Ейджи Йошикава
Мусаши (3)

Гребенът

Три лакътя и осем-девет педи на ръст, Такедзо беше висок за хората от онова време. Тялото му беше като на великолепен жребец: силно и гъвкаво, с дълги, мускулести крайници. Устните му бяха налети и алени, а дебелите му черни вежди щяха да са рошави, ако не бяха така съвършено очертани. Като продължаваха доста над външния край на очите, те само подчертаваха неговата мъжественост. Съселяните му викаха „детето на дебела година“, израз, използван само за деца с по-едри от обикновено черти. Макар с нищо да не бе обиден, прякорът въпреки това го откъсна от другите младежи и поради тази причина в първите години доста го притесняваше.

Макар че никога не беше използван по отношение на Матахачи, същият израз би могъл да се приложи и към него. Малко по-нисък и по-набит от Такедзо, той беше с гърди като буре, с обло лице и създаваше впечатлението за добродушие, ако не и за откровена палячовщина. Големите му, леко изпъкнали очи имаха навика да се движат, когато говори и повечето шеги по негов адрес се въртяха около приликата му с жабите, които крякат неспирно през летните нощи.

И двамата младежи бяха в разцвета на юношеството си и затова бързо се съвземаха след всички болки. Докато се излекуват напълно раните на Такедзо, Матахачи вече не го сдържаше в затвора им. Взе да крачи из дървения навес и непрекъснато се оплакваше, че са като в клетка. Той неведнъж направи грешката да каже, че се чувства като щурец във влажна, тъмна дупка, като така сам се изложи на язвителните забележки на Такедзо, че за жабите и щурците се предполага да харесват такава обстановка за живот. Изглежда Матахачи беше започнал да надзърта в къщата, защото един ден той се наклони към другаря си по килия, като че ли да съобщи нещо съдбовно важно.

— Всяка вечер — сериозно прошепна той, — вдовицата си слага пудра на лицето и се разкрасява!

Лицето на Такедзо придоби изражението на дванайсетгодишно момче, което мрази момичетата и което съзира изневяра — бурен интерес към „тях“ — у най-добрия си приятел. Матахачи се бе оказал предател и погледът, насочен към него, беше, без съмнение, изпълнен с погнуса.

Матахачи започна да ходи в къщата и да седи до огнището с Акеми и нейната младолика майка. След три-четири дни бъбрене и шеги с тях, общителният гост стана почти част от семейството. Престана да се връща в навеса за дърва дори и през нощта, а в редките случаи, когато го правеше, устата му лъхаше на саке и той се опитваше да изкуши Такедзо да влезе в къщата, като възхваляваше хубавия живот само на няколко крачки от него.

— Ти си луд! — вбесен отговаряше Такедзо. — Заради теб ще ни убият, или поне ще ни заловят. Ние загубихме, ние сме бегълци, не можеш ли да го проумееш? Трябва да бъдем много внимателни и да се спотайваме, докато нещата се уталожат.

Както и да е, той скоро се измори от опитите да спори с приятеля си, който така обичаше забавленията, и вместо това започна да го прекъсва с резки отговори:

— Не обичам саке — или понякога: — Тук навън ми харесва. Уютно е.

Но на Такедзо също му дотягаше вече да седи затворен. Беше неистово отегчен и най-накрая започна да дава признаци на слабост.

— Наистина ли е безопасно? — питаше той. — Околността, искам да кажа? Никакви следи от съгледвачи? Сигурен ли си?

След като беше погребан цели двайсет дни в навеса за дърва, най-сетне той се появи, като полужив от глад военнопленник. Кожата му имаше полупрозрачен, восъчен, мъртвешки вид, още по-явен, когато се изправи до своя зачервен от слънцето и сакето приятел. Той примижа срещу ясното синьо небе, протегна широко ръце и се прозя сладко. Когато най-сетне великанската му уста се затвори, се видя, че през цялото време веждите му са останали свъсени. Лицето му имаше разтревожено изражение.

— Матахачи — сериозно каза той, — ние се натрапваме на тези хора. Те поемат голям риск, като ни държат тук. Мисля, че трябва да си тръгваме за вкъщи.

— Предполагам, че си прав — отвърна Матахачи. — Но те не пускат никого да мине границата на областта без проверка. Според вдовицата и двата пътя — и до Исе, и до Киото — са невъзможни. Тя казва да не мърдаме оттук, докато не падне снегът. И момичето така казва. То е убедено, че трябва да се крием, а знаеш, че то излиза навън всеки ден.

