Ейджи Йошикава
Мусаши (34)

Сухото поле

Бойците от училището Йошиока се събраха на едно пусто поле, с изглед към отбивката за Нагасаки от главния път за Тамба. Зад ограждащите полето дървета лъщеше снегът по планините северозападно от Киото. Блясъкът от него поразяваше окото като светкавица.

Един от мъжете предложи да напалят огън, тъй като препасаните им саби като проводници отвеждат студа право към тялото. Беше в самото начало на пролетта, на деветия ден от новата година. Леден вятър духаше от връх Кинугаса и дори песента на птиците звучеше унило.

— Хубаво гори, а?

— А-ха. По-добре внимавайте. Не искам да подпалим храсталака.

Пукащият огън затопли ръцете и лицата им, но не след дълго Уеда Рьохей отпъди с ръка дима от очите си и промърмори:

— Много е горещо! — Изгледа ядосано един от мъжете, който се канеше да хвърли още листа в огъня и добави: — Стига! Спри!

Мина час, без да се случи нищо.

— Трябва вече да е след шест часа.

Всички до един, без да се замислят, вдигнаха очи към слънцето.

— Отива към седем.

— Младият учител трябваше досега да е тук.

— О, ще се появи всеки момент.

С напрегнати лица те неспокойно загледаха пътя откъм града. Мнозина тревожно преглъщаха.

— Какво ли може да му се е случило?

Някаква крава измуча и наруши тишината. Полето бе служило някога за пасище на императорските крави и в околността още имаше безстопанствени животни. Слънцето се качи по-нависоко и започна да топли. С него дойде мирис на тор и сушена трева.

— Не ви ли се струва, че Мусаши трябва вече да е на полето при Рендаиджи?

— Може и така да е.

— Някой да иде да погледне. Дотам са около шестстотин крачки.

Никой нямаше голямо желание да ходи, всички пак потънаха в мълчание и лицата им се скриха в сянката, която димът хвърляше.

— Нали няма недоразумения по уговорката?

— Не. Уеда е чул снощи всичко направо от Младия учител. Не би могло да има никаква грешка.

Рьохей потвърди:

— Точно така. Няма да се изненадам, ако Мусаши е вече там, но е възможно Младият учител нарочно да се бави, за да го изнерви. Да почакаме. Ако направим някоя погрешна крачка и оставим хората с впечатлението, че отиваме да помогнем на Младия учител, това ще посрами цялата школа. Не можем да правим нищо, преди той да е пристигнал. А и какво е всъщност Мусаши? Просто някакъв ронин. Не може да е толкова добър.

Онези от учениците, които бяха видели Мусаши в действие миналата година в доджото на Йошиока, мислеха по-иначе, но дори и за тях бе немислимо Сеиджуро да загуби. Общото мнение беше, че макар и победата на учителя им да е предрешена, понякога стават произшествия. Освен това, тъй като двубоят бе огласен публично, ще има много зрители, чието присъствие, както смятаха, не само ще увеличи славата на училището, но и ще допринесе за личната известност на техния учител.

Въпреки точните указания на Сеиджуро те в никакъв случай да не му се притичват на помощ, четиридесет от тях се бяха събрали да изчакат неговото идване, да го изпроводят тържествено и — за всеки случай — да бъдат наблизо. Освен Уеда присъстваха петима от десетте Майстора на сабята на дома Йошиока.

Минаваше седем. Наложеното от Рьохей спокойствие постепенно бе изместено от отегчение и започна недоволен шепот.

Тръгналите да гледат двубоя зрители питаха дали не е станала някаква грешка.

— Къде е Мусаши?

— А къде е другият — Сеиджуро?

— Кои са всичките тези самураи?

— Сигурно са тук като свидетели за някоя от страните.

— Странен начин да се провежда двубой. Свидетелите са тук, а самите противници ги няма.

Макар тълпата да се разрастваше и жуженето от гласовете да ставаше по-силно, зрителите бяха прекалено предпазливи, за да се приближат до учениците от Йошиока, които пък на свой ред не обръщаха внимание на надничащите през сухия шубрак или надзъртащите от клоните глави.

Джотаро си проправяше път през навалицата, оставяйки след себе си диря от малки прашни облачета. Със своята огромна дървена сабя и прекалено големи сандали момчето вървеше от жена на жена и внимателно оглеждаше лицата им.

