Ейджи Йошикава
Мусаши (4)

Празникът на цветята

През 17 век пътят през Мимасака беше нещо като главна транспортна артерия. Той тръгваше от Тацуно в областта Харима и се виеше през местност, пословично известна като „низ планини“. Също като коловете, бележещи границата между Мимасака и Харима, пътят следваше привидно безкрайна редица от хребети. Пътниците, излизащи от прохода Накаяма, се озоваваха над долината на река Айда, където, често пъти за тяхна изненада, виждаха доста голямо село.

В действителност Миямото беше по-скоро куп разпръснати селца, отколкото истинско село. Една група къщи лежеше по продължението на реката, друга се беше сгушила още по-нагоре по хълмовете, а трета стоеше насред равните поля, които бяха каменисти и следователно — трудни за оране. Общо взето, за село от онова време броят на къщите бе внушителен.

До преди около година господарят Шимен от Ига беше държал хора в една крепост на не повече от час път нагоре по реката — малка в сравнение с останалите крепости, тя все пак привличаше постоянен поток занаятчии и търговци. Още по на север се намираха сребърните рудници Шикодзака, сега вече поизчерпани, но примамвали някога работници от близо и далеч.

Пътниците, които отиваха от Тотори до Химеджи или от Таджима през планините до Бидзен, естествено използваха пътя. Също толкова естествено бе да се спират в Миямото. То притежаваше екзотичната атмосфера на село, посещавано често от жителите на няколко области и можеше да се похвали не само с кръчма, а и с магазин за облекло. Приютяваше и групичка жени на нощта, които, с белосани по модата гушки, кръжаха на обичайното си място като бели прилепи под някоя стряха. Това бе селището, което Такедзо и Матахачи напуснаха, за да идат на война.

Загледана в покривите на Миямото под себе си, Оцу седеше и мечтаеше. Тя беше дребничко момиче, с бяла кожа и лъскава черна коса. Тънките кости и крехките крайници й придаваха аскетичен, почти безплътен вид. Противно на набитите и червендалести селски момичета, които работеха на оризищата долу, движенията на Оцу бяха изящни. Тя вървеше грациозно, протегнала дългия си врат и изправила високо глава. Сега, кацнала на края на терасата на храма Шиподжи, бе досущ като порцеланова статуетка.

Подхвърлено дете, отгледано в този планински храм, тя беше придобила прелестна сдържаност, която рядко можеше да се открие у шестнадесетгодишно момиче. Отчуждеността й от другите девойки на нейната възраст, а така също и от хората, които работят на полето, беше придала на нейния поглед вглъбено, сериозно изражение, което отблъскваше мъжете, свикнали с лекомислени жени. Годеникът й Матахачи беше само с една година по-голям от нея. Откакто предишното лято напуснаха с Такедзо Миямото, Оцу не беше чула нищо за него. През първия и дори втория месец от новата година тя копнееше за една поне дума от него, но сега наближаваше четвъртият. Не смееше повече да се надява.

Погледът й лениво се премести към облаците горе и в ума й бавно се роди една мисъл. „Скоро ще стане цяла година.“

— Сестрата на Такедзо също не е чула нищо за него. Глупаво би било да си мисля, че някой от тях още е жив.

От време на време казваше това на някой, като копнееше, почти молеше с глас и поглед другия човек да й възрази, да й каже да не се предава. Но никой не обръщаше внимание на нейните въздишки. За простоватите селяни, вече свикнали с присъствието на хората на Токугава в скромната крепост на Шимен, не съществуваше никаква причина на тоя свят да си мислят, че двамата са оцелели. Нито един домашен на господаря Шимен не се беше върнал от Секигахара, но това само можеше да се очаква. Те бяха самураи; бяха изгубили. Не биха искали да се покажат пред хората, които са ги познавали. А обикновени пехотинци? Не беше ли в реда на нещата те да се върнат вкъщи? Ако бяха оцелели, нямаше ли вече отдавна да са го направили?

— Защо — чудеше се Оцу, така, както се беше чудила безброй пъти преди това, — защо мъжете отиват на война?

Обичаше да седи сама на терасата на храма и да мисли върху немислимото. Унесена в тъжни блянове, тя можеше да остане там с часове. Изведнъж мъжки глас, който викаше „Оцу!“, нахлу в нейния остров на спокойствие.

