Ейджи Йошикава
Мусаши (67)

Кукумявката

Когато най-сетне напуснаха чайната, Коджиро едва успяваше да се държи на крака.

— Рамо… рамо… — изломоти той, посягайки да се облегне на Джуро и Короку едновременно.

Тримата се заклатушкаха неуверено по тъмната, опустяла улица.

— Господине, казах ви, че трябваше да пренощуваме там — обади се Джуро.

— В оная дупка ли? За нищо на света! По-скоро бих се върнал в Сумия.

— Аз пък не бих, господине.

— И защо не?

— Онова момиче там избяга от вас. Ако я намерят, може да я принудят да си легне с вас, но за какво? Вие бездруго няма да може да й се насладите тогава.

— Хм. Може би си прав.

— Желаете ли я?

— Не-е.

— Ама все не можете да си я избиете съвсем от ума, а?

— Никога в живота си не съм се влюбвал. Не съм от тези. Имам по-важни неща за правене.

— Какви, господине?

— Ами очевидно е, момчето ми. Ще стана най-добрият и най-прочутият майстор на сабята, който е живял някога, и най-бързият начин да постигна това е да стана учител на шогуна.

— Но той вече има дома Ягю за учители. И чувах, че наскоро наел Оно Джироемон.

— Оно Джироемон! Че кой дава и една пръдня за него? Пък и Ягю не ме впечатляват кой знае колко. Мен гледайте. Някой ден в скоро време…

Стигнали бяха до отсечката, покрай която се прекопаваше новия ров. До средата на върбовите стволове бе насипана мека пръст.

— Внимавайте, господине — много е хлъзгаво — предупреди Джуро, докато двамата с Короку се опитваха да помогнат на своя учител да слезе от купчината.

— Стой! — извика Коджиро и внезапно бутна двамата мъже настрани. Бързо се пързулна надолу по купа. — Кой е там?

Човекът, който току-що се бе метнал към гърба на Коджиро, загуби равновесие и презглава се катурна в рова.

— Забравил ли си, Сасаки?

— Ти уби четирима от другарите ни!

Коджиро скочи на върха на купа пръст, откъдето успя да различи между дърветата поне десетима мъже, отчасти скрити от гъсталака. С насочени към него саби те бавно почнаха да стесняват кръга си.

— Значи сте от училището Обата, а? — попита той презрително. Внезапното произшествие напълно го отрезви. — Миналият път загубихте четири от петима. Колко сте дошли тази вечер? Колко искате да умрат? Само ми кажете броя и ще се съобразя. Страхливци! Нападайте, ако смеете!

Ръката му ловко посегна през рамото към „Дългия прът“.

 

 

Преди да се подстриже за монах, Обата Ничиджо бе един от най-прославените воини в Кай — област, известна със своите юначни самураи. След като домът Такеда бе разбит от Токугава Иеясу, семейство Обата потъна в неизвестност, докато Кагенори не се отличи в битката при Секигахара. Впоследствие той бе повикан на служба лично от Иеясу и си спечели слава като преподавател по военна наука. При все това отказа предложеното му от шогуната парче земя в центъра на Едо с извинението, че селски воин като него ще се чувства там неуютно. Предпочете едно гористо място в съседство със светилището Хиракава Тенджин, където настани своето училище в една прастара, покрита със слама селска къща, към която пристроиха нова зала за уроци и доста внушителен вход.

Вече в напреднала възраст и страдащ от нервно разстройство, Кагенори през последните месеци стоеше затворен в своята болнична стая и рядко се появяваше в залата. Гората наблизо бе пълна с кукумявки и отскоро той навикна да се подписва като „Стария кукуй“. Понякога се усмихваше отпаднало и казваше:

— И аз съм кукумявка като другите.

Нерядко болката от кръста нагоре ставаше нетърпима. Тази нощ бе такава.

— Чувствате ли се малко по-добре? Ще искате ли малко вода?

Говореше Ходжо Шиндзо, син на Ходжо Уджикацу, прочутия майстор на военното изкуство.

— Сега много ми олекна — отвърна Кагенори. — Вие защо не си легнете? Скоро ще стане светло.

Косата на болника бе бяла, тялото му — изтъняло и превито като остаряла слива.