— Не е тук, не е тук — мърмореше си той. — Какво ли може да е станало с Оцу? Тя знае за двубоя днес.

Трябва да е тук, мислеше си. Мусаши може да се окаже в опасност. Какво би могло да я задържи?

Търсенето му остана безуспешно, макар да се вря навсякъде, докато съвсем отпадна. „Чудна работа, помисли си. Не съм я виждал от Нова година насам. Питам се да не е болна… Онази стара вещица, с която тръгнаха, говореше любезно, но може всичко да е било подлост. Може да е направила с Оцу нещо ужасно.“

Това го тревожеше страшно, много повече от изхода на днешния двубой. За последния той нямаше съмнения. Между стотиците хора в тълпата надали би се намерил и един, който да не очаква победа за Сеиджуро. Само Джотаро поддържаше непоклатима вяра в Мусаши. Пред очите му беше образът на неговия учител, застанал в равнината Ханя срещу копията на монасите от Ходзоин.

Най-сетне Джотаро се спря по средата на полето. „Има нещо друго необичайно тук, замисли се той. Защо са се събрали всички тези хора? Според обявата двубоят ще стане в полето при Рендаиджи.“ Той изглежда бе единственият, когото това озадачаваше.

— Хей, момче! Я погледни насам! — дойде един свадлив глас от движещата се тълпа.

Джотаро разпозна мъжа — беше онзи, който гледаше Мусаши и Акеми, докато си шепнеха на моста в първата сутрин от Новата година.

— Какво искате, господине? — попита момчето.

Сасаки Коджиро се приближи към него, но преди да заговори, бавно го огледа от глава до пети.

— Не съм ли те виждал напоследък по улица Годжо?

— О, значи си спомняте.

— Беше с една млада жена.

— Да. Това беше Оцу.

— Така ли се казва? Кажи ми, тя има ли нещо общо с Мусаши?

— Би могло да се каже.

— Да не му е братовчедка?

— Ъ-ъ.

— Сестра?

— Ъ-ъ.

— Тогава?

— Харесва го.

— Влюбени ли са двамата?

— Не зная. Аз съм му само ученик.

И Джотаро поклати гордо глава.

— Ето значи защо си тук. Виж, тълпата взе да недоволства. Трябва да знаеш къде е Мусаши. Излязъл ли е от странноприемницата си?

— Защо питате мен? От дълго време не съм го виждал.

Няколко мъже си пробиха път през множеството и се приближиха до Коджиро.

Той се обърна и ги изгледа с пронизителен като на сокол поглед.

— Е, ето ви и вас, Сасаки!

— Че това е Рьохей!

— Къде бяхте през цялото време? — попита Рьохей, като улови ръката на Коджиро, сякаш го взима пленник. — Повече от десет дни не сте идвали в доджото. Младият учител искаше да се поупражнява малко заедно с вас.

— И какво, че ме е нямало? Днес съм тук.

Като наобиколиха незабелязано Коджиро, Рьохей и другарите му го отведоха при огъня си.

Между тези, които бяха забелязали дългата сабя и яркото облекло на Коджиро, тръгна шепот.

— Това сигурно трябва да е Мусаши!

— Той ли е?

— Явно.

— Доста гиздаво се е облякъл. Обаче не изглежда слаб противник.

— Това не е Мусаши! — извика презрително Джотаро. — Мусаши изобщо не изглежда така! Никога няма да го видите, облечен като артист от Кабуки!

Скоро дори онези, които не можеха да чуят възражението на момчето, разбраха грешката си и пак почнаха да се чудят какво ли става.

Коджиро стоеше прав до учениците от Йошиока, към които се отнасяше с явно презрение. Те го слушаха мълчаливо, но лицата им бяха унили.

— За дома Йошиока е направо щастие, че нито Сеиджуро, нито Мусаши дойдоха навреме — казваше Коджиро. — Най-добре ще е да се разделите, да пресрещнете Сеиджуро и да го отведете бързо у дома, преди да е бил ранен.

Това страхливо предложение вбеси останалите, но той продължи:

— Това, което ви съветвам, ще бъде за Сеиджуро от повече полза, отколкото всякаква помощ от вас. — После с доста внушителен глас добави: — Небето ме праща тук за спасението на дома Йошиока. Ще ви предскажа — ако двамата се бият, Сеиджуро ще загуби. Съжалявам да изрека това, но Мусаши със сигурност ще го победи и може дори да го убие.