Момичето вдигна поглед и видя млад мъж да се приближава към нея откъм кладенеца. Единственото му облекло беше набедрена превръзка, която едва-едва изпълняваше предназначението си, а загорялата му кожа блестеше като тъмното злато на стара будистка статуя. Беше дзен-монахът, дошъл преди около три-четири години от областта Таджима. Оттогава живееше в храма.

— Най-после пролет — говореше си той доволно. — Но пролетта не е само добро. В момента, в който стане малко топло и тези коварни въшки нападат страната. Опитват се да я превземат, също като Фудживара но Мичинага — онзи хитър регент негодник.

Млъкна малко, после продължи с монолога си:

— Току-що си изпрах дрехите, но къде за бога да изсуша това парцаливо старо наметало? Не мога да го окача на сливата. Това ще бъде светотатство, обида към природата, да покрия тези цветове. Ето ме — човек с вкус, а не мога да намеря място да закача това наметало! Оцу! Заеми ми прът за сушене на пране.

Като се изчерви при вида на оскъдно облечения монах, тя извика:

— Такуан! Не можеш просто да се разхождаш полугол наоколо, докато ти изсъхнат дрехите!

— Тогава ще ида да спя. Става ли така?

— О, ти си невъзможен!

Монахът вдигна една ръка към небето, а другата насочи надолу към земята и придоби позата на миниатюрните статуи на Буда, които веднъж в годината поклонниците мажат със специален чай.

— Всъщност, трябваше да изчакам до утре. Тъй като е осми, рожденият ден на Буда, можеше да стоя така и да оставя хората да ми се кланят. Щом излеят сладкия чай върху мен, щях да ги стресна, като си оближа устните.

С набожно изражение на лицето той произнесе първите думи на Буда:

— „На небето горе и на земята долу само аз съм свят.“

При този не особено успешен опит Оцу избухна в смях.

— Изглеждаш точно като него, да знаеш!

— Разбира се. Аз съм живото въплъщение на принц Сидхартха.

— Тогава стой съвсем неподвижно. Не мърдай! Ще ида да донеса малко чай и да го излея върху теб.

В този момент една пчела поде пристъп срещу главата на монаха и позата му на превъплъщението тутакси премина в бъркотия от размахани ръце. Пчелата, забелязала отвор в свободно вързаната набедрена превръзка, се шмугна вътре, а Оцу се преви от смях. От пристигането на Такуан Сохо, което беше името, дадено му след като стана свещеник, дори и за сдържаната Оцу почти нямаше ден, в който да не се развесели от нещо, което той направи или каже. Изведнъж обаче тя спря да се смее.

— Не мога да си губя повече времето така. Имам да върша важни неща!

Докато тя пъхаше малките си бели нозе в сандалите, монахът я попита невинно:

— Какви неща?

— Какви неща? И ти ли си забравил? Малката ти пантомима тъкмо ме подсети. Трябва да приготвя всичко за утре. Старият свещеник ме помоли да набера цветя, за да украси цветния храм. После трябва да подредя всичко за миропомазването. А довечера трябва да направя сладкия чай.

— Къде ще ходиш да береш цветя?

— Долу на реката, в ниското на полето.

— Ще дойда с теб.

— Без никакви дрехи?

— Ти никога няма да успееш да набереш достатъчно цветя сама. Трябва ти помощ. Освен това, човек се ражда без дрехи. Голотата е неговото естествено състояние.

— Може и така да е, но на мен не ми изглежда естествено. Наистина предпочитам да ида сама.

С надеждата да се измъкне от него Оцу забърза към задната част на храма. Тя завърза кошница на гърба си, взе един сърп и се измъкна през страничната врата, но когато само след няколко мига се обърна, видя монаха плътно зад себе си. Сега Такуан се беше увил в голям парцал, от онези, които хората използват, за да носят завивките си.

— Така повече ли ти харесва? — попита я той ухилен.

— Разбира се, че не. Изглеждаш смешно. Хората ще си помислят, че си се побъркал!

— Защо?

— Няма значение. Само не върви до мен!

— Досега изглежда нямаше нищо против да вървиш до мъж.

— Такуан, ти си ужасен!

Тя побягна напред, а монахът я последва с крачки, които подхождаха на Буда, слизащ от Хималаите. Парцалът, в който се бе омотал, плющеше диво на вятъра.