— Не се безпокойте за мен. През деня ще се наспя, колкото искам.

— Не може да ви остава много време за сън, щом ежедневно сте поели моите занятия в залата. Вие сте единственият, който може да се справи с тях.

— Да се спи твърде много не е добре за духа.

Забелязвайки, че лампата скоро ще угасне, Шиндзо спря да разтрива гърба на стареца и отиде да донесе масло. Когато се върна, Кагенори, все така легнал по корем, бе вдигнал своето кокалесто лице от възглавницата. Светлината тревожно се отразяваше в очите му.

— Какво има, господине?

— Не чувате ли? Прилича на плисък на вода.

— Изглежда идва от кладенеца.

— Кой ли ще е по това време? Мислите ли, че някои от мъжете пак са излизали да пият?

— Сигурно това ще е, но все пак ще погледна.

— Като сте тръгнал, хубаво да им се скарате.

— Да, господине. Вие по-добре заспивайте. Трябва да сте уморен.

Щом болката на Кагенори утихна, той се отпусна и заспа. Шиндзо внимателно подви завивките под раменете му и отиде до задната врата. Двама от учениците се бяха навели над ведрото на кладенеца и миеха кръв от лицата и ръцете си.

Той се затича към тях с намръщено лице.

— Значи сте ходили? — попита рязко. — След като настоях да не го правите!

Раздразнението по лицето му изчезна, щом видя в сянката на кладенеца да лежи трети. Според това как стене, изглеждаше, че всеки миг може да умре от раните си.

Като момченца, които молят своя по-голям брат за помощ, и двамата мъже сгърчиха лица и неудържимо заридаха.

— Глупаци! — Шиндзо трябваше да се въздържи да не започне да им се кара. — Колко пъти съм ви предупреждавал, че той не ви е по силите? Защо не ме слушахте?

— След като окаля името на нашия учител ли? И уби четирима от нашите? Все казвате, че не сме благоразумни. Не сте ли вие, който си е загубил разума? Да се владееш, да се сдържаш, да понасяш обидите мълчаливо! Това ли наричате благоразумие? Не такъв е Пътят на самураите.

— Така ли? Ако бе правилно да излезе някой срещу Сасаки Коджиро, аз лично щях да го предизвикам. Той направи какво ли не, за да обиди нашия учител и да ни причини други злини, но това не ни позволява да губим чувство за мярка. Не ме е страх да умра, но Коджиро не си струва да залагам срещу него своя или чий да е чужд живот.

— Не така гледат на това повечето хора. Те мислят, че ни е страх от него. Че ни е страх да защитим честта си. Коджиро клевети Кагенори пред цял Едо.

— Щом му се иска да плюе — нека. Вие смятате ли, че който познава Кагенори, би повярвал, че той е загубил в спор с този самонадеян новак?

— Вие постъпвайте както искате, Шиндзо. Ние останалите не сме готови да стоим настрана и да не правим нищо.

— И какво точно сте намислили?

— Само едно нещо. Да го убием!

— Смятате, че можете ли? Казах ви да не ходите при Сенсоджи. Не пожелахте да ме послушате. Четирима убити — и пак се върнахте победени от него. Че не ни ли посрамва това дори още повече? Не е Коджиро, който съсипва името на Кагенори — вие сте. Един въпрос имам. Убихте ли го?

Не последва отговор.

— Естествено, че не. На всичко ще се обзаложа, че той няма дори и драскотина. Бедата при вас е, че не ви стига умът да избягвате да го пресрещате в положение, както на него му е удобно. Вие не разбирате неговата сила. Истина е, че е млад, с долен нрав, груб и надменен. Но е отличен майстор на сабята. Не знам как е научил, каквото умее, но не може да се отрече, че го умее. Тук е първата ви грешка.

Един от мъжете пристъпи към Шиндзо, като че е готов да го нападне.

— Твърдите, че каквото и да направи това копеле, ние не можем да сторим нищо?

Шиндзо твърдо кимна.

— Точно така. Нищо не можем да направим. Ние не сме мъже на сабята, а хора, които изучават военна наука. Щом моето държание ви се струва като на страхливец, ще трябва просто да се примиря, че ме наричате така.

Раненият в нозете им простена.

— Вода… вода… моля ви.

Двамата му другари коленичиха и го подпряха да седне.