Миике Джиродзаемон се изпъчи срещу по-младия от него мъж и извика:

— Това е обида!

Десният му лакът беше между неговото лице и това на Коджиро, готов да изтегли сабята и да нанесе удар.

Коджиро сведе поглед и се усмихна:

— Явно не ви харесва, каквото казах.

— Ъ-ъ!

— В такъв случай, извинявайте — отвърна небрежно Коджиро. — Няма да се опитвам повече да ви бъда в помощ.

— На първо място, никой не те е молил за помощ.

— Не е точно така. Щом сте нямали нужда от моята подкрепа, защо настоявахте да дойда от Кема във вашето училище? Защо така усърдно се опитвахте да ме спечелите? И вие, и Сеиджуро, и всички!

— Просто показвахме любезност към госта. За голяма работа се мислиш, а?

— Ха-ха-ха-ха! Дайте да спрем с всичко това, преди да се е стигнало дотам да се бия с всички ви. Но ви предупреждавам, ако не послушате моето предсказание, ще съжалявате! Сравних двамата със собствените си очи и според мен възможността Сеиджуро да загуби е направо огромна. Сутринта на Новата година Мусаши беше на моста на улица Годжо. Веднага щом го зърнах, разбрах, че е опасен. На мен тази обява, която сте сложили, ми се струва по-скоро като надгробен надпис за дома Йошиока. Много тъжно е това, но изглежда на този свят хората никога не могат да разберат кога наближава краят им.

— Стига вече! Защо си дошъл тук, щом намерението ти е само да говориш такива неща?

Гласът на Коджиро стана подигравателен:

— Изглежда, на такива хора също е присъщо да не приемат чистосърдечно никоя добра постъпка. Хайде! Мислете каквото си искате! Дори няма да се наложи да чакате до края на деня. След час и дори по-малко ще знаете колко много сте сбъркали.

— Хър! — изплю се Джиродзаемон върху Коджиро.

Четиридесетте мъже пристъпиха една крачка напред и гневът им като тъмно сияние изпълни полето.

Коджиро отвърна на това със спокойна самоувереност. Като скочи бързо на една страна, той показа със стойката си, че ако става дума за битка, вече е готов. Добрата воля, който обяви по-рано, сега изглеждаше като преструвка. Някой страничен наблюдател можеше да се запита дали той не използва податливостта на множеството, за да отвлече вниманието от Мусаши и Сеиджуро върху самия себе си.

По онези, които бяха достатъчно близо, за да видят какво става, премина тръпка на възбуда. Това не бе битката, която бяха дошли да гледат, но и тази обещаваше да бъде добра.

И посред тази заредена с жажда за убийство атмосфера претича някакво младо момиче. Зад нея бързо като топка се търкаляше малка маймунка. Девойката се стрелна между Коджиро и бойците от Йошиока и изкрещя:

— Коджиро! Къде е Мусаши?! Не е ли тук?

Коджиро се обърна сърдито към нея.

— Какво става? — поиска да узнае той.

— Акеми! — възкликна един от самураите. — Какво прави тя тук?

— Защо си дошла? — сопна се Коджиро. — Не ти ли казах да не идваш?

— Аз не съм твоя собственост! Защо да не може да съм тук?

— Млък! И се махай! Връщай се обратно в Дзудзуя — извика Коджиро и леко я бутна настрани.

Акеми, тежко задъхана, поклати упорито глава.

— Не ми нареждай какво да правя! Останах да живея при теб, но не ти принадлежа. Аз… — Тя се задави и шумно изхлипа. — Как може да ми казваш какво да правя след това, което ми стори? След като ме върза и ме остави на втория етаж в странноприемницата? След като почна да ме тормозиш и да ме мъчиш, когато казах, че се тревожа за Мусаши?

Коджиро отвори уста, готов да отговори, но Акеми не му даде тази възможност.

— Един от съседите ме чу да викам, дойде и ме развърза. Дошла съм да видя Мусаши!

— Да не си се побъркала? Не виждаш ли хората наоколо? Млъкни!

