Ейджи Йошикава
Мусаши (11)

Колелото на съдбата

Срамът, който училището Йошиока изпита този ден, едва ли щеше да бъде забравен някога. Този уважаван център по бойни изкуства никога преди това не бе преживявал по-голямо унижение.

Ревностни ученици се мотаеха наоколо, обзети от крайно отчаяние. Издължените им лица и побелелите кокалчета на ръцете им издаваха тяхното страдание и обзелото ги чувство на безизходица. Една голяма група се беше събрала в покритото с дъски преддверие. Няколко по-малки се трупаха в страничните помещения. Вече мръкваше. По това време обикновено всички се отправяха по домовете си или отиваха да пийнат по чашка. Този път никой не понечи да си тръгне. Гробната тишина се нарушаваше само от време на време от хлопването на входната врата.

— Той ли е?

— Върна ли се Младият учител?

— Не, още не — отговаряше един мъж, прекарал целия следобед тъжно подпрян на една колона точно срещу входа.

Всеки път, когато това се повтаряше, мъжете потъваха все по-дълбоко в блатото на своята меланхолия. Те цъкаха тревожно с език, а в очите им проблясваха трогателни сълзи.

Лекарят, който излизаше от една от задните стаи, се обърна към мъжа на входа:

— Както разбирам, Сеиджуро го няма. Не знаеш ли къде е отишъл?

— Не. Отидоха да го търсят. Вероятно скоро ще дойде.

Докторът изсумтя и отмина.

Олтарната свещ в храма на Хачиман, който се намираше пред училището, като че светеше зловещо.

Никой не би отрекъл, че основателят и пръв учител Йошиока Кемпо беше далеч по-велик от Сеиджуро или по-малкия му брат. Кемпо беше започнал като обикновен търговец. Боядисваше дрехи. Но повтаряйки до припадък еднообразните ритмични движения, придружаващи трайното боядисване, той бе измислил нов начин за използване на късата сабя. След като един от най-добрите монаси-бойци в Курама го научи да си служи с алебарда, започна да изучава стила в боя със саби, наречен Кьохачи и създаде един изцяло свой стил. Впоследствие неговия начин за борба с къса сабя възприеха и шогуните Ашикага и го поканиха за свой официален наставник. Кемпо беше велик учител. Мъж, чиято мъдрост беше равна на уменията му.

Макар че синовете му Сеиджуро и Деншичиро бяха преминали през същото строго обучение, каквото беше изкарал и баща им, те наследиха неговото значително богатство и слава. Това, както се говореше, беше причината за недостатъците им. Към Сеиджуро обикновено се обръщаха с „Млади Учителю“, но всъщност той не беше достигнал онова ниво на владеене на сабята, което би могло да му осигури повече последователи. Учениците се записваха в училището, защото покрай Кемпо стилът Йошиока беше добил такава популярност, че дори само чрез самото постъпване там, те биваха окачествявани от обществото като умели бойци.

След като преди три десетилетия шогунатът Ашикага падна, училището Йошиока престана да получава пари от властта. Но докато скромният Кемпо беше жив, натрупа значително богатство. В допълнение на това, разполагаха и с голямата сграда на улица Шиджо, която побираше повече ученици от кое да е училище в Киото. А за ония времена Киото беше най-големият град в страната. Всъщност обаче поставянето на училището на челно място в света на сабята беше само привидно.

Светът извън високите бели стени на училището се беше променил повече, отколкото хората вътре можеха да си представят. От години те разчитаха на славата си, шляеха се и се забавляваха. Така времето ги бе изпреварило. Днес унизителната им загуба от неизвестен боец сякаш им отвори очите.

Малко преди обяд един прислужник дойде в доджото съобщи, че някакъв човек на име Мусаши чака на вратата и иска разрешение да влезе. На въпроса, що за човек е, прислужникът отговори, че е ронин, дошъл от Миямото в Мимасака, около двадесет и една, двадесет и две годишен, висок към шест стъпки, с доста глуповат вид. Косата му, нересана поне от година, беше небрежно вързана на тила в червеникав кок. Дрехите му бяха прекалено мърляви, за да може да се разбере дали са черни или кафяви, едноцветни или многоцветни. Прислужникът, допускайки, че може и да греши, каза, че около госта се носела неприятна миризма. На гърба си носел една от онези мрежести кожени чанти, наречени ученически чанти на бойците, което вероятно означавало, че е шугийоша — един от онези самураи, доста многобройни напоследък, които се мотаят напред-назад, посвещавайки цялото си време на изучаването на тайните на сабята. Въпреки всичко общото впечатление на прислужника беше, че този Мусаши определено няма работа на територията на училището.