— Не се сърди, Оцу! Знам, че те дразня. Между другото, обожателите ти няма да те харесват, ако се цупиш много.

На около осем-деветстотин метра от храма по бреговете на река Айда бяха нацъфтели в изобилие пролетни цветя. Оцу остави кошницата си на земята и сред море от пърхащи пеперуди започна да върти сърпа на широки кръгове, като косеше цветята близо до корените им.

След известно време Такуан се замисли.

— Колко спокойно е тук — въздъхна той, а гласът му звучеше едновременно набожно и по детски. — Защо, когато бихме могли да изживеем живота си в пълен с цветя рай, всички ние предпочитаме да плачем и страдаме, да се губим във водовъртеж от страсти и ярост и да се измъчваме в пламъците на ада? Надявам се поне на теб да не ти се наложи да минеш през всичко това.

Оцу, която пълнеше ритмично кошницата си с жълти цветове, с пролетни хризантеми, маргарити, макове и виолетки, отвърна:

— Вместо да проповядваш, Такуан, по-добре внимавай за оси.

Той кимна и въздъхна отчаяно.

— Не говоря за пчели, Оцу. Просто искам да ти предам учението на Буда за съдбата на жените.

— Съдбата на точно тази жена не ти влиза в работата!

— О, ти грешиш! Мое задължение като свещеник е да се бъркам в живота на хората. Съгласен съм, че е натрапническа работа, но не е по-безполезна, отколкото работата на търговеца, шивача, дърводелеца или самурая. Съществува, защото има нужда от нея.

Оцу омекна.

— Предполагам, че си прав.

— Вярно е, разбира се, че от около три хиляди години духовенството не е в добри отношения с жените. Нали разбираш, будизмът учи, че жените са зли. Демони. Пратеници на ада. Прекарал съм години наред заровен в свещените книги, така че не е случайно, че ти и аз през цялото време се караме.

— И защо, според твоите свещени книги, жените са зли?

— Защото мамят мъжете.

— А мъжете не мамят ли и те жените?

— Да, но… самият Буда е бил мъж.

— Да не би да казваш, че ако беше жена, щеше да е точно обратното?

— Разбира се, че не! Как би могъл Буда въобще да бъде демон!

— Такуан, това няма никакъв смисъл.

— Ако верските учения бяха просто с най-обикновен смисъл, тогава нямаше да имаме нужда от пророците, за да ни ги предават.

— Ти пак твоята си знаеш и изопачаваш всичко, както на теб ти изнася!

— Типична забележка на жена. Защо ме нападаш лично?

Тя отново спря да коси със сърпа, а на лицето й се четеше безкрайна досада.

— Хайде стига, Такуан. Днес нямам настроение за това.

— Мълчи, жено!

— Ти си този, който само говори.

Такуан затвори очи, сякаш да я призове към търпение.

— Нека се опитам да ти обясня. Когато Буда бил млад, той седял под свещеното смокиново дърво, където женските демони ден и нощ го съблазнявали. Естествено, не си е създал добро мнение за жените. Но дори и така да е, бидейки всеопрощаващ, на времето си той взел и няколко жени-послушници.

— Защото е помъдрял или е изкуфял?

— Не богохулствай! — остро я предупреди той. — А не забравяй и Бодхисатвата Нагарджуна, който мразел — искам да кажа, страхувал се от жените точно колкото и Буда. Дори и той стигна чак дотам, че да похвали четири вида жени: послушните сестри, любящите куртизанки, добрите майки и покорните слугини. Неведнъж превъзнасял добродетелите им и съветвал мъжете такива жени да си взимат за съпруги.

— Послушни сестри, любящи куртизанки, добри майки и покорни слугини… виждам, че сте измислили всичко в изгода на мъжете.

— Е, това е съвсем естествено, нали? В древна Индия мъжете са били почитани повече, а жените — по-малко дори в сравнение с Япония. Както и да е, бих искал да чуеш съвета, който Нагарджуна дава на жените.

— Какъв съвет?

— Той казва: „Жено, омъжи се не за мъж…“

— Това е смешно!

— Остави ме да довърша. Той казва: „Жено, омъжи се за истината.“

Оцу го погледна недоумяващо.

— Не разбираш ли? — попита той и махна с ръка. — „Омъжи се за истината“ означава, че ти не трябва да се увличаш по смъртното, а трябва да търсиш вечното.

