Ейджи Йошикава
Мусаши (78)

Къс дърво

„Пльок.“ Поредната зелена слива падна от дървото вън в градината. Мусаши не й обърна внимание, ако изобщо я чу. Под ярката, но колеблива светлина от лампата разчорлената му коса изглеждаше тежка и настръхнала, суха и почервеняла.

„Какво трудно дете!“, оплакваше се нерядко на времето майка му. Упоритият нрав, който така често я бе довеждал до сълзи, още не бе изоставил Мусаши, също като белега на главата му, останал от един голям цирей в детството.

През ума му сега преминаха спомени за майката — понякога лицето, което ваеше, силно му напомняше нейното.

Преди няколко минути до вратата приближи Косуке, поколеба се и извика:

— Още ли работите? Някакъв мъж на име Сасаки Коджиро казва, че желаел да се види с вас? Чака долу. Искате ли да говорите с него или да му кажа, че вече сте легнал?

Мусаши остана с беглото впечатление, че Косуке повтори това известие, но не бе сигурен какво самият той е отвърнал.

Масичката, коленете на Мусаши и подът наоколо бяха посипани с парченца дърво. Опитваше се да довърши образа на Канон, който обеща на Косуке в замяна за сабята. Задачата му бе дори още по-трудна заради една нарочна молба от страна на домакина, който поначало ясно даваше да се разбере какво му харесва и какво — не.

Щом за първи път извади от скрина дългия три педи къс дърво и много внимателно му го подаде, Мусаши забеляза, че това дърво трябва да е на възраст шест-седемстотин години. Косуке го смяташе за голяма ценност, тъй като произхождаше от един храм от осмо столетие, в който бил погребан князът на Шинага, Шотоку.

— Бях там по време на едно пътуване — обясни той — и старите постройки тъкмо се подновяваха. Някакви глупави монаси и дърводелци цепеха старите греди за подпалки. Не можах да понеса да гледам как погубват така дървото и ги накарах да ми отрежат този къс.

Жилките бяха добри, дървото лесно се поддаваше на ножа, но като си помислеше колко високо цени Косуке това свое съкровище, Мусаши ставаше неспокоен. Стига да сбъркаше нещо и щеше непоправимо да е повредил материала.

Чу трясък като от отварянето на вратата в градинската ограда. Вдигна поглед от работата — едва ли не за първи път, откакто дълбаеше дървото — и си помисли: „Може ли това да е Йори?“. Вирна глава и зачака да получи потвърждение.

— Какво стоиш там и зяпаш? — извика Косуке на жена си. — Не виждаш ли, че човекът е тежко ранен? Няма значение в коя стая ще е!

Зад него мъжете, които носеха Шиндзо, възбудено почнаха да предлагат помощта си.

— Има ли някаква ракия да промием раната? Ако нямате, ще ида в къщи да донеса.

— Аз ще доведа лекар.

След като суматохата отмина, Косуке се обади:

— Искам да благодаря на всички ви. Смятам, че животът му е спасен — няма нужда да се тревожите.

Докато мъжете излизаха от къщата, той дълбоко се кланяше на всеки един.

Най-сетне до съзнанието на Мусаши достигна, че нещо е станало и в това е замесен Косуке. Като изтупа парченцата от коленете си, той слезе по стълбите, които минаваха над наредените един върху друг скринове и стигна до стаята, където Косуке и жена му стояха, втренчени надолу в ранения.

— О, още ли сте буден? — попита майсторът, като се отмести да направи място на Мусаши.

Сядайки до възглавницата на мъжа, Мусаши погледна отблизо лицето му и попита:

— Кой е това?

— Не бих могъл да съм по-изненадан. Не го познах, докато не го донесохме тук, но това е Ходжо Шиндзо, синът на господаря на Ава, Ходжо. Той е много предан младеж и от няколко години учи при Обата Кагенори.

Мусаши внимателно повдигна края на бялата превръзка около врата на Шиндзо и огледа раната, която първо бе обгорена, после — промита със спирт. Малкото късче плът бе изцяло отрязано и извадило на показ тупкащата сънна артерия. Смъртта почти бе отнесла човека. „Кой?“, запита се наум. По очертанията на раната изглеждаше, че сабята навярно е дошла от замах отдолу, като в лястовичи полет.

Лястовичи полет? Това бе майсторският удар на Коджиро.

— Знаете ли как е станало? — попита Мусаши.

— Още не.

— Аз естествено също не знам, но мога да ви кажа поне — той кимна уверено с глава, — че това е работа на Сасаки Коджиро.

Върнал се обратно в стаята си, Мусаши легна на татамито с ръце под главата и за миг забрави за безпорядъка наоколо. Постелята му бе разгъната, но въпреки умората той не й обърна внимание.