Ако той просто искаше храна, нямаше да има никакви проблеми. Но когато чуха, че недодяланият натрапник е дошъл до Великата Порта, за да предизвика на двубой известния Йошиока Сеиджуро, те избухнаха в неудържим смях. Някои настояваха да бъде изхвърлен навън без повече суетене. Но други заявиха, че трябва първо да разберат какъв стил упражнява и кой е учителят му.

Прислужникът, забавлявайки се подобно на всички останали, отиде да разпита и се върна да доложи, че посетителят като момче е учил от баща си бой с тояги, а когато пораснал, започнал да събира по нещо от минаващи през селото бойци. Напуснал бащиния си дом на седемнадесет и „поради лични причини“ прекарал осемнадесетата, деветнадесетата и двадесетата си година, отдаден на науката. Цялата предишна година бил сам в планината, с единствени учители дърветата и духа на планината. Следователно вече можел да противостои на който и да е стил или учител. Но в бъдеще възнамерявал да се запознае с учението на Киичи Хоген, владеещ сърцевината на училището Кьохачи и да съперничи на великия Йошиока Кемпо, създавайки свой собствен стил.

Вече дори бил намислил как да го нарече — Миямото. Независимо от всичките си недостатъци, това била целта, на която щял да отдаде цялото си сърце и душа.

Прислужникът призна, че отговорът му бил честен и непресторен. Но мъжът говорел на селско наречие и почти на всяка дума заеквал. Прислужникът с готовност имитираше посетителя пред своите слушатели, което отново предизвика бурен смях.

Този човек очевидно няма представа за нещата. Да заяви, че целта му е да създаде собствена школа, е истинска лудост. За да го поставят на мястото му, учениците изпратиха още веднъж слугата при него, за да го попита дали е предвидил да вземе със себе си човек, който да изнесе трупа му след схватката. На това Мусаши отговори:

— Ако случайно бъда убит, ще бъде без значение дали ще захвърлите тялото ми на планината Торибе или ще го пуснете в река Камо заедно с боклука. Във всеки случай обещавам да не се сърдя никому за нищо.

Отговорът му този път, доложи прислужникът, беше пределно ясен. Без следа от предишната тромавост.

След миг на колебание, някой каза:

— Доведи го.

Така започна всичко. Учениците възнамеряваха да поокастрят малко новодошлия, след което да го изхвърлят навън. При първата схватка Мусаши победи шампиона на училището. Ръката му беше направо извадена. Само парче кожа придържаше китката към останалата част.

Останалите приемаха един след друг предизвикателството на чужденеца. И един след друг претърпяваха позорно поражение. Няколко бяха сериозно наранени. Дървената сабя на Мусаши се напои с кръв. Някъде след третата загуба, учениците изпаднаха в ярост. Ако продължаваше да ги позори по такъв начин, те нямаше да позволят на този нецивилизован луд да се измъкне жив, отнасяйки със себе си славата на училището Йошиока. Мусаши сам прекрати кръвопролитието. След като бяха приели предизвикателството му, той не изпитваше никакви угризения за жертвите, но при все това обяви:

— Няма смисъл да продължаваме преди завръщането на Сеиджуро.

И отказа да се бие повече. Нямаха друг избор и по негова молба го заведоха в една стая, където можеше да почака. Едва тогава някой се сети и прати за лекар.

Скоро след като лекарят си тръгна, гласове, викащи имената на двама от ранените, привлякоха вниманието към задната стая. Цял куп хора се струпаха около двамата самураи. Всички стояха смаяни и не вярваха на очите си. Лицата им бяха восъчно бели. Двамата бяха мъртви.

През доджото преминаха бързи стъпки и се запътиха към стаята с двата трупа. Учениците се отдръпнаха, за да направят място на Сеиджуро и Тоджи. И двамата бяха толкова бледи, сякаш току-що бяха излезли изпод водите на леден водопад.

— Какво става тук? — попита Тоджи. — Какво значи всичко това?

Тонът му, както винаги, беше груб.

Един самурай, коленичил до възглавницата на своя мъртъв другар с мрачно, но непреклонно лице, погледна Тоджи с упрек и каза:

— Ти трябва да ни обясниш какво става. Ти си този, който водиш Младия учител по гуляи. Е, този път нещата отидоха твърде далеч.

— Внимавай какво говориш, да не ти се случи нещо!

— Докато Учителят Кемпо беше жив, не минаваше нито ден без да е бил в доджото.

