Ейджи Йошикава
Мусаши (85)

Очите

— Сенсей! — извика Йори, който още не бе пораснал достатъчно да вижда над високата трева.

Бяха в равнината Мусашино, за която се говореше, че обхващала десет околии.

— Ето ме тук — отвърна Мусаши. — Защо се бавиш толкова?

— Сигурно има пътека, обаче аз все я губя. Колко още трябва да вървим?

— Докато си намерим добро място за живеене.

— За живеене ли? Тук някъде ли ще останем?

— А защо не?

Йори вдигна поглед към небето, замисли се за неговата обширност и пустотата на земята наоколо и заяви:

— Чудя се.

— Помисли си как ще изглежда през есента. Ясно, красиво небе, свежа роса по тревата. Не те ли прави само мисълта за това по-чист?

— Е, може би, но аз, за разлика от вас, не съм против живота в града.

— Всъщност и аз не съм. В известен смисъл е хубаво да си сред хора, но дори аз с моята дебела кожа не можех да търпя да остана при онези обяви. Нали видя какво пишеше?

Йори сгърчи лице.

— Само като си помисля за това, и се вбесявам.

— Защо да се ядосваш за такова нещо?

— Не можеше иначе. Където и да ида, нямаше никой, който да каже нещо добро за вас.

— По този въпрос нищо не бих могъл да направя.

— Можехте да посечете хората, които ви клеветят. Можехте да сложите сам обяви, с които ги предизвиквате.

— Няма смисъл човек да започва битки, които не може да спечели.

— Нямаше да загубите от тези боклуци. Не би могло.

— Не, грешиш. Щях.

— И как?

— Просто числено превъзходство. Ако победя десет, ще се появят още сто. Ако разбия сто, ще станат хиляда. В положение от такъв род няма възможност човек да спечели.

— Но не значи ли това, че до края на живота ще ви се присмиват?

— Естествено, че не. И аз като всеки друг съм решен да пазя доброто си име. Дължа това на предците си. И имам намерение да стана човек, на когото никой да не се присмива. Това съм дошъл да науча тук.

— Можем да си говорим, каквото искаме, но не ми се струва, че ще намерим някаква къща. Не трябва ли пак да се опитаме да намерим някой храм, където да нощуваме?

— Не е лошо хрумване, но това, което искам, е да намерим някое място с много дървета и сами да си построим къща.

— Значи пак ще бъде като в Хотенгахара, така ли?

— Не. Този път няма да се захващаме със земеделие. Най-вероятно всеки ден ще се упражнявам в дзен-съзерцание. Ти може да четеш книги, а аз ще ти давам и уроци по сабя.

Навлязоха в равнината през село Кашиваги, откъм страната на Кошу, после се спуснаха по дългата стръмнина при Джушино Гонген и тръгнаха по някаква тясна пътечка, която постоянно заплашваше да се изгуби в разлюляната лятна трева. Щом накрая стигнаха едно обрасло с борове възвишение, Мусаши огледа набързо околността и заяви:

— Тук е добре.

За него всяко място можеше да стане дом, дори повече — където се озовеше, там бе мирозданието.

Взеха сечива назаем и наеха работник в най-близката селска къща. Строителният подход на Мусаши не беше никак сложен — всъщност, той изглежда доста бе научил от наблюденията как птиците си строят гнезда. Резултатът, готов след няколко дни, бе странна постройка, по-невзрачна от планинска отшелническа хижа, но не и дотам груба, че да бъде наречена барака. За подпори служеха стволове с още необелена кора, останалото бяха набързо събрани дъски, кора, бамбук и шубрак.

Мусаши отстъпи назад да огледа по-добре делото си и замислен отбеляза:

— Тази трябва да е като къщите, в които хората са живели някога, по времето на боговете.

От първобитността се отдалечаваха единствено парчетата хартия, старателно превърнати в малко шоджи.

През следващите дни през бръмченето на жетварите се носеше гласът на Йори, който рецитираше своите уроци зад един тръстикова сенник. Обучението му бе станало много строго във всяко едно отношение.