— И ти наричаш това, дето седиш пред огъня и пиеш, криене?

— Разбира се. Знаеш ли какво направих? Онзи ден няколко от хората на Токугава — те още търсят генерал Укита — слухтяха наоколо. Отървах се от копелетата, като просто излязох и ги поздравих.

При това вече очите на Такедзо се разшириха от почуда, а Матахачи се разсмя гръмко, та чак коремът му се разтресе. Когато кикотът премина, той продължи:

— По-безопасно е да седиш навън на открито, отколкото да се свиваш в бараката за дърва, да се ослушваш за стъпки и да се побъркваш. Това се опитвам да ти кажа.

Матахачи отново се преви от смях, а Такедзо сви рамене.

— Може би си прав. Така навярно е най-добре.

Той продължаваше да има своите опасения, но след този разговор се премести в къщата. Око, която очевидно обичаше да има около себе си хора, по-точно мъже, ги накара да се чувстват напълно у дома си. От време на време обаче тя ги стряскаше, като предлагаше някой от тях да се ожени за Акеми. Това изглежда вълнуваше повече Матахачи, отколкото Такедзо, който просто не обръщаше внимание на предложението или го посрещаше с шеговита забележка.

Беше сезонът на сочните, ароматни мацутаке, които растат в подножието на боровите дървета и Такедзо се отпусна дотолкова, че да ходи да бере големите гъби по гористия склон точно зад къщата. Акеми с кошница в ръка търсеше от дърво на дърво. Всеки път, когато доловеше миризмата им, невинният й глас отекваше из гората.

— Такедзо, тук! Много са!

Той береше някъде наблизо и неизменно отвръщаше:

— И тук има много.

През клоните на боровете есенното слънце се процеждаше върху тях на тънки, коси снопове светлина. Килимът от борови иглички под хладния покров на дърветата беше мек, прашен и розов. Когато се уморяха, Акеми го предизвикваше и се кикотеше:

— Хайде да видим кой има повече!

— Аз — самодоволно отвръщаше винаги той, при което тя започваше да изучава кошницата му.

Този ден не беше по-различен от останалите.

— Ха-ха! Знаех си аз! — извика тя.

Радостно ликуваща, както могат да бъдат само младите момичета, без следа от свенливост или превзета скромност, тя се наведе над кошницата му.

— В твоите имаш и няколко отровни!

След което тя изхвърли отровните гъби, всъщност без да ги брои една по една на глас, но с толкова бавни и нарочни движения, че даже със затворени очи Такедзо трудно можеше да ги пренебрегне. Тя ги мяташе докъдето стигне. Когато приключи със занятието си, вдигна поглед, а младото й лице сияеше от задоволство.

— Я виж сега колко повече от тебе имам!

— Става късно — промърмори Такедзо. — Да се връщаме в къщи.

— Сърдиш се, защото изгуби, нали така?

Тя като фазан се спусна на бегом по планинския склон, но внезапно се закова на място, а тревога помрачи лицето й. Приближавайки се напреки през дъбравата, посред склона се появи мъж-канара; крачките му бяха широки и лениви, а искрящите очи бяха насочени право към крехкото момиче пред него. Изглеждаше ужасяващо див. Всичко във вида му сочеше борба за оцеляване, от него ясно лъхаше войнственост — свирепи рошави вежди и дебела, извита горна устна, тежка сабя, ризница и наметало от животинска кожа.

— Акеми! — изрева той, като се приближи още до нея.

Ухили се широко, като откри ред жълти, развалени зъби, но лицето на Акеми продължаваше да изразява единствено и само ужас.

— Вкъщи ли си е твоята чудна майчица? — попита мъжът с превзета язвителност.

— Да — дойде писклив отговор.

— Хубаво, като се прибереш вкъщи, искам да й предадеш нещо. Ще го направиш ли?

Гласът му звучеше подигравателно учтиво.

— Да.

Сега неговият говор стана груб.

— Кажи й, че на мен такива не ми минават, да се опитва да изкарва пари зад гърба ми. Кажи й, че скоро ще намина за моя дял. Разбра ли ме?

Акеми не отвърна нищо.

— Тя може би си мисли, че не знам за това, но човекът, на когото е продала вещите, дойде право при мен. Обзалагам се, че и ти си ходила при Секигахара, нали, малката?

— Не, разбира се, че не! — немощно възрази момичето.