— И какво от това? Младият учител имаше нужда да се поосвежи, тъй че отидохме да погледаме Кабуки. Какво искаш да покажеш, като говориш така пред него? За какъв се мислиш?

— Необходимо ли е да го няма цяла нощ, за да гледа Кабуки? Учителят Кемпо сигурно се е обърнал в гроба си.

— Стига! — изкрещя Тоджи и се нахвърли върху другия самурай. Докато другите ги наобиколиха, опитвайки се да ги разтърват и успокоят, един глас, натежал от болка се извиси плавно над шума от боричкането.

— Ако Младият учител се е прибрал, време е да престанете да се карате. От него зависи да възвърне честта на училището. Онзи ронин не може да си тръгне оттук жив.

Някои от ранените се развикаха и заудряха по пода. Вълнението им беше красноречив израз на протеста срещу онези, които не бяха опитали сабята на Мусаши.

За самурай на тази възраст най-важното нещо на света бе честта. В своята среда те доблестно се състезаваха един с друг, за да видят кой пръв ще даде живота си за нея. До скоро правителството беше прекалено заето с войните си, за да създаде подобаваща административна система, която да управлява страната в мирно време. Дори Киото се ръководеше по някакви нестабилни и променливи правила. Все пак вниманието, което бойците обръщаха на личното си достойнство, респектираше земеделците и различните градски прослойки.

То играеше важна роля за запазването на мира. Единодушието по въпроса какво е и какво не е достойно поведение, даваше възможност на хората да си създават собствени правила за живот, дори да нямаха установени закони.

Възпитаниците на Училището Йошиока, макар и необразовани, не бяха в никакъв случай безсрамни отрепки. Когато, след първоначалния шок от загубата, дойдоха на себе си, първото нещо, за което си помислиха, беше честта. Честта на тяхното училище, честта на Учителя, собствената чест на всеки един от тях.

Забравили за личните си вражди, самураите се струпаха около Сеиджуро за да обсъдят какво да правят оттук нататък. За нещастие точно в този едничък ден Сеиджуро почувства, че не е настроен за бой. В момента, в който трябваше да се покаже в най-добрата си форма, той беше отпуснат, слаб и изтощен.

— Къде е този човек? — попита той, като в същото време завързваше ръкавите на кимоното си с кожена каишка.

— В малката стая до приемната — отвърна един от учениците, сочейки през градината.

— Доведете го! — заповяда Сеиджуро.

Устата му беше пресъхнала от напрежение. Зае мястото, където седяха учителите — малка издигната платформа — и се приготви да приеме поздравите на Мусаши. Избра една от дървените саби, предложени му от учениците и я изправи край себе си. Трима-четирима от самураите се завтекоха да изпълнят заповедта, но Тоджи и Рьохей ги възпряха.

Последва доста оживено шушукане, което Сеиджуро не можеше да долови. Немите консултации се водеха около Тоджи и някои от по-старшите ученици. Не след дълго към тях се присъединиха и някои членове на семейството, както и някои от дългогодишните прислужници. Насъбралите се станаха толкова много, че скоро се разделиха на групи. Макар и разгорещени, противоречията бързо се изгладиха.

Мнозинството, загрижени не само за честта на училището, но също и неудобно притеснени от слабостите на Сеиджуро като боец, заключиха, че няма да бъде добре да се бие сам с Мусаши. При положение, че вече имаше двама убити и няколко ранени, ако Сеиджуро загубеше, кризата, пред която беше изправено училището, щеше да придобие опасни размери. Рискът беше твърде голям.

Повечето хората мислеха, без да го изразяват с думи, че ако Деншичиро беше тук, всичко щеше да бъде наред. По общо мнение той се считаше за по-подходящ от Сеиджуро да продължи делото на баща си. Но като втори син нямаше сериозни отговорности, беше станал доста леконравен. Същата сутрин беше отишъл с приятели в Изе, и дори не си беше направил труда да каже кога ще се върне.

Тоджи се приближи до Сеиджуро и каза:

— Намерихме разрешението.

Докато Сеиджуро слушаше прошепнатия в ухото му доклад, на лицето му се изписваше нарастващо възмущение, докато накрая избухна с едва сдържан бяс:

— Да го изпързаляме?

Тоджи се опита с поглед да го накара да замълчи. Но Сеиджуро не можеше да се сдържа.

— Не мога да се съглася на нещо подобно! Толкова е глупаво. Какво ще стане, ако се разчуе, че в училището Йошиока толкова се уплашили от някакъв неизвестен боец, че го нападнали от засада?