С Джотаро, Мусаши не настояваше на дисциплината, тъй като по онова време смяташе, че най-добре е да оставяш подрастващите да се развиват по естествен път. С течение на времето забеляза, че във всеки случай лошите черти по-скоро се развиват, докато добрите като че се потискат. По същия начин му направи впечатление, че растенията, които засажда, не искат да растат, докато плевелите и буренакът, колкото и често да ги коси, избуяват.

През стоте години след Онинската война страната е приличала на заплетен в едно, избуял коноп. После Нобунага е отрязал стъблата, Хидейоши ги е навързал на снопи, а Иеясу разора и подравни земята за нов посев. По мнението на Мусаши воини, които отдават голямо значение само на бойните упражнения и които се отличават най-вече с неограничено честолюбие, вече не бяха ръководната сила в обществото. Секигахара бе сложила край на това.

Бе стигнал до убеждението, че независимо дали страната ще остане в ръцете на рода Токугава или Тойотоми ще си я върнат, хората като цяло вече знаят посоката, в която искат да вървят — от безпорядък към ред, от рушене към съграждане.

Понякога имаше чувството, че се е родил прекалено късно. Славата на Хидейоши едва бе стигнала отдалечените селски краища и възпламенила сърцата на момчета като Мусаши, и възможността те да последват неговия път вече се изпари.

Ето защо тъкмо собственият опит го доведе до решението да наблегне на дисциплината във възпитанието на Йори. Щом ще създава самурай, трябва да създаде самурай за бъдещето, а не от миналото.

— Йори.

— Да, господине.

Едва ли не преди още да го е повикал, момчето вече бе коленичило пред Мусаши.

— Слънцето почти залязва. Време е за упражнения. Донеси сабите.

— Да, господине.

Щом остави оръжията пред Мусаши, Йори коленичи и чинно помоли да започнат урока.

Сабята на Мусаши бе дълга, тази на Йори — къса. И двете бяха направени от дърво и предназначени за упражнения. Учител и ученик застанаха един срещу друг в напрегнато мълчание, с вдигнати наравно с очите саби. Хоризонтът бе поръбен с последните отблясъци на слънцето. Дърветата зад хижата вече тънеха в мрак, но ако човек се загледа натам, откъдето идваха гласовете на жетварите, през клоните щеше да види сребристата луна.

— Очите — обади се Мусаши.

Йори широко отвори очи.

— Моите очи. Погледни ги.

Йори положи всички усилия, но погледът му като че биваше буквално отблъснат от Мусаши. Вместо да гледа ядосано, очите на неговия противник сега го разбиваха. Щом опита отново, получи световъртеж. Започна да усеща главата си, като че не е негова. Ръцете, краката, цялото му тяло загуби опора.

— Погледни ме в очите! — нареди строго Мусаши.

Йори отново бе отклонил поглед. После пак се съсредоточи в очите на своя учител и вече забрави сабята, която държеше. Късото парче извито дърво стана сякаш тежко като къс стомана.

— Очите, очите! — повтори Мусаши, като леко пристъпи напред.

Йори се овладя да не се отдръпне — нещо, за което десетки пъти бе смъмрян. Щом обаче се опита да последва примера на своя противник и да се придвижи напред, нозете му се оказаха приковани към земята. Неспособен нито да тръгне напред, нито да отстъпи, той усети топлината на тялото му да се покачва. „Какво ми става?“ Тази мисъл като фойерверк избухна в съзнанието му.

Доловил прилива на умствена енергия, Мусаши кресна:

— Нападай!

В същото време сниши рамене, приведе се назад и сръчно като риба избягна удара.

Йори дълбоко си пое дъх, скочи напред, извъртя се и — видя Мусаши там, където бе стоял самият той.

Тогава противостоянието започна отново. Също като преди и учител, и ученик пазеха пълно мълчание.

Не след дълго тревата цялата бе в роса и веждата на луната се надвеси над дърветата. При всеки порив на вятъра насекомите за миг прекъсваха своята песен. Бе дошла есента и дивите цветя, макар денем да не привличаха погледа, сега изящно потрепваха, като покритата с пера дреха на някое танцуващо божество.

