Ейджи Йошикава
Мусаши (44)

Мирисът на алоево дърво

Светлините в прозорците на домовете за развлечения ярко блестяха, но още бе твърде рано по трите главни улици на квартала да са се събрали много клиенти.

В Огия един от по-младите прислужници случайно хвърли поглед към входа. В очите, които надничаха през един процеп в завесата, имаше нещо необичайно. Под тях се виждаха чифт мръсни сламени сандали и върхът на дървена сабя. Младият мъж подскочи леко от изненада, но преди да е успял да отвори уста, Джотаро вече бе влязъл и заявил за какво идва.

— Нали Миямото Мусаши е в този дом? Той е мой учител. Ще му кажете ли, моля, че е дошъл Джотаро. Бихте могли да го помолите да излезе.

Изненаданото изражение на слугата бе сменено от строг намръщен поглед.

— Кой си ти, малко просяче? — изръмжа той. — Тук няма никой с такова име. Как така си вреш тук мръсното лице, точно когато клиентите започват да идват? Вън!

Той сграбчи Джотаро за яката и силно го блъсна.

Ядосан, Джотаро се наду като мехур и кресна:

— Я стига! Дошъл съм тук да видя учителя си.

— Не ме е грижа защо си тук, плъх такъв. Твоят Мусаши вече много ядове ни създаде. Няма го тук.

— Щом не е тук, не можете ли просто да кажете? Махнете си ръцете от мен!

— Лукав ми се виждаш. Откъде да знам, че не са те пратили от училището Йошиока?

— Нямам нищо общо с тях. Кога си тръгна Мусаши? Къде отиде?

— Първо ми даваш нареждания, сега почваш да ме разпитваш. Трябва да се научиш да си сдържаш езика. Откъде да го знам къде е?

— Добре, щом не знаете, но ми пуснете яката!

— Добре, ще те пусна — ето как!

Той изви здраво ухото на Джотаро, завъртя го на другата страна и го тласна към изхода.

— Ох! — изписка Джотаро.

Сви се, извади дървената си сабя и удари прислужника през устата, от което предните зъби на този се счупиха.

— О-у-у!

Сложил едната си ръка пред кървящата уста, с другата младежът повали Джотаро.

— Помощ! Убийство! — завика момчето.

Събра всички сили, също както когато уби кучето в Коягю, и перна прислужника със сабята по темето. От носа на младежа потече кръв и като издаде звук не по-силен от въздишката на дъждовен червей, той се строполи под една върба.

Някаква проститутка, излегнала се на показ зад решетестия прозорец от другата страна на улицата, вдигна глава и извика на съседката си:

— Погледни! Видя ли? Онова момче с дървената сабя току-що уби някакъв мъж от Огия! Сега тръгва да бяга!

Улицата неусетно се напълни с търчащи насам-натам хора и във въздуха отекнаха кръвожадни викове.

— Накъде тръгна?

— Как изглеждаше?

Суматохата замря така внезапно, както и започна, и още преди да дойде време да заприиждат посетители, вече никой не говореше за произшествието. Сбивания ставаха често и обитателите на квартала на бърза ръка уреждаха или скриваха по-кървавите от тях, за да избегнат разследване от страна на властите.

Докато главните улици тук бяха осветени като посред бял ден, имаше странични пресечки и незастроени места, които бяха съвсем тъмни. Джотаро си намери някакво скривалище, което после смени с друго. Доста простодушно си мислеше, че ще успее да се измъкне, но всъщност целият квартал бе обграден с висока десет стъпки стена, направена от обгорени, подострени в горния край трупи. След като стигна до нея, той опипом тръгна от вътрешната й страна, но не успя да намери дори голям процеп, какво остава за врата. Когато тръгна назад, за да избегне една от големите улици, забеляза някакво младо момиче. Погледите им се срещнаха, тя го повика тихо и му махна с нежната си бяла ръка да се приближи.

— Мен ли викате? — предпазливо попита Джотаро. Не откри в покритото с бяла пудра лице лоши намерения и дойде по-наблизо. — Какво има?

— Не си ли ти момчето, което дойде в Огия да пита за Миямото Мусаши? — попита с мек глас тя.

— Да.

— Казваш се Джотаро, нали?

— А-ха.

— Ела с мен. Ще те заведа при Мусаши.

— Къде е той? — попита Джотаро, отново изпълнен с подозрения.