— Няма! Не ме е грижа кой ще чуе. Ти каза, че днес Мусаши ще бъде убит — ако Сеиджуро не успее да се справи с него, ти ще го последваш и сам ще убиеш Мусаши. Може да съм луда, но Мусаши е единственият мъж в сърцето ми! Трябва да го видя. Къде е той?

Коджиро цъкна с език, но от тази яростна атака загуби дар слово.

На мъжете от Йошиока Акеми се стори прекалено развълнувана, за да й повярват. Можеше обаче и да има истина в това, което тя казва. И ако е така, значи Коджиро я е примамил с добротата си и после я е мъчил за свое удоволствие.

Стъписан, Коджиро изгледа момичето с неприкрита злоба.

Внезапно тяхното внимание бе отклонено от един от прислужниците на Сеиджуро, младеж на име Тамихачи. Той тичаше като обезумял, махаше с ръце и викаше:

— Помощ! Младият учител! Срещнаха се с Мусаши. Ранен е! О, ужас! О-о-о!

— Какво ломотиш?

— Младият учител и Мусаши ли?

— Къде? Кога?

— Истината ли казваш, Тамихачи?

От лицата, които кръвта изведнъж напусна, се посипаха дрезгави въпроси.

Тамихачи продължи да пищи неразбираемо. Без нито да отговаря на въпросите им, нито да си поеме дъх, той се затича обратно с разтреперани нозе към пътя за Тамба. Със смесени чувства на вяра и съмнение, без да знаят какво да мислят, Уеда, Джиродзаемон и останалите се спуснаха след него като подгонени през горяща равнина диви зверове.

След като тичаха около петстотин крачки на север, стигнаха до едно голо поле, което се простираше зад дърветата от дясната им страна. Земята тихо се припичаше на пролетното слънце, привидно спокойна и безметежна. Дроздовете, чуруликащи, все едно нищо не е ставало, бързо литнаха във въздуха, щом Тамихачи затича лудо през тревата. Той се изкачи на някаква могила, прилична на старо надгробие и падна на колене. Заби нокти в земята, застена и завика:

— Млади учителю!

Останалите го настигнаха и спряха като заковани, със зинали от гледката уста. Сеиджуро, облечен в кимоно на сини цветя, с кожени превръзки на ръкавите и бяло парче плат около главата, лежеше с лице, заровено в тревата.

— Млади учителю!

— Тук сме! Какво е станало?

По белия плат, по ръкавите или по земята наоколо нямаше и капка кръв, но очите и челото на Сеиджуро бяха замръзнали в изражение на пронизваща болка. Устните му имаха цвета на диво грозде.

— Д… диша ли той?

— Почти не.

— Бързо, вдигнете го!

Един от мъжете коленичи и хвана дясната ръка на Сеиджуро, готов да го изправи. Този изпищя от болка.

— Намерете нещо, на което да го носим! Каквото и да е!

Трима-четирима от мъжете с объркани викове се затичаха надолу по пътя към една селска къща, откъдето се върнаха с някакъв капак за прозорец. Внимателно наместиха Сеиджуро на него, но той, макар сякаш да се съживи малко, още се гърчеше от болка. За да го задържат, няколко от мъжете разпасаха обитата си и го вързаха за дъската.

Четирима го вдигнаха и тръгнаха в гробно мълчание напред.

Сеиджуро риташе яростно и едва не счупи капака под себе си.

— Мусаши… няма ли го?… О, боли!… Дясната ръка — рамото. Костта… О-у-у-у!… Нетърпимо е. Отрежете я!… Не чувате ли? Отрежете ръката!

Ужасната му болка накара мъжете, които носеха приспособената носилка, да отвърнат поглед. Това бе човекът, когото почитаха като свой учител; струваше им се недостойно да го гледат в такова състояние.

Спряха и извикаха на Уеда и Джиродзаемон отзад:

— Страшно го боли и ни моли да му отрежем дясната ръка. Няма ли да е по-леко за него, ако го направим?

— Не говорете като глупаци — изрева Рьохей. — Естествено, че боли, но не се умира от това. Ако му отрежем ръката и не успеем да спрем кръвта, това за него ще е краят. Трябва сега да го занесем до вкъщи и да видим доколко тежко е ранен. Ако ръката трябва да се отреже, можем да го направим, след като вземем мерки да не му изтече от това цялата кръв. Я двама от вас да тръгнат напред и да доведат от училището лекар.