— Е, няма значение. Само й предай това, което ти казах. Ако пак се опита да ме излъже, ще я изритам от околията.

Изгледа за миг свирепо детето и после се помъкна в посока на мочурището.

Такедзо откъсна очи от отдалечаващия се непознат и погледна загрижено Акеми.

— Кой по дяволите беше тоя?

С все още треперещи устни Акеми отвърна едва-едва:

— Казва се Цуджикадзе. От село Фува е.

Гласът й беше не повече от шепот.

— Той е мародер, нали?

— Да.

— За какво се сърди толкова?

Тя стоеше, без да отговори.

— Няма да те издам на никого — увери я той. — Не можеш ли поне да ми кажеш?

Акеми, явно съсипана, изглежда търсеше думи. Изведнъж тя се облегна на гърдите на Такедзо и замоли:

— Обещаваш ли, че няма да кажеш на никого?

— На кого мога да кажа? На самураите на Токугава?

— Спомняш ли си нощта, когато ме видяхте за първи път? При Секигахара?

— Разбира се, че си спомням.

— Е, още ли не си се сетил какво правех?

— Не, не съм мислил за това — каза той с безизразно лице.

— Ами, крадях!

Тя го погледна отблизо, като преценяваше как приема това.

— Крадеше?

— След битка излизам на бойното поле и обирам нещата от мъртвите войници: саби, украсени ножници, торбички за тамян — всичко, което можем да продадем.

Отново вдигна очи към него, за да открие неодобрение, но лицето му не показваше нищо.

— Страх ме е — въздъхна тя и трезво добави: — Но парите ни трябват за храна и ако кажа, че не искам да отида, мама побеснява.

Слънцето беше още доста високо на небето. Акеми предложи на Такедзо да седнат в тревата. През боровете погледите им стигаха чак долу до къщата в мочурището.

Такедзо кимна сам на себе си, като че ли пресмяташе нещо. Малко след това каза:

— Тогава онази история за дивия пелин, който берете в планината… Дето го правите на мокса. Всичко това лъжа ли беше?

— О, не. Правим и това! Но за мама трябват толкова пари. Никога не бихме могли да се изхраним само с моксата. Когато татко беше жив, живеехме в най-голямата къща на селото, най-голямата във всичките седем села на Ибуки, всъщност. Имахме много прислужници и мама винаги имаше красиви неща.

— Баща ти търговец ли беше?

— О, не. Беше предводител на местните разбойници.

Очите на Акеми светнаха от гордост. Явно вече не се притесняваше от неодобрението на Такедзо и даде воля на истинските си чувства. Стисна челюсти и сви малките си пръсти в юмручета.

— Оня Цуджикадзе Тема, дето ей сега го срещнахме, той уби татко. Така разправят всички.

— Искаш да кажеш, че баща ти е бил убит?

Тя кимна мълчаливо и не можа да се сдържи да не заплаче, а Такедзо почувства как дълбоко в него нещо започва да се топи. Първоначално не изпита кой знае какво съчувствие към момичето. Макар и по-дребна от повечето шестнайсетгодишни, през повечето време тя говореше като зряла жена и от време на време правеше резки движения, които караха човек да застане нащрек. Но когато сълзите закапаха от дългите й мигли, изведнъж той се разтопи от жалост. Искаше да я прегърне и да я защити.

Все пак тя не беше момиче, което да е получило нещо поне подобно на добро възпитание. Че не съществува по-благородно занятие от това на баща й, явно беше нещо, в което тя никога не се е усъмнила. Майка й я беше убедила, че е съвсем нормално да разсъблича трупове, не за да яде, а за да живее хубаво. Мнозина най-долнопробни крадци не биха приели такава задача.

През дългите години на междуособици се беше стигнало дотам всички мързеливи безделници в областите да започнат да преживяват по този начин. Хората малко или повече привикнаха с това. Когато избухваше война, местните военни величия дори се възползваха от услугите им, като ги възнаграждаваха щедро за подпалването на вражеските продоволствени припаси, за разпространяването на лъжливи слухове, за кражба на коне от противниковия лагер и други подобни. Най-често услугите им биваха купувани, но дори и когато това не ставаше, всяка война предлага изобилие от възможности; освен това, докато тършуваха сред труповете за скъпоценности, понякога те дори си докарваха и награда за убиването на самураи, на чиито глави просто са попаднали и са ги взели. Една голяма битка даваше възможност на тези безогледни грабители да живеят добре цели шест месеца или дори година.