— Но, Такуан — нетърпеливо попита Оцу, — какво е „истината“?

Такуан отпусна две ръце и погледна към земята.

— Сега като се замисля — рече той унесено, — и аз самият не съм много сигурен.

Оцу избухна в смях, но Такуан не й обърна внимание.

— Едно нещо знам със сигурност. Ако се приложи за твоя живот, да се омъжиш за правдата ще рече, че не трябва да мислиш да заминеш в града и там да родиш слаби, изнежени деца. Трябва да останеш на село, там, където принадлежиш, и вместо това да отгледаш добро и здраво потомство.

Оцу нетърпеливо вдигна сърпа.

— Такуан — сряза го тя, вече извън търпение, — ти тук да ми помагаш да берем цветя ли дойде или не?

— Разбира се. Затова съм тук.

— В такъв случай, престани да опяваш и грабвай този сърп.

— Добре, щом наистина не искаш духовните ми напътствия, няма да ти ги натрапвам — рече той, като се преструваше на засегнат.

— Докато ти се занимаваш с работата, аз ще изтичам до къщата на Огин да видя дали е свършила обито, което трябва да нося утре.

— Огин? Сестрата на Такедзо? Срещал съм я, нали? Тя не идва ли веднъж с теб в храма? — той пусна сърпа. — Ще дойда с теб.

— В този вид?

Такуан се престори, че не я е чул.

— Тя сигурно ще ни предложи чай. Умирам от жажда.

Съвсем отпаднала от спора с монаха, Оцу кимна леко и двамата заедно тръгнаха по речния бряг.

Огин беше двайсет и пет годишна жена, смятана вече не в разцвета на младостта, но в никакъв случай не беше грозна. Макар че името, с което се ползваше брат й, донякъде отблъскваше нейните обожатели, тя не страдаше от липса на предложения. Уравновесеният й нрав и доброто й възпитание веднага се забелязваха от всеки. Беше отхвърлила всички предложения досега поради единствената причина, че искаше още известно време да се погрижи за своя малък брат.

Къщата, в която живееше, беше построена от баща им, Мунисай, когато отговаряше за военното обучение на рода Шимен.

Като награда за отличната си служба той бе удостоен с честта и привилегията да приеме името Шимен. Надвиснала над реката, къщата беше заобиколена от висока пръстена ограда на каменна основа и беше твърде голяма за нуждите на един обикновен самурай от областите. Макар и някога внушителна, сега тя беше грохнала. От покрива бяха покарали диви ириси, а оградата на доджото, където някога Мунисай преподаваше бойни изкуства, бе цялата омазана с бели лястовичи изпражнения.

Мунисай изпадна в немилост, изгуби положението си и умря като беден човек, нещо нерядко във време на смут. Скоро след смъртта му неговите слуги напуснаха, но тъй като всички бяха родом от Миямото, много от тях продължаваха да се отбиват. В такива случаи те носеха пресни плодове, чистеха неизползваните стаи, пълнеха съдовете за вода, метяха пътеката и по безброй други начини помагаха да се поддържа старата къща. Освен това и си говореха сладко с Мунисаевата щерка.

Когато Огин, която шиеше в една от вътрешните стаи, чу да се отваря задната врата, тя естествено предположи, че е някой от тези бивши прислужници. Потънала в работата си, жената подскочи, когато Оцу я поздрави.

— О! Ти ли си! Изплаши ме. Тъкмо довършвам обито ти. Нали ще ти трябва за церемонията утре?

— Да. Огин, искам да ти благодаря за всичко, което правиш. Трябваше сама да си го ушия, но в храма имаше толкова много работа, никога нямаше да ми стигне времето.

— Радвам се, че мога да помогна. Имам повече време, отколкото ми трябва. Ако не съм заета с нещо, се замислям за нерадостни неща.

Оцу вдигна глава и зърна домашния олтар. На него, в малка чинийка, трептеше свещ. На неясната светлина от нея тя видя два тъмни, внимателно изрисувани надписа. Бяха залепени на дъсчици, а пред тях бяха положени вода и цветя:

На покойния Шимен Такедзо, 17 годишен.

На покойния Хониден Матахачи, същата възраст.

— Огин — разтревожено каза Оцу. — Получила ли си вест, че са убити?

— Ами, не… Но какво друго да мислим? Приела съм го. Сигурна съм, че са намерили смъртта си при Секигахара.