— Стига — каза Мусаши и свали сабята си.

Щом я подаде на Йори, двамата за пръв път чуха един идващ от посока на горичката глас.

— Питам се кой ли е? — каза Мусаши.

— Сигурно някой загубил се пътник. Ще иска да нощува.

— Иди изтичай и виж.

Щом Йори тръгна да заобиколи сградата, Мусаши седна на бамбуковата тераса и се загледа в равнината. Цветята бяха високи, с пухкави върхове, окъпаната от светлината трева имаше особен есенен блясък.

— Пътник ли е? — попита Мусаши, щом момчето се върна.

— Не, гост.

— Гост? Тук?

— Ходжо Шиндзо е. Върза си коня и ви чака отзад.

— Тази къща всъщност няма предна и задна страна, но струва ми се по-добре да го посрещна тук.

Йори изтича зад ъгъла на хижата с вика:

— Моля, елате насам.

— Много се радвам — обърна се Мусаши, с поглед, в който се четеше задоволството му от пълното оздравяване на Шиндзо.

— Простете, че толкова дълго не съм ви се обаждал. Предполагам, живеете тук, за да сте по-далеч от хората. Надявам се да ми простите тази неочаквана поява.

След размяната на поздрави Мусаши покани Шиндзо да седне при него на терасата.

— Как ме открихте? Не съм казвал на никого къде съм.

— Дзушино Косуке. Каза, че сте завършил статуята на Канон, която сте му обещал и сте пратил Йори да я занесе.

— Ха-ха. Явно Йори е издал тайната. Няма значение. Не съм достатъчно стар да се оттеглям в уединение. Сметнах обаче, че ако няколко месеца не се появявам, злостните клюки ще стихнат. Тогава ще има по-малка опасност някой да навреди на Косуке и останалите мои приятели.

Шиндзо сведе глава.

— Дължа ви извинение — всичките неприятности са заради мен.

— Всъщност — не. Това бе нещо дребно. В основата на всичко са моите отношения с Коджиро.

— Вие знаехте ли, че той уби Обата Йогоро?

— Не.

— Като чу за мен, Йогоро реши лично да си отмъсти. Но не можеше да се мери с Коджиро.

— Аз го предупредих…

Образът на младия Йогоро, застанал на входа на бащината си къща, още бе жив в паметта на Мусаши. „Колко жалко“, помисли си.

— Мога да разбера какво е изпитвал — продължи Шиндзо. — Всички ученици бяха напуснали, а баща му умря. Трябва да е сметнал, че той е единственият, който може да направи това. Във всеки случай, изглежда, че е отишъл в дома на Коджиро. Въпреки това никой не ги е видял заедно и същинско доказателство няма.

— Хмм. Може моето предупреждение да е подействало обратно на намеренията ми и да е разбудило гордостта му, затова е решил, че трябва да се бие. Жалко.

— Наистина. Йогоро беше единственият кръвен родственик на сенсей. С неговата смърт домът Обата престана да съществува. Моят баща обаче обсъди това с господаря Муненори и той някак е успял да уреди осиновяване. Аз ще стана наследник на Кагенори и ще продължа името Обата… Не съм сигурен дали вече съм достатъчно зрял. Боя се, че може накрая да докарам нов срам на покойния. Той в крайна сметка беше най-големият представител на военната традиция от Кошу.

— Баща ви е господар на Ава. Не се ли смята, че школата Ходжо стои наравно с тази на Кошу? И баща ви не е ли също така голям учител като Кагенори?

— Така казват. Предците ни са дошли от областта Тотоми. Моят дядо е служил на господаря на Одавара, Ходжо Уджицуне, а лично Иеясу избрал баща ми да стане негов приемник като глава на семейството.

— След като произлизате от такъв прочут военен род, не е ли необичайно, че сте станал ученик на Кагенори?

— Баща ми си има ученици, а и е изнасял пред шогуна беседи по военна наука. Вместо обаче да ме научи на нещо, той ми каза да изляза от дома и да се уча от някой друг. Сам да срещна трудностите! Такъв човек е той.