Наоколо още имаше много хора, подредени мълчаливо зад боровете покрай пътя. Раздразнен, Рьохей ги изгледа ядно и се обърна към мъжете зад гърба си:

— Изгонете ги тези — нареди той. — Младият учител не е някакво си зрелище.

Повечето от самураите, благодарни за възможността да освободят насъбралия се в тях гняв, веднага се затичаха и размахаха заканително ръце към зяпачите. Хората се разпръснаха като ято скакалци.

— Тамихачи, ела тук! — извика Рьохей ядосано, като че вини младия прислужник за станалото.

Младежът, който просълзен вървеше зад носилката, се сви от страх.

— К-какво? — заекна той.

— Ти беше ли с Младия учител, когато той тръгна от къщи?

— Д-д-да.

— Той къде се приготви за двубоя?

— Тук, след като стигнахме до полето.

— Трябва да е знаел къде го чакаме. Защо не дойде първо там?

— Не зная.

— Мусаши вече там ли беше?

— Той стоеше на могилата, където… където…

— Сам ли беше?

— Да.

— Какво се случи? Ти само стоя там и гледаше ли?

— Младият господар ме погледна право в очите и каза… каза, че ако стане така, че загуби, да взема тялото му и да го отнеса до другото поле. Каза, че вие и останалите сте там от сутринта, но аз в никакъв случай да не разказвам никому нищо, докато двубоят не приключи. Каза, че имало моменти, когато човек, изучавал Изкуството на войната, няма избор, освен да приеме опасността от поражение и че той не иска да спечели по недостоен начин. След това излезе напред да се срещне с Мусаши.

Тамихачи говореше бързо, облекчен, че може да разкаже за станалото.

— И после?

— Можах да видя лицето на Мусаши. Той изглежда се усмихваше леко. Двамата си размениха някакви поздрави. После… чух писък. Стигна чак до двата края на полето. Видях дървената сабя на Младия учител да лети във въздуха и после… прав стоеше само Мусаши. Имаше оранжева превръзка на главата, но косата му беше цялата настръхнала.

Пътят бе вече разчистен от любопитни. Носещите дъската мъже бяха потиснати и мрачни, но внимателно вървяха в крачка, за да не причинят още повече болка на ранения.

— Какво е това?

Спряха и един от държащите отпред вдигна свободната си ръка към врата. Друг погледна нагоре към небето. По Сеиджуро падаха мъртви борови иглички. На един клон над тях бе застанала Коджировата маймунка, която се пулеше насреща им и правеше обидни движения.

— Оу! — извика един от мъжете, когато по лицето го удари някаква шишарка.

Като кълнеше, той измъкна камата си от ножницата и я запокити по маймунката, без обаче да я улучи.

Чуло изсвирването на своя господар, животното се преметна във въздуха и подскокна на рамото му. Коджиро стоеше в сянката на дървото, до него бе Акеми. Докато мъжете от Йошиока го наблюдаваха недоволно, той впери очи право в тялото върху дъската. Горделивата усмивка изчезна от лицето му, което доби сега почтителен израз. Всеки нов мъртвешки стон на Сеиджуро караше чертите на Коджиро да се изкривят. Самураите обаче помнеха неотдавнашните му поучения и сега можеха само да предположат, че е дошъл да злорадства.

Рьохей подкани носачите да продължат напред с думите:

— Това е само маймуна, не е дори човек. Оставете я, да вървим.

— Чакайте — обади се Коджиро, пристъпи до Сеиджуро и заговори направо на него. — Какво стана? — попита, но без да чака отговор, продължи: — Мусаши те надви, а? Къде те удари? В дясното рамо?… О, лошо. Костта е натрошена. Ръката ти е като торба чакъл. Не бива да лежиш на гръб и да се клатиш на носилката. Кръвта може да ти отиде в мозъка.

Обърна се към другите и надменно нареди:

— Свалете го! Хайде, сваляйте!… Какво чакате? Правете, както казвам!

Сеиджуро изглеждаше на ръба на смъртта, но Коджиро го накара да стане.

