуке политна ничком и се откри откъм гърба. С бързината на ловен сокол Мусаши се метна напред и тънкия блясък на острието му се допря до плешката на неговия противник, който, измучавайки като ужасено теле, се препъна и падна по очи на земята. Мусаши се свлече на тревата, хванал се с ръка за корема.

— Отказвам се! — извика той.

От Гоносуке не дойде и звук. Майка му, премного зашеметена, за да говори, с празен поглед се взираше в неговото проснато тяло.

— Ударих го с тъпото на сабята — каза Мусаши, като се обърна към нея. Тъй като тя изглежда не го разбра, допълни: — Донесете му малко вода. Не е ранен тежко.

— Какво? — извика недоверчиво старицата.

Като видя, че по сина й няма кръв, тя несигурно отиде до него и обгърна с ръце тялото му. Повика го по име, донесе му вода и после почна да го люлее, докато той накрая дойде на себе си.

Няколко минути Гоносуке гледа с празен поглед към Мусаши, после отиде при него и се поклони, допирайки чело в земята.

— Простете — каза той просто. — Вие сте прекалено добър за мен.

Мусаши, сякаш събуден от някакъв унес, го улови за ръката и попита:

— Защо говорите така? Не вие загубихте, а аз. — Той разтвори отпред кимоното си. — Погледнете тук. — Посочи едно зачервено място, където го бе ударила тоягата. — Още само малко и щях да съм мъртъв.

Гласът му потрепери от стъписване, понеже истината бе, че още не можеше да си представи кога и как е получил тази рана.

Гоносуке и майка му впериха очи в червенината, но не казаха нищо.

Мусаши затвори кимоното и попита старата жена защо предупреди сина си за хълбоците. Да не е забелязала в неговата стойка нещо погрешно или опасно?

— Е, аз не съм познавач на тези работи, но докато го гледах как влага цялата си сила, за да сдържа вашата сабя, ми се стори, че пропуска една друга възможност. Не можеше да настъпи, не можеше да отстъпи и беше превъзбуден. Забелязах обаче, че ако просто приклекне и остави ръцете си както са, краят на тоягата от само себе си ще ви удари в гърдите. Тогава не осъзнах всъщност, че говоря на глас.

Мусаши кимна. Сметна се за щастлив, че получи този полезен урок, без да се налага да плати с живота си. Гоносуке също слушаше почтително — и за него това несъмнено бе ново откритие. Преживяното преди малко не бе мимолетно откровение, а пътуване до границата между смъртта и живота. Майка му, зърнала го на ръба на гибелта, му даде сега урок как може да пази живота си.

След години, когато Гоносуке създаде своя школа и се прочу надлъж и нашир, той записа похвата, открит от майка му при горните обстоятелства. Макар доста надълго да описа предаността на своята родителка и срещата с Мусаши, се въздържа да отбележи, че е спечелил. Напротив, до края на своя живот продължи да казва на хората, че е загубил и че това поражение е било за него безценен урок.

След като пожела всичко добро на майката и сина, Мусаши продължи от Иноджигахара до Камисува, без да съзнава, че го следва един самурай, който разпитваше всички коняри в крайпътните станции, както и други пътници, дали не са го виждали по пътя.