Като видя, че се готвят да му дадат да пие, Шиндзо стреснат извика:

— Спрете! Пие ли вода, това ще го убие!

Докато се двоумяха, мъжът наведе глава към ведрото. След една глътка главата му се отпусна вътре — с това жертвите тази нощ станаха пет.

Под крясъка на кукумявките в утринното небе Шиндзо мълчешком се върна в стаята на болния. Кагенори още спеше и дишаше дълбоко. Успокоен, Шиндзо отиде зад паравана, където той самият си лягаше.

На писалището му лежаха разтворени трудове по военно дело, които бе започнал да чете, но не му бе останало време да довърши. Въпреки доброто си потекло, като дете нерядко бе цепил дърва за огъня, носил вода и дълги часове учил на светлина от свещ. Баща му, голям самурай, не смяташе, че младежите от тяхното съсловие трябва да бъдат разнежвани. Шиндзо постъпи в училището Обата с по-далечната цел да засили военната мощ на своето семейно имение и макар да бе един от по-младите ученици, заемаше първо място в оценките на своя учител.

Напоследък грижите за болния Кагенори го държаха през по-голямата част от нощта буден. Сега седна със скръстени ръце и дълбоко въздъхна. Ако той не е тук, кой ще се грижи за учителя? Всички останали ученици, които спяха в школата, бяха от онези грубовати хора, които като правило военните занимания привличат. Хората, които идваха само за занятията, бяха дори по-лоши. Постоянно дърдореха, изказвайки мненията си по мъжките въпроси, обикновено обсъждани от самураите. Никой не разбираше истински духа на самотния мъж на разума, който им беше учител. По-дълбоките тънкости на военната наука само минаваха през главите им. Много по-чувствителни бяха към какво да е пренебрежение, действително или мнимо, отправено към тяхната гордост или самурайските им способности. Обидят ли ги, ставаха безразсъдни оръдия на отмъщението.

Когато Коджиро пристигнал за пръв път в училището, Шиндзо пътуваше някъде. Тъй като заявил, че иска да попита нещо върху учебниците по военно дело, неговият интерес се сторил на всички неподправен и го представили на учителя. После обаче, без да зададе и един въпрос, той самоуверено и надменно се зае да спори с Кагенори. Пролича, че истинското му намерение е било да унижи стария човек. Щом няколко от учениците го отведоха накрая в друга стая и му поискаха обяснение, той им отвърна с поток от дързости и предложи по всяко време да се бие с който и да било от тях.

След това Коджиро се зае да пръска мълва, че военното обучение в Обата било повърхностно, че не било нищо повече от повторение на учението на Кусуноки или на старокитайските военни писания, познати като „Шестте тайни“ и че всичко това било лъжливо и невярно. Щом злостните му твърдения стигнаха до ушите на учениците, те се зарекоха да го накарат да плати с живота си.

Възражението на Шиндзо бе, че въпросът е маловажен, че не бива да тревожат учителя си с неща от този род и че Коджиро не се е занимавал сериозно с военна наука, остана без последствия, макар той освен това да посочи, че преди да предприемат каква да е решителна крачка, трябва да се посъветват със сина на Кагенори, Йогоро, който бе на дълго пътешествие.

„Не могат ли да разберат колко много излишни неприятности създават?“, жалеше Шиндзо. Гаснещата светлина на лампата бледо осветяваше неговото загрижено лице. Както още ровеше ума си за някакво решение, той сложи ръце върху отворените книги и задряма.

Събуди го шепот от неясни гласове.

След като отиде първо в залата за уроци и я намери празна, нахлузи чифт дзори и излезе. В един бамбуков гъсталак — част от свещената горичка на светилището Хиракава Тенджин — видя това, което и очакваше — голяма група ученици, които разпалено провеждаха военен съвет. Двамата ранени, с пепеляво бледи лица и окачени на бели превръзки ръце, бяха застанали един до друг и описваха тазнощното бедствие.

— Значи твърдите — попита възмутено някой, — че сте отишли десетима и половината сте били убити от този единствен човек?

— Боя се, че да. Не успяхме дори да се приближим до него.

— За Мурата и Ааябе се смяташе, че са нашите най-добри майстори на сабята.