— Успокой се — замоли го Тоджи, но Сеиджуро продължаваше да се противи.

Заглушавайки думите му, Тоджи каза високо:

— Остави това на нас. Ние ще се погрижим.

Но Сеиджуро не се предаваше.

— Нима мислиш, че аз, Йошиока Сеиджуро, ще се оставя да ме победи някакъв си Мусаши, или както там му е името?

— О, не, не става дума за това — излъга Тоджи, — проблемът е в това, че не виждаме как ще спасиш честта на училището чрез победата си над него. Ти си с много по-високо положение от един безочлив разбойник като него. Така или иначе, няма никаква причина това, което става тук, да се разчуе извън училището, нали така? И още нещо важно — не трябва да го оставяме да се измъкне жив оттук.

Докато двамата спореха, повече от половината самураи напуснаха помещението. Тихо като котки, те потъваха в градината, движейки се към задния вход и из вътрешните стаи и неусетно се стопяваха в мрака.

— Млади Учителю, не можем да протакаме повече — каза Тоджи твърдо и запали една лампа. Той отпусна сабята в ножницата си и запретна ръкавите на кимоното си.

Сеиджуро остана на мястото си. Макар че донякъде му олекна, защото нямаше да се бие с чужденеца, той в никакъв случай не беше доволен. Разбра, че учениците имат ниско мнение за бойните му качества. Той се замисли над това как беше занемарил упражненията след смъртта на баща си. Тази мисъл съвсем го отчая.

В къщата беше студено и тихо като на дъното на кладенец. Сеиджуро не го свърташе на едно място. Той се изправи и застана до прозореца. През покритата с хартия врата на стаята, в която бяха настанили Мусаши, той забеляза слабата трептяща светлинка на лампата. Това беше единствената светлинка в цялата къща.

Още доста погледи се бяха вторачили в същата посока. Нападателите, със саби, поставени в готовност на земята отпреде им, задържаха дъха си и се вслушваха напрегнато във всеки звук, който би могъл да им подскаже какво възнамерява да прави Мусаши.

Тоджи, въпреки всичките си недостатъци, беше преминал обучението на самурай. Той отчаяно напрягаше мисълта си, за да си представи какво прави в момента Мусаши.

— Той е напълно неизвестен в столицата, но е великолепен боец. Възможно ли е просто да седи мълчаливо в стаята си? Ние се приближихме напълно безшумно. Но при положение, че толкова много хора ще го нападнат, той може и да е забелязал нещо. Всеки, който се опитва да води истински живот на боец, би забелязал. В противен случай досега да е мъртъв. Може би е заспал. Май така изглежда. В края на краищата, доста дълго почака.

— От друга страна, той вече доказа колко е умен. Може би стои там, в пълно бойно снаряжение, оставил е лампата да свети, за да ни заблуди, и чака първия си нападател.

— Сигурно е точно така! Да, така ще да е!

Мъжете бяха безкрайно предпазливи. Защото знаеха, че мишената на подлите им намерения има същите основания да ги убие. Те си разменяха погледи и безмълвно се питаха кой ще е първият, който ще рискува живота си и ще нападне.

Накрая хитрият Тоджи, който стоеше точно до стаята на Мусаши, извика:

— Мусаши! Съжалявам, че те накарах да чакаш! Може ли да те видя за миг?

Тъй като отговор не дойде, Тоджи заключи, че Мусаши наистина е готов и очаква нападението. Дал тържествено обещание да не го остави да се измъкне, Тоджи направи знак надясно и наляво, след което ритна шоджито. Извадена от пантите благодарение на удара, долната част на вратата се хлъзна на около два стъпки навътре в стаята. При този звук мъжете, които трябваше да щурмуват стаята, неволно отстъпиха назад. Но само след миг някой нададе вик за атака и всички останали врати се отвориха с трясък.

— Няма го!

— Стаята е празна!

Мъжете, възвърнали куража си, се засуетиха наоколо невярващи на очите си, като в гласовете им се долавяше негодувание. Само допреди миг, когато някой му донесе лампата, Мусаши беше тук. Пламъкът все още гореше, възглавницата, на която беше седял, все още беше тук, мангалът все още гореше добре. Имаше и чаша с недокоснат чай. Но нито следа от Мусаши!

Един от мъжете изскочи на терасата и увери останалите, че той наистина си е отишъл. Учениците и прислужниците излизаха изпод терасата и от тъмните кътчета на градината, за да се съберат на едно място. Те ядно тъпчеха насам-натам и ругаеха тези, които трябваше да охраняват малката стая. Другите, от своя страна, настояваха, въпреки всичко, че не е възможно Мусаши да се е измъкнал. Бил отишъл до тоалетната преди по-малко от час, но се върнал бързо. Нямало начин да излезе, без да го видят.