Оцу яростно заклати глава.

— Не казвай това! Ще донесе нещастие! Те не са мъртви, не са! Знам, че в скоро време ще се появят.

Огин погледна ръкоделието си.

— Сънуваш ли Матахачи? — меко попита тя.

— Да, непрекъснато. Защо?

— Това доказва, че е мъртъв. Аз не сънувам нищо друго, освен брат си.

— Огин, не говори така! — Оцу се втурна към олтара и откъсна надписите от дъските им. — Ще махна тези неща. Те просто сами ще докарат най-лошото.

Докато гасеше свещта, по лицето й се стекоха сълзи. Това не я задоволи и тя сграбчи цветята и купата с вода и се втурна през съседната стая на терасата, където метна цветята колкото можа по-надалеч и изля водата през парапета. Тя се изсипа точно върху главата на Такуан, който клечеше на земята долу.

— А-ай-й! Студено е! — изпищя той, като подскочи и опита да си изсуши главата с края на парцала, с който се беше увил. — Какво правиш? Дойдох тук за чаша чай, а не за баня!

Оцу започна да се смее, докато от очите й не избликнаха нови сълзи, сълзи на веселие.

— Съжалявам, Такуан. Наистина. Не те видях.

За извинение тя му донесе чая, който той чакаше. Когато пак влезе вътре, Огин, загледана втренчено към терасата, попита:

— Кой е този?

— Странстващият монах, който живее сега в храма. Онзи мръсният! Срещна го един ден с мен, спомняш ли си? Лежеше по корем на слънцето, стиснал главата си с ръце и гледаше в земята. Когато го попитахме какво прави, той каза, че въшките му имали състезание по борба. Каза, че ги е обучил да го забавляват.

— О, той ли!

— Да, той. Казва се Такуан Сохо.

— Странен е.

— Това е меко казано.

— Какво е това, в което е облечен? Не ми прилича на свещеническа роба.

— Не е. Това е чувал.

— Чувал ли? Особняк. На колко е години?

— Казва, че е на трийсет и една, но понякога се чувствам като по-възрастната му сестра, толкова е глуповат. Един от свещениците ми каза, че въпреки външния вид той е отличен монах.

— Предполагам, че е възможно. Не можеш винаги да съдиш за хората по външността им. Откъде е?

— Роден е в областта Таджима и започнал да се обучава за свещеник на десет години. После, около четири години по-късно, влязъл в храма на дзен-ордена Риндзаи. След като напуснал, станал последовател на някакъв учен свещеник от Дайтокуджи и пътувал с него до Киото и Нара. По-късно е учил при Гудо от Миошинджи, Ито от Сенан и цял куп други известни свети мъже. Прекарал е ужасно много време в учене!

— Може би затова има нещо различно в него.

— В Нансоджи го направили платен свещеник — додаде Оцу — и с указ на императора е бил назначен за игумен на Дайтокуджи. Никога от никого не съм научила защо, а и той никога не говори за миналото си, но поради някаква причина избягал оттам само след три дни.

Огин поклати глава.

Оцу продължи:

— Казват, че известни военачалници като Хосокава и благородници като Карасумару много пъти се опитвали да го придумат да се задържи едно място. Дори предложили да построят за него храм и да дарят пари за поддържането му, но него просто не го е грижа за такова нещо. Казва, че предпочита да скита по селата като просяк и само въшките да са му дружина. Мисля, че е сигурно малко смахнат.

— Може от негова гледна точка ние да не сме наред.

— Той точно това и казва!

— Колко дълго ще остане тук?

— Няма как да разбереш. Той има навика да се появява един ден и на следващия да изчезва.

Такуан беше застанал на съседната тераса и извика:

— Чувам всичко, което си говорите!

— Ами ние не си говорим нищо лошо — отвърна весело Оцу.

— И да си говорите, не ме е грижа, стига да ви е забавно. Нямам обаче нищо против да ми дадете малко сладки да си хапна с чая.

— Казвах ли ти — каза Оцу. — През цялото време е такъв.

— Какво ще рече това „такъв“? — В очите на Такуан просветна пламъче. — Ами какво да кажа за вас? Седите там с вид, сякаш и мравка не можете да убиете, а всъщност сте много по-жестоки и безсърдечни, отколкото аз когато и да е съм бил.

— А, наистина ли? И как така съм жестока и безсърдечна?