— Те първи си отидоха. Йособей едва успя да се върне, но преди да го спрем, направи грешката да пие вода.

Мрачно мълчание се спусна над събраните. Като изучаващи военна наука те се занимаваха с въпроси на тактиката, стратегията, съобщенията, разузнаването и тъй нататък, не с похватите за ръкопашна битка. Повечето вярваха, че както ги бяха учили, сабленият бой е работа на войници, не на военачалниците. При все това самурайската гордост им пречеше да приемат логичното следствие, а именно — че срещу опитен майстор на сабята като Сасаки Коджиро са безпомощни.

— Какво можем да сторим? — попита един печален глас.

Известно време единственият отговор бе крясъкът на кукумявките.

После някой от учениците умно се обади:

— Имам един братовчед в дома Ягю. Може чрез него да ги склоним да ни помогнат.

— Не ставай глупав! — викнаха неколцина други.

— Не можем да молим други за помощ. Това само допълнително ще посрами нашия учител. Ще бъде като признание за слабост.

— Е, тогава какво да правим?

— Единственият начин е отново да се срещнем с Коджиро. Ако обаче пак го направим в тъмна улица, това само още повече ще навреди на името на училището. Ако ще умираме, да е в открит бой. Поне няма да ни сметнат за страхливци.

— Да го предизвикаме ли писмено?

— Да — и ще трябва да устоим на думата си, колкото и пъти да загубим.

— Мисля, че сте прави, обаче това няма да се хареса на Шиндзо.

— Не е нужно нито той, нито нашият учител да научават. Запомнете това всички. Можем да вземем четка и мастило на заем от свещеника.

Тихо тръгнаха към жилището на свещеника. Преди да са изминали десет крачки, мъжът най-отпред си пое дълбоко дъх и отстъпи. Останалите на мига се вцепениха, с очи, приковани върху задната тераса на грохналата от времето храмова постройка. Там, на фона на сянката, която хвърляше едно натежало от зелени плодове сливово дърво, стоеше Коджиро, подпрял се с един крак на парапета и злостно ухилен. Учениците до един пребледняха, някои вече с труд успяваха да си поемат дъх.

Гласът на Коджиро бе отровен.

— По разговора ви заключавам, че още не сте се поучили и че сте решили да ми пратите писмено предизвикателство. Е, аз ще ви спестя труда. Тук съм и съм готов да се бия. Снощи, сополиви страхливци такива, още докато не си бях измил кръвта от ръцете, стигнах до извода, че ще последва продължение и ви проследих до дома.

Млъкна, за да ги остави да осмислят казаното и после с ироничен тон продължи:

— Питах се как ли решавате къде и кога да излезете на двубой с някой враг. С хороскопа за най-благоприятния ден ли се съветвате? Или пък смятате за по-мъдро да не вадите саби, преди да е дошла някоя тъмна нощ, когато вашият противник е пиян и се връща от квартала за развлечения?

Отново спря, сякаш очакваше отговор.

— Нищо ли нямате да кажете? Няма ли сред вас поне един човек с алена кръв? Щом сте толкова решени да се бием, хайде тогава. Който и да било или всички заедно — на мен ми е все едно! Няма да побягна пред такива като вас, дори да сте целите в доспехи и да крачите под барабанен бой!

От обезсърчените мъже не дойде нито звук.

— Какво ви стана? — Периодите на Коджировото мълчание ставаха все по-дълги. — Да не сте решили да не ме предизвиквате?… Няма ли сред вас поне един с малко смелост? Добре, сега е време да си отворите тъпите уши и да слушате. Аз съм Сасаки Коджиро. Изучил съм изкуството на сабята посмъртно и косвено от великия Тода Сейген. Познати са ми тайните на удара, открити от Китаяма Хисаясу, а аз самият съм създател на школата Ганрю. Не съм като онези, които се занимават с умуване, четат книги и слушат уроци за Сун Дзъ или „Шестте тайни“. По дух и по воля вие и аз нямаме нищо общо.

— Не познавам подробностите от вашите ежедневни занимания, но сега ви показвам каква е действителната наука да се биеш. Не се хваля. Помислете! Когато един мъж бъде нападнат в тъмното, както аз снощи, какво прави той, стига да е имал добрия късмет да спечели? Ако е някой обикновен човек, възможно най-бързо отива на сигурно място. Веднъж оказал се там, премисля станалото и поздравява себе си, че е останал жив. Не е ли така? Нямаше ли вие така да направите?