Мусаши долови в държанието на Шиндзо някаква вродена благопристойност, дори благородство. Естествено е, помисли си — баща му е изтъкнат военачалник, а майката — дъщеря на Ходжо Уджиясу.

— Боя се, че много говоря — додаде Шиндзо. — Всъщност, при вас ме прати баща ми. Разбира се, най-уместно щеше да е той да дойде лично да изрази своята благодарност, но тъкмо сега му е дошъл гост, който много иска да се срещне с вас. Баща ми каза да ви доведа. Ще искате ли да дойдете?

Той погледна въпросително Мусаши в лицето.

— Някакъв гост на баща ви иска да се срещне с мен ли?

— Точно така.

— Кой може да е? Аз не познавам в Едо почти никого?

— Един човек, когото познавате от момче.

Мусаши не можеше да си представи кой ли ще е това. Навярно Матахачи? Някой самурай от крепостта Такеяма? Приятел на баща му?

Може би дори Оцу… Но Шиндзо отказа да издаде тайната.

— Заръчаха ми да не ви казвам кой е. Гостът каза, че по-добре ще е да ви изненада. Ще дойдете ли?

Любопитството на Мусаши бе възбудено. Каза си, че не може да е Оцу, но вътрешно се надяваше да е тя.

— Да вървим — предложи и стана. — Йори, не ме чакай и си легни.

Шиндзо, доволен от успеха на пратеничеството си, отиде зад къщата и доведе коня си. От седлото и стремената капеше роса. Хвана коня за юздечката и го предложи на Мусаши, който без суетене го яхна.

Щом тръгнаха, Мусаши се обърна към Йори:

— И да се грижиш за себе си. Може да не се върна до утре.

Не след дълго вечерната мъгла го погълна. Йори остана да седи тихо на терасата, потънал в мисли.

„Очите, повтаряше си. Очите.“ Безброй пъти Мусаши му бе казвал да следи с поглед неговия, но засега нито можеше да схване важността на това указание, нито да избие от ума си Мусашевите очи. Стори му се, че се взряха в него от клоните на дивата лоза, която се виеше около едно дърво пред хижата.

„Що за работа?“, зачуди се Йори.

Ярко светещите зеници силно му напомниха тези на Мусаши по време на упражненията им.

„Трябва да е язовец.“ Беше виждал животното на няколко пъти да яде от дивото грозде. Очите бяха като от ахат, очи на настървен таласъм.

— Звяр такъв! — извика Йори. — Мислиш си, че нямам смелост, мислиш даже, че можеш да ме надвиеш с поглед. Е, сега ще ти покажа аз! Няма да ти се дам.

С мрачна решимост момчето стегна лакти и на свой ред впери поглед. Дали от упоритост или от любопитство язовецът дори не понечи да побегне. Очите му станаха даже още по-лъскави и светещи.

Йори бе така погълнат от усилието, че забрави дори да диша. Повторно се зарече да не губи — не и от този долен звяр. С чувство, че са минали часове, внезапно осъзна, че е надвил. Лозовите листа се разклатиха и язовецът изчезна.

— На ти сега! — викна тържествуващо Йори.

Беше плувнал в пот, но изпитваше облекчение и свежест. Надяваше се само да повтори проявата си, когато се срещне следващия път с Мусаши.

След като свали тръстиковия сенник на прозореца и духна лампата, той си легна. Тревата навън хвърляше сивкавобели отражения. Задряма, но вътре в главата си сякаш виждаше малка, ярка като скъпоценност точица. След време точката прерасна в размитите очертания на язовичата глава.

Йори се замята и застена. Внезапно нещо му подсказа, че в долния край на постелята има нечии очи. С труд се изправи.

— Копеле! — извика и посегна към сабята си.

Последва смъртоносен замах, който обаче завърши с едно премятане презглава от негова страна. Подобната на петно сянка на язовеца пресече сенника. Той диво се метна към нея, изтича навън и яростно почна да сече дивата лоза. Вдигна очи към небето в търсене на тези на животното.

Погледът му бавно се спря на две едри, синкави звезди.