— Ами оставяш ме без нищо, само на чай, докато седиш и се вайкаш, че си била загубила любимия си — ето как!

 

 

Камбаните на Дайшоджи и Шиподжи биеха. Отмерените удари започнаха веднага подир изгрев-слънце и продължиха да отекват на пресекулки дълго след пладне. Сутринта към храмовете се проточи непрекъснато шествие — момичета в червени оби, търговски съпруги, облечени в по-убити цветове и тук-там по някоя старица в тъмно кимоно, повела за ръка внучетата си. Малката главна зала на Шиподжи беше препълнена с богомолци, но младежите между тях изглежда бяха дошли повече за да оглеждат крадешком Оцу, отколкото за да участват в службата.

— Ето я, тук е — прошепна един.

— По-хубава от всякога — додаде друг.

Вътре в залата имаше един втори, малък храм. Покривът му беше покрит с липови листа, а подпорите — обвити с диви цветя. Вътре в този „цветен храм“, както го наричаха, стоеше висока две педи статуя на Буда, който сочеше с едната си ръка небето, а с другата — земята. Образът беше поставен в плитко кирпичено корито и при преминаването си богомолците обливаха главата му със сладък чай от един бамбуков черпак. Такуан стоеше изправен до статуята с допълнителен запас от свещеното възлияние, с което пълнеше бамбукови съдове, които посетителите да отнесат у дома като залог за щастие и успех. Докато наливаше от течността, той измолваше дарове за храма.

— Този храм е беден, затова му дайте толкова, колкото можете. Особено вие, богатите — знам ви кои сте, вие носите от хубавата коприна и извезаните оби. Много пари имате вие. И сигурно и много грижи. Ако оставите една стотна от тях в отплата за чая, грижите ви също ще намалеят с толкова.

От другата страна на цветния храм зад покрита с черен лак маса седеше Оцу. Също като цветята наоколо й, нейното лице се открояваше в бледорозово. Беше облечена в новото си червено оби и пишеше заклинания за късмет върху парченца петцветна хартия със сръчни движения на четката, която от време на време потапяше в украсената със златен лак кутийка от дясната страна. Ето какво пишеше:

В този най-добър от дните,

осмия на четвъртия месец,

строго и бързо

накажи онези твари,

дето изяждат житото ни.

От незапомнени времена в околността се смяташе, че ако закачиш тези полезни стихчета на стената, те могат да те пазят не само от насекоми, но и от болест и лош късмет. Оцу изписваше десетки пъти едно и също стихче и всъщност от честото повторение китката й започна да изтръпва и умората взе да се отразява на краснописа й. Тя спря за миг и се обърна към Такуан:

— Стига си се опитвал да ограбиш хората. Много им вземаш.

— Взимам от онези, които и без друго имат много. То им е в тежест. Подобаващо великодушно е да ги отървем от това бреме — отвърна монахът.

— Щом е така, всички крадци трябва да са свети люде.

Такуан беше твърде зает със събирането на даренията, за да отвърне на това.

— Стойте, стойте — обърна се той към напиращата тълпа. — Не се бутайте, спокойно, само се подредете на опашка. Съвсем скоро ще ви се удаде да облекчите кесиите си.

— Хей, отче! — обади се един от младежите, смъмрен, задето се е блъскал с лакти.

— На мен ли говориш? — попита в отговор Такуан.

— Да. Все ни казваш да си изчакваме реда, а първо даваш на жените.

— Жени или мъже, за мене е все тази.

— Ти трябва да си от ония похотливи монаси, за които все разправят.

— Стига дрънка, жабо! Да не мислиш, че не знам ти защо си тук?! Не си дошъл да почетеш Буда или да си вземеш талисман. Дошъл си да поогледаш Оцу! Е, хайде, признай си, не е ли тъй? Но ако се показваш стиснат, да знаеш, че доникъде няма да стигнеш с жените.

Лицето на Оцу цялото поруменя.

— Стига, Такуан! Веднага спирай или наистина ще се ядосам!

За да отмори очите си, момичето вдигна пак поглед от писането и го насочи към тълпата. Изведнъж зърна нечие лице и с шум изпусна четката. Скочи на крака, като едва не прекатури масата, но лицето вече бе изчезнало, като гмурнала се в морето риба. Забравила всички наоколо, Оцу се втурна на терасата на храма с вик:

— Такедзо, Такедзо!