Момичето се спря и обясни, че Йошино Даю, сериозно загрижена от произшествието със слугата, я пратила да потърси Джотаро и да го отведе до мястото, където се крие Мусаши.

— Вие прислужница на Йошино Даю ли сте? — попита момчето с израз на признателност.

— Да. Сега можеш да си спокоен. Ако тя те защити, никой в квартала не може да те пипне.

— Моят учител наистина ли е там?

— Ако не беше, защо да ти показвам пътя сега?

— Какво прави той на такова място?

— Щом отвориш вратата на онази селска къщичка там, ще можеш сам да видиш. Сега трябва да се връщам на работа.

И тя тихо изчезна зад храстите в съседната градина.

Къщичката изглеждаше прекалено скромна, за да бъде окончателна цел на неговото дирене, но не можеше да си тръгне, без да е проверил. За да стигне до един от страничните прозорци, Джотаро претърколи един от градинските камъни до стената, покачи се на него и притисна нос в бамбуковата решетка.

— Той е там! — каза той, като снижи глас и с труд се опита да скрие присъствието си.

Жадуваше да протегне ръка и да докосне своя учител. Толкова време бе минало!

Мусаши беше заспал до огнището, подпрял глава на ръката си. Облеклото му не приличаше на нищо, в което го бе виждал по-рано Джотаро — копринено кимоно на едри шарки, като онези, които носеха градските контета. На пода бе постлано червено парче вълнен плат; върху него лежаха четка за рисуване, мастилница и няколко листа хартия. На единия Мусаши се бе упражнявал да рисува патладжан, на другия — птича глава.

Джотаро остана потресен.

„Как може да си губи времето в рисуване на картинки?, запита се ядосан той. Не знае ли, че Оцу е болна?“

Раменете на Мусаши бяха наполовина загърнати с тежък извезан плат. Несъмнено това бе женска дреха, а яркото кимоно беше направо противно. Джотаро долови някакъв полъх на сладострастие, в който се таеше нещо зло. Както в първия ден на новата година, сега го заля вълна на горчиво възмущение от порочния живот на възрастните. „Нещо не е наред с него, помисли си. Това не е истинският Мусаши.“

Раздразнението му бавно премина в пакостливост и той реши, че знае как да постъпи. „Добре ще го изплаша“, реши и много тихо понечи да слезе от камъка.

— Джотаро — извика Мусаши. — Кой те доведе дотук?

Момчето се спря и отново погледна през прозореца. Мусаши още лежеше, но очите му бяха полуотворени и се усмихваше.

Джотаро се спусна към предната страна на къщата, изтича през вратата и обгърна с ръце раменете на своя учител.

— Сенсей! — избъбри той щастливо.

— Значи дойде, а? — Легнал по гръб, Мусаши протегна ръце, прегърна момчето и притисна мръсната му глава към гърдите си. — Откъде знаеше, че съм тук? Такуан ли ти каза? Много време мина, а?

Без да го пуска, той седна. Сгушен до топлите гърди, които почти бе забравил, Джотаро зашава с глава като кученце.

Накрая той премести главата си на коляното на Мусаши и остана да лежи така.

— Оцу е болна на легло. Можете да си представите колко много иска да ви види. Все повтаря, че стига само да дойдете, и ще се оправи. Само веднъж, това е всичко, което иска.

— Горката Оцу.

— Тя ви видя на моста в първия ден от новата година, докато говорехте с онова смахнато момиче. Ядоса се и се затвори като охлюв в черупката си. Опитах се да я завлека до моста, но не искаше да дойде.

— Не я виня. Онзи ден Акеми разстрои и мене.

— Трябва да идете да я видите. Тя е в дома на господаря Карасумару. Само влезте и кажете: „Виж, Оцу, аз дойдох“. Ако го направите, тя веднага ще оздравее.

Решен да предаде възможно най-ясно молбата си, Джотаро каза много повече от това, но същината беше такава. От време на време Мусаши прекъсваше с „Хм“ и веднъж-дваж каза: „А, така ли?“, но по някаква причина, която момчето не успяваше да проумее, той, въпреки настояванията на Джотаро, не отвърна недвусмислено, че ще изпълни искането. Въпреки цялата си привързаност към своя учител, Джотаро започна да изпитва към него някакво неприятно чувство и му се прищя здравата да се скарат.

Войнствеността му нарастваше и се стигна дотам, само уважението да го сдържа все още. Изведнъж млъкна и по лицето му ясно се изписа неодобрение. Погледът му стана кисел, а устните се изкривиха, като че току-що е изпил чаша с оцет.