— Да не би да искате да кажете, че е невидим, като вятъра?

Тогава един от мъжете, който тършуваше из килера, се провикна:

— Ето как се е измъкнал! Вижте, тук дъските на пода са изтръгнати.

— Не е минало много време, откак е запалил лампата. Не може да е стигнал далеч!

— След него!

Ако Мусаши наистина е избягал, то той наистина е голям страхливец! Тази мисъл зареди преследвачите му със стръв за борба, която толкова очевидно им липсваше преди малко. Те се понесоха към предната, страничните и задните врати, когато някой изкрещя:

— Ето го!

Близо до задната врата една фигура, появила се внезапно от мрака, пресече улицата и навлезе в тъмната алея от другата страна. Бърза като вятър, тя сви рязко, когато стигна до стената на другия край на улицата. Двама-трима от учениците се стрелнаха след човека по пътя, който минаваше между Куядо и изгорелите руини на Хоноджи.

— Копеле!

— Опитваш се да се измъкнеш, така ли?

— След всичко, което направи днес?

Чу се шум от здраво боричкаме и удари, а после и пронизителен вой. Заловеният си беше възвърнал силата и се нахвърли на похитителите си. В следващия миг тримата мъже, които се бяха вкопчили за врата му, бяха на земята. Сабята му се готвеше да се стовари отгоре им, когато към тях дотича четвърти и извика:

— Чакайте! Тук има грешка! Това не е човекът, който търсим.

Матахачи отпусна сабята си, а мъжете се изправиха.

— Хей, ти си прав! Това не е Мусаши.

Докато те стояха объркани на местата си, към тях се приближи Тоджи.

— Хванахте ли го? — попита той.

— Ами… хванахме друг човек. Не този, който причини всичките неприятности.

Тоджи погледна по-внимателно заловения, и учуден възкликна:

— Този ли преследвахте?

— Да, познаваш ли го?

— Видях го днес в чайната „Йомоги“.

Докато те оглеждаха Матахачи безмълвно и с подозрение, той спокойно оправяше разрошената си коса и изтупваше кимоното си.

— Това ли е господарят на „Йомоги“?

— Не, домакинята ми каза, че не е. Явно е някакъв навлек.

— Изглежда доста опърпан. Какво ли е търсил около портата? Може би е шпионирал?

Тоджи се приготви да върви.

— Ако си губим времето с него, ще изпуснем Мусаши. Разпръснете се и продължавайте да търсите. Ако не друго, поне можем да разберем къде е отседнал.

Всички се съгласиха с предложението и се разпръснаха. Матахачи, загледан в рова около Хоноджи, стоеше безмълвен с наведена глава, докато мъжете около него тръгнаха в различни посоки. Когато и последният мина покрай него, той го повика. Мъжът се спря.

— Какво искаш? — попита.

Приближавайки се към него, Матахачи каза:

— На каква възраст беше този човек, който наричате Мусаши?

— Откъде да знам?

— Би ли предположил, че е горе-долу на моите години?

— Да, може би да.

— Да не е от село Миямото в област Мимасака?

— Точно така.

— Предполагам, че „Мусаши“ е другият начин, по който могат да се прочетат двата йероглифа, с които се пише „Такедзо“, нали?

— Защо питаш всичко това? Да не би да ти е приятел?

— А, не. Просто се чудех.

— Добре. В бъдеще, защо просто не стоиш настрана от места, към които не се числиш? В противен случай скоро наистина може да си имаш неприятности.

След това предупреждение, мъжът тръгна да догони останалите.

Матахачи бавно се заразхожда покрай тъмния ров, като от време на време се спираше да погледа звездите. Приличаше на човек, който няма определена посока.

— Излиза, че май наистина е Такедзо! — каза си той. — Сигурно е сменил името си и е станал майстор на сабята. Предполагам, че е доста по-различен от това, което беше.

Той пъхна ръце в пояса си и с върха на сандала си зарита едно камъче. При всеки удар му се струваше, че вижда пред себе си лицето на Такедзо.

— Не му е още времето — мърмореше си той. — Ще се срамувам да ме види в това състояние. Достатъчно горд съм, за да не искам да ме гледа отвисоко… Ако тези бандити от Йошиока го заловят, може и да го убият. Чудя се къде ли е. Бих искал поне да го предупредя.