Повече от две денонощия без прекъсване работеше над статуята. Тъй като не бе майстор, нямаше и особените умения, необходими за заобикаляне на трудностите, нито пък бе способен със сръчни удари да поправя грешките си. Не можеше да се опре на нищо, освен на образа на Канон, който носеше в сърцето си и единственият му похват бе да прогонва от ума си външните мисли и с всички усилия да се опитва да пренесе тази представа върху дървото.

Понякога му се струваше, че статуята почва да прилича на нещо, но после всичко някак се объркваше и настъпваше разминаване между образа в ума му и работещата с резеца ръка. Тъкмо когато отново усетеше напредък, работата пак му се изплъзваше. След много такива лъжливи успехи старото парче дърво се смали до не повече от една педя.

Чу някакъв славей да се обажда два пъти и легна да поспи, стори му се — за около час. Щом се събуди, здравото му тяло преливаше от сили, а умът му бе съвършено ясен. Стана и си помисли: „Този път ще успея“. Отиде до кладенеца зад къщата, изми си лицето и изплакна с вода зъбите си. Освежен седна отново до лампата и с подновено усърдие се залови пак за работа.

Сега усещаше ножа по по-различен начин. В жилките на дървото долови столетната история, която това парче пазеше. Знаеше, че ако този път не успее с рязането, няма да остане нищо освен куп безполезни стърготини. През следващите няколко часа се съсредоточи с трескаво напрежение в работата. Гърбът му нито веднъж не се изправи; не спря дори за глътка вода. Небето просветля, птиците запяха, всички врати в къщата освен неговата бяха широко отворени за сутрешното почистване. Неговото внимание все така остана сбрано във върха на ножа.

— Мусаши, добре ли сте? — попита с разтревожен глас домакинът, като плъзна шоджито настрана и влезе в стаята.

— Не става — въздъхна Мусаши.

Поизправи се и захвърли резеца. Парчето дърво бе вече не по-голямо от палец. Стърготините лежаха около краката му като навалял сняг.

— Не става ли?

— Не става.

— Ами дървото?

— Свърши… не можах да накарам образа на бодхисатвата да се покаже от него.

Той сложи ръце зад главата си с чувството, че се е върнал на земята, след като неопределено дълго време е висял между заблудата и просветлението.

— Съвсем не става. Време е да забравя за това и да се отдам на малко съзерцание.

Легна по гръб. Щом затвори очи, всичко странично сякаш избледня и бе заменено от непрогледна мъгла. Постепенно умът му се изпълни с една-едничка мисъл — за безкрайната пустота.

 

 

Повечето от гостите, които тръгваха от странноприемницата тази сутрин, бяха търговци на коне, прибиращи се след свършилия предния ден конски пазар. През следващите няколко седмици ханът щеше да бъде слабо посетен.

Като зърна Йори да се качва по стълбите, стопанката му извика нещо от своята стая.

— Какво искате? — попита момчето.

От високото място, където стоеше, можеше да различи умело прикритото плешиво петно на главата на жената.

— Къде си тръгнал?

— Горе, където е моят учител. Нещо не е наред ли?

— Повече, отколкото си мислиш — отвърна жената и му хвърли раздразнен поглед. — Ти кога си излязъл оттук?

Йори почна да брои на пръсти и отговори:

— Не завчера, а по-завчера, струва ми се.

— Значи преди три дни, така ли?

— Да.

— Доста си се позабавил, а? Какво е станало? Да не те е омагьосала някоя лисица?

— Откъде знаете? Вие самата да не сте лисица?

Кискайки се на собствения си бърз отговор, момчето тръгна пак нагоре по стълбите.

— Твоят учител вече не е тук.

— Не ви вярвам — Той изтича нагоре, но скоро с изумено изражение се върна. — Да не се е преместил в друга стая?

— На тебе какво ти става? Казах ти, че си тръгна.

— Наистина ли го няма?

В гласа на Йори имаше уплаха.

— Ако не ми вярваш, погледни книгата с разписки. Виждаш ли сега?

— Но защо? Защо си е тръгнал, преди да се върна?

— Понеже много дълго те нямаше.

— Но… но… — Йори избухна в сълзи. — Къде отиде той? Кажете ми, моля ви.

— Не ми каза накъде тръгва. Допускам, че те е оставил, понеже няма никаква полза от тебе.

Пребледнял, Йори изхвърча на улицата. Огледа се на изток и на запад, после вдигна поглед към небето. По страните му се стичаха сълзи.

Жената почеса плешивината си с един гребен и избухна в дрезгав смях.

— Стига си циврил — извика. — Само се пошегувах. Учителят ти е на гости при майстора на саби — ей там.