Мусаши взе скицника и четката и се зае да добавя черти към една от рисунките си. Джотаро се втренчи с отвращение в патладжана и си помисли: „Какво го кара да си мисли, че може да рисува? Ужасен е!“

Скоро Мусаши загуби интерес и започна да плакне четката. Джотаро се канеше да повтори за пореден път своята молба, когато чу от каменните стъпала вън шум на дървени сандали.

— Прането ви е сухо — обади се някакъв момичешки глас.

Прислужничката, която бе довела Джотаро, влезе сега с кимоно и наметка в ръката, и двете грижливо сгънати. Постави ги пред Мусаши и го помоли да ги огледа.

— Благодаря — каза той. — Изглеждат съвсем като нови.

— Петната от кръв не излизат лесно. Трябва много да се търка.

— Сега, струва ми се, ги няма. Благодаря ви… Къде е Йошино?

— О, тя е страшно заета, търчи от един посетител при друг. Не й дават и миг почивка.

— Тук беше много приятно, но ако остана още, ще бъда в тежест. Възнамерявам да се измъкна навън веднага, щом изгрее слънцето. Бихте ли съобщили това на Йошино и ще й предадете ли моите най-дълбоки благодарности?

Джотаро си отдъхна. Мусаши със сигурност трябва да е решил да се види с Оцу. Такъв трябваше да бъде неговият учител, добър и благороден. На лицето на момчето се появи радостна усмивка.

Веднага щом девойката излезе, Мусаши остави дрехите пред Джотаро и каза:

— Тъкмо навреме дойде. Трябва да върна това на жената, която ми услужи с тях. Ще искам да ги занесеш в къщата на Хонами Коецу — тя е в северната част на града — и да се върнеш с моето кимоно. Ще направиш ли това за мен като добро момче?

— Разбира се — отвърна Джотаро и погледна одобрително своя учител. — Сега тръгвам.

Уви дрехите в парче плат, заедно с едно писмо от Мусаши до Коецу и метна вързопа на гърба си.

Точно тогава прислужницата пристигна с вечерята и ужасена вдигна ръце нагоре.

— Какво правите? — пое си тя дъх. Когато Мусаши обясни, извика: — О, не може да го пуснете да излезе! — и му разказа какво е сторил Джотаро.

За щастие момчето не се беше прицелило достатъчно точно и слугата бе оживял. Прислужничката увери Мусаши, че тъй като това е само едно от многобройните сбивания тук, вече всичко може да се смята приключено, понеже Йошино лично е предупредила собственика и останалите хора в дома да мълчат за станалото. Добави обаче, че като се е обявил за ученик на Миямото Мусаши, Джотаро неволно е дал потвърждение на слуха, че Мусаши е все още в Огия.

— Ясно — отвърна просто Мусаши.

Той изгледа въпросително Джотаро, който се чешеше по главата, беше се дръпнал в ъгъла и се опитваше да стане възможно най-незабележим.

Момичето продължи:

— Няма нужда да ви казвам какво би могло да се случи, ако той се опита да излезе. Наоколо още има много хора от Йошиока, които чакат да си покажете лицето. За Йошино и собственика всичко е много трудно, понеже Коецу ни помоли да се грижим добре за вас. Домът не може просто да ви пусне да идете право в ноктите им. Йошино е решена да ви опази.

— А онези самураи са толкова упорити. Постоянно наблюдават и вече пратиха няколко души да ни обвиняват, че ви крием. Отървахме се от тях, но те още не са се убедили. Наистина не разбирам това. Държат се, като че са на военен поход. Зад портата на квартала има три или четири редици от мъже, навсякъде е пълно със съгледвачи и всички са въоръжени до зъби.

— Йошино смята, че трябва да останете тук още четири-пет дни, или поне докато те се уморят да чакат.

Мусаши й благодари за добрината и загрижеността, но загадъчно добави:

— Аз също съм намислил нещо.

Той с готовност се съгласи вместо Джотаро да прати до дома на Коецу някой прислужник. Онзи се върна след по-малко от час с бележка от стопанина:

Нека се срещнем, когато пак ни се удаде възможност. Макар може би да изглежда дълъг, животът в действителност е прекалено къс. Моля ви да се грижите за себе си. Поздрави отдалеч.

Макар малко на брой, думите бяха топли и много искрени.