— Можеш, стига да опиташ. Раната не е чак толкова тежка. Само в дясната ръка е. Ако се опиташ да ходиш, ще успееш. Още можеш да си служиш с лявата. Забрави сега себе си! Мисли за умрелия ти баща. Дължиш му повече уважение, отколкото сега показваш, много повече. Що за гледка ще е това — да те носят по улиците на Киото? Помисли си какво ще значи това за доброто име на баща ти!

Сеиджуро го гледаше с побелели, обезкървени очи. После с едно бързо движение се вдигна на крака. Безполезната му дясна ръка изглеждаше цяла педя по-дълга от лявата.

— Миике! — извика Сеиджуро.

— Да, господине.

— Отрежи я!

— А-а-а!

— Не стой така! Отрежи ми ръката!

— Но…

— Страхлив глупак такъв! Ето, Уеда, отрежи я ти! Веднага!

— Д-да, господине.

Но преди Уеда да е мръднал, Коджиро се обади:

— Аз ще го направя, ако искаш.

— Моля те! — отвърна Сеиджуро.

Коджиро застана до него. Хвана здраво ръката на Сеиджуро, вдигна я високо и в същото време извади малката си сабя. С къс, стряскащ звук ръката падна на земята и от рамото шурна кръв.

Сеиджуро политна, учениците се спуснаха да го подкрепят и веднага покриха раната с плат, за да спрат кръвта.

— Сега вече ще вървя — каза Сеиджуро. — Ще се върна в къщи на собствените си крака.

С восъчно лице направи десет стъпки. Зад него покапалата от раната кръв се чернееше по земята.

— Внимавайте, Млади учителю!

Учениците му се придържаха към него като обръчи около бъчва. Гласовете им бяха пълни със загриженост, която скоро премина в гняв.

Един кълнеше Коджиро с думите:

— Защо трябваше да се меси това надуто магаре? Щеше да е по-добре да ви беше оставил на мира.

Засрамен от думите на Коджиро, Сеиджуро обаче отвърна:

— Казах, че ще ходя и — ще ходя!

След кратка почивка отново направи двадесет крачки, поддържан повече от волята, отколкото от нозете си. Не можеше обаче да издържи дълго; след петдесет-шейсет стъпки се строполи.

— Бързо! Трябва да го заведем при лекар.

Вдигнаха го и бързо тръгнаха към улица Шиджо. Сеиджуро вече нямаше сила да се възпротиви.

Коджиро остана известно време под едно дърво и ги наблюдаваше с мрачен поглед. После се обърна към Акеми и със самодоволна усмивка каза:

— Видя ли? Предполагам, почувства се добре от видяното, а?

С мъртвешки бледо лице Акеми изгледа ужасена усмивката му, но той продължи:

— Само говореше, че искаш да му отмъстиш. Сега доволна ли си? Това достатъчно ли е да изкупи загубата на твоята девственост?

Момичето беше прекалено объркано, за да отвърне. В този миг Коджиро й се струваше по-плашещ, по-омразен, по-лош от Сеиджуро. Макар да й причини страдание, Сеиджуро не е зъл човек. Той не е черен по душа, не е истински злодей. Коджиро, напротив, е същински зъл — не от онези престъпници, каквито хората обикновено си представят, а извратен, противен дявол, който не само не се радва на чуждото щастие, а намира удоволствие в това да гледа, как другите страдат. Никога не би откраднал или излъгал, но е далеч по-опасен от някой обикновен мошеник.

— Да си вървим — каза той, като върна маймунката на рамото си. Акеми жадуваше да побегне, но не можеше да събере смелост за това.

— Няма полза да продължаваш да търсиш Мусаши — промърмори Коджиро, колкото на нея, толкова на и самия себе си. — Той няма защо да остава още тук.

Акеми се запита защо не използва тази възможност да си върне с бягство свободата, защо няма сили да изостави този звяр. Дори в мига, докато проклинаше собствената си глупост, тя сякаш бе безсилна да не тръгне след него.

Маймунката се извърна и я изгледа, с подигравателен крясък оголи белите си зъби и широко се ухили.

Акеми искаше да й се скара, но не можа. Усети, че тя и маймунката са свързани от обща съдба. Спомни си колко ужасно изглеждаше Сеиджуро и противно на волята й нейното сърце се изпълни със съжаление към него. Презираше мъже като Сеиджуро и Коджиро и при все това те я привличаха, както мушицата се привлича от горещия пламък.