Едва казала това, в стаята й хвръкна една сламена подкова.

 

 

Йори кротко приседна в нозете на Мусаши и с тих глас съобщи:

— Върнах се.

Вече бе доловил мрачното настроение, което тегнеше над къщата. Парченцата дърво не бяха почистени и лампата с догорял фитил още стоеше, където бе оставена предишната вечер.

— Върнах се — повтори Йори, все така тихо като преди.

— Кой е? — прошепна Мусаши, бавно отваряйки очи.

— Йори.

Мусаши бързо седна в леглото. Ако и облекчен да види момчето невредимо, единственият му поздрав бе:

— О, ти си значи.

— Простете, че са забавих толкова — Това бе посрещнато с мълчание. — Извинете ме.

Нито извинението, нито възпитаният поклон предизвикаха някакъв отговор.

Мусаши пристегна обито си и каза:

— Отвори прозорците и подреди стаята.

Преди Йори да е успял да отвърне:

— Да, господине — той вече бе навън.

Слезе до стаята долу отзад и попита Косуке как е тази сутрин раненият.

— Вижда ми се по-спокоен.

— Трябва да сте уморен. Да дойда ли да ви сменя след закуска, за да можете да си починете?

Косуке отвърна, че нямало нужда.

— Има едно нещо, което бих искал някой да свърши — добави. — Смятам, трябва да предупредим за това училището Обата, а нямам кого да пратя.

След като предложи да иде самият той или да прати Йори, Мусаши се върна в своята стая, сега добре подредена. Щом седна, попита:

— Имаше ли отговор на моето писмо, Йори?

Облекчено, че не му се скараха, момчето широко се усмихна.

— Да, нося ви отговор. Тук при мен е.

С тържествуващ вид извади писмото от кимоното си.

— Дай да го видя.

Йори се приближи коленичил и сложи сгънатия лист в протегнатата ръка на Мусаши.

Със съжаление трябва да Ви осведомя, че като учител на шогуна господарят Муненори не може да влезе в двубой с Вас, както го молите. В случай обаче, че ни посетите с някоя друга цел, съществува възможност негово височество да Ви посрещне в доджото. Ако все още имате такова желание да опитате силите си срещу школата Ягю, най-добре, струва ми се, би било да се биете с Ягю Хього. За жалост обаче той потегли вчера за Ямато, за да бъде до постелята на господаря Секишусай, който е тежко болен. При това положение трябва да Ви помоля да отложите Вашето посещение за по-късна дата. Тогава с радост ще уредя всичко необходимо.

Докато бавно пренавиваше дългия свитък, Мусаши се усмихна. Йори, почувствал се по-сигурен, протегна удобно крака и се обади:

— Къщата не е в Кобикичо, а на едно място, което се казва Хигакубо. Много е голяма, много разкошна, а Кимура Сукекуро ми даде много неща за ядене…

С неодобрително повдигнати вежди от такова свойско държание, Мусаши строго каза:

— Йори.

Краката на момчето бързо се пъхнаха на подобаващото им място под тялото му.

— Да, господине.

— Дори наистина да си се загубил, не смяташ ли, че три дни са доста време? Какво се е случило?

— Бях омагьосан от една лисица.

— Лисица ли?

— Да, господине — лисица.

— Как може момче като тебе, родено и отрасло на село, да го омагьоса лисица?

— Не зная, но после половин ден и половин нощ не успях да си спомня къде съм бил.

— Хм-м. Много необичайно.

— Така е, господине. Помислих, че лисиците в Едо може повече да ги тегли към хората, отколкото онези на село.

— И на мен така ми се струва — Като си отбеляза сериозността на момчето, на Мусаши сърце не му даде да му се скара, но все пак сметна за необходимо да каже докрай, каквото мислеше: — Струва ми се освен това — продължи, — че си правил нещо, което не е бивало да правиш.

— Ами, лисицата ме следеше и за да й попреча да ме омагьоса, аз я порязах със сабята. После тя си отмъсти за това.

— Не, не си е отмъстила.

— Не е ли?

— Не. Не лисицата те е наказала, а собствената ти невидима съвест. Сега поседи тук малко и си помисли за всичко това. Като се върна, може да ми кажеш какво, според тебе, означава станалото.

— Да, господине. Вие отивате някъде ли?

— Да — на едно място близо до светилището Хиракава в Коджимачи.

— Нали ще се върнете до вечерта?

— Ха-ха. Би трябвало, освен ако не ме нарочи някоя лисица.

Мусаши потегли, оставяйки Йори да разсъждава над своята съвест. Небето навън бе помрачено от тъмните, навъсени облаци на летния дъждовен сезон.