— Дрехите ви са в този пакет — каза прислужникът. — Майката на Коецу нарочно ме помоли да ви предам от нея най-добри пожелания.

Поклони се и излезе.

Мусаши погледна памучното кимоно, старо, окъсано, толкова често излагано на дъжда и росата, покрито с петна от пот. Кожата му се чувстваше под него по-добре, отколкото под тънките коприни, които му дадоха в Огия; това със сигурност бе облеклото за човек, зает със сериозно изучаване на сабленото изкуство. Нито имаше нужда, нито желаеше нещо по-добро.

Очакваше, след като е била няколко дни сгъната, дрехата да има мирис на застояло, но щом мушна ръце в ръкавите, откри, че има много свеж дъх. Беше изпрана и гънките ясно личаха. Сети се, че Мийошу я е изпрала сама и му се прииска и той да имаше майка. Замисли се за дългия живот в самота, който го очаква, без други близки освен сестра му, която живее в планини, където той самият никога не ще може да се върне. Остана така известно време с поглед, наведен към огъня.

— Да вървим — каза накрая.

Стегна обито си и мушна под него своята любима сабя. В същия миг усещането за самотност се изпари така бързо, както го бе и обзело. Тази сабя, помисли си, ще трябва да му бъде майка, баща, брат и сестра. Това се зарече преди години, така и трябваше да бъде.

Джотаро вече беше навън и се взираше нагоре в звездите. Мислеше си, че колкото и късно да пристигнат в дома на господаря Карасумару, Оцу ще е още будна.

— Ама ще се изненада! — каза си той. — Толкова ще е щастлива, че сигурно пак ще започне да плаче.

— Джотаро — обади се Мусаши, — през дървената порта отзад ли влезе?

— Не знам дали е било отзад. Онази там беше.

— Иди там и ме почакай.

— Няма ли да тръгнем заедно?

— Да, но първо искам да кажа „довиждане“ на Йошино. Няма да се бавя.

— Добре, при портата съм.

Това, че Мусаши го напуска дори за няколко минути, накара момчето да потръпне тревожно, но точно тази вечер би направил всичко, което поиска от него учителят му.

Огия бе едно приятно, но само временно убежище. Мусаши реши, че откъсването от външния свят му беше от полза. Досега тялото и духът му бяха като лед, плътни и студени, без чувство за красотата на луната, без поглед за цветята, без усет за слънцето. Нямаше съмнения относно правилността на аскетичния живот, който води, но сега разбираше как себеотрицанието би могло да го направи тесногръд и закостенял. Преди години Такуан му каза, че неговата сила не е по-различна от тази на някой див звяр. Никан го предупреди за опасността от това да си прекалено силен. След битката с Деншичиро тялото и душата му бяха пренапрегнати. През последните два дни си позволи свобода и остави духа си да се рее свободно. Пийна малко, спа, когато му се приискаше, чете, опитва се да рисува, прозяваше се и се протягаше на воля. Такава почивка беше от огромна полза и той реши, че тя е важна и за него ще продължи да бъде важно от време на време да има два-три дни на пълен отдих.

Докато стоеше в градината и гледаше светлините и сенките в предните стаи, си помисли: „Трябва да кажа на Йошино Даю поне една дума за благодарност заради всичко, което направи.“ Но после промени намерението си. Не беше трудно да чуе подрънкването на шамисена и дрезгавите песни на гостите. Не виждаше начин да се промъкне вътре, за да я види. По-добре да й благодари в сърцето си и да се надява тя да разбере това. И след като се поклони към предната част на дома, Мусаши си тръгна.

Навън махна с ръка на Джотаро. Щом момчето изтича при него, чуха да идва Риня. Носеше една бележка от Йошино. Тя я пъхна в ръката на Мусаши и изчезна.

Листчето беше малко и красиво оцветено. Щом го разгъна, до ноздрите му стигна мирис на алоево дърво. Посланието гласеше:

Повече от злощастните листа, които нощ след нощ съхнат и се разпадат, се помни един поглед към лунната светлина през клоните. Макар клоните да се смеят, докато плача над чашата на другиго, аз Ви пращам тези думи за спомен.

— От кого е бележката? — попита Джотаро.

— Всъщност от никой.

— От някоя жена ли?

— Има ли някакво значение?

— Какво пише?

— Няма нужда да знаеш.

Мусаши сгъна листчето.

Джотаро се наведе над ръката му и каза:

— Хубаво мирише. Това е алое.