— Но направих ли аз това? Не! Не само че посякох половината от вашите хора, но и последвах останалите до дома и изчаках тук, право под носовете ви. Слушах, докато се опитвахте в нерешителността си да решите нещо и съвсем ви изненадах. Стига да исках, можех сега да ви нападна и направо да ви унищожа. Ето какво значи да си воин! Това е тайната на военната наука!

— Някои от вас казаха, че Сасаки Коджиро бил само човек на сабята, че не му било работа да идва в едно военно училище и да плещи. Какво още трябва да направя, за да ви убедя колко сте сгрешили? Навярно днес ще ви докажа не само, че съм най-големият майстор на сабята в страната, но и че докрай владея тактиката на боя!

— Ха-ха! Това взе да става като цял урок, а? Боя се, че ако продължа да лея пред вас от знанията си, бедният Обата Кагенори може да се окаже без приходи. А нали това не бива да става?

— Ох, жаден съм. Короку! Джуро! Донесете ми малко вода!

— Веднага, господине! — отвърнаха в един глас двамата, застанали до светилището, откъдето гледаха досега унесени във възхищение.

— Какво се готвите да правите, господине? — попита нетърпеливо Джуро, след като му донесоха вода в голяма глинена чаша.

— Питайте тях! — изсмя се Коджиро. — Отговорът ще намерите в тези тъпи язовски лица.

— Виждали ли сте някога хора с такъв глупав вид? — изхили се Короку.

— Що за страхлива паплач?! — възкликна Джуро. — Хайде, да си вървим, господине. Тези няма да ви застанат насреща.

Докато тримата излизаха наперено през храмовата порта, Шиндзо, скрит зад дърветата, промълви през стиснати зъби:

— Ще ви върна за това.

Учениците бяха отчаяни. Коджиро ги надхитри и надви, после със злорадство ги остави уплашени и унижени.

Тишината бе нарушена от един друг ученик, който изтича към тях и със стреснат глас попита:

— Поръчвали ли сме ковчези? — Щом никой не отговори, добави: — Майсторът на ковчези току-що пристигна с пет. Сега чака.

Накрая някой от множеството покрусено отвърна:

— Пратили сме да донесат телата. Още не са дошли. Не съм сигурен, но ми се струва, че ще ни трябва още един ковчег. Помоли го да направи и него, а готовите сложи под навеса.

Тази нощ в залата за уроци устроиха бдение. Макар, с надеждата Кагенори да не чуе, вършеха всичко тихо, но той повече или по-малко успя да се досети какво е станало. Въздържа се да задава въпроси, а и Шиндзо не каза нищо.

От този ден нататък училището бе белязано с клеймото на поражението. Само Шиндзо, който призова към умереност и бе обвинен, че е страхливец, поддържаше живо желанието за мъст. В очите му гореше блясък, който никой от останалите не успяваше да разгадае.

Рано наесен болестта на Кагенори се влоши. От леглото му се виждаше някаква кукумявка, кацнала на един от клоните на голямата дзелкова. Тя все се блещеше, не помръдваше и денем кряскаше към луната. Сега Шиндзо долови в крясъка на птицата прокоба, че краят на неговия учител наближава.

После дойде писмо от Йогоро, в което се казваше, че е чул за Коджиро и е тръгнал да се връща. През следващите няколко дни Шиндзо се питаше кой ли ще дойде пръв — синът или смъртта на бащата. Във всеки случай, деня, който очакваше, деня, в който щеше да бъде освободен от своя дълг, наближаваше.

На вечерта преди деня, в който очакваха Йогоро, Шиндзо остави на своето писалище писмо за сбогом и се раздели с училището Обата. Застанал в гората край светилището, той погледна към болничната стая на Кагенори и тихо каза:

— Простете, че си тръгвам без ваше позволение. Почивайте спокойно, добри ми учителю. Утре Йогоро ще си е у дома. Не знам дали ще мога, преди да умрете, да ви покажа главата на Коджиро, но трябва поне да опитам. Загина ли при това, ще ви очаквам в земята на мъртвите.