В най-размирните времена дори простият селянин и дървар се бяха научили да използват човешкото нещастие и кръвопролитието. Битката в покрайнините на тяхното село можеше и да попречи на тези прости хорица да работят, но те находчиво се бяха приспособили към обстановката и бяха открили как като лешояди да прибират останките от човешкия живот. Отчасти поради тези натрапвания професионалните крадци упражняваха строг надзор над принадлежащите на всекиго от тях територии. Неотменим закон беше, че нарушителите, значи бандитите, които пресекат междата на по-могъщите бандити, не могат да се измъкнат ненаказани. Онези, които се осмеляваха да престъпят предполагаемите права на тези главорези, ги грозеше жестоко отмъщение.

Акеми потрепери и каза:

— Какво ще правим? Хората на Тема са на път насам, знам го със сигурност.

— Не се притеснявай — окуражи я Такедзо. — Ако наистина се появят, ще ги поздравя лично.

Когато слязоха от планината, над езерото вече се бе спуснал здрач и всичко беше спокойно. Ивица дим от огъня на банята в къщата пълзеше по върха на редица високи папури като виеща се по въздуха змия. Око, привършила с поставянето на нощния си грим, стоеше на задната врата, без да прави нищо. Като видя дъщеря си да се приближава редом с Такедзо, тя извика:

— Акеми, какво правиш навън толкова късно?

В погледа и гласа й имаше строгост. Момичето, което вървеше разсеяно, се стресна. То бе по-чувствително към настроенията на майка си, отколкото към каквото и да било друго на света. Майката не само беше възпитала тази чувствителност, но и се беше научила да я използва, да движи дъщеря си като кукла, само с един поглед или жест. Акеми бързо остави Такедзо и като видимо се изчерви, изтича напред в къщата.

На следващия ден Акеми разказа на майка си за Цуджикадзе Тема. Око побесня.

— Защо не ми каза веднага? — крещеше тя, като се щураше насам-натам като луда, скубеше си косите, вадеше разни неща от чекмеджета и шкафове и ги трупаше накуп насред стаята.

— Матахачи! Такедзо! Помогнете ми! Трябва да скрием всичко!

Матахачи отмести една посочена от Око дъска и се покатери над тавана. Мястото между тавана и гредите не беше много. Човек едва можеше да пропълзи вътре, но то служеше чудесно за целта на Око, като навярно и за тази на споминалия се неин съпруг. Такедзо, стъпил на едно столче между майката и дъщерята, започна да подава едно по едно разни неща на Матахачи. Ако не беше изслушал разказа на Акеми предишния ден, щеше да го изуми разнообразието от вещи, които сега виждаше.

Такедзо знаеше, че двете се занимават с това от отдавна, но дори и така да беше, бе удивително колко много са събрали. Имаше кинжал, един пискюл от копие, ръкав от ризница, шлем без връхната част, миниатюра, походен олтар, будистка броеница и прът от знаме… Имаше даже и лакирано седло, красиво изработено и богато украсено със злато, сребро и седефена инкрустация.

Матахачи надничаше от отвора в тавана с озадачено изражение на лицето.

— Това всичко ли е?

— Не, има още едно нещо — каза Око и се втурна навън.

Върна се след секунда, като носеше дълга четири стъпки сабя от черен дъб. Такедзо понечи да я вдигне към протегнатите ръце на Матахачи, но тежестта, извивката, безупречния баланс на оръжието го впечатлиха толкова дълбоко, че не можа да се откъсне от него.

Обърна се към Око с плах израз на лицето.

— Дали не мога да я задържа? — попита той.

В очите му се четеше непозната уязвимост. Погледна надолу към краката си, сякаш за да покаже, че знае, че не е направил нищо, с което да заслужи сабята.

— Наистина ли я искаш? — меко попита тя, с майчински нотки в гласа.

— Да… Да… Наистина!

Макар че не каза точно, че може да я задържи, тя се усмихна, на бузата й се образува трапчинка и Такедзо разбра, че сабята е вече негова. Матахачи скочи от тавана и изфуча от завист. Той докосна с жаден поглед сабята, което накара Око да се засмее.

— Виж как се цупи малкият мъж, защото не получи подарък!

Тя се опита да го успокои, като му подари красива кожена кесия, украсена с ахатови мъниста. Матахачи не се зарадва кой знае колко много. Очите му продължаваха да бягат към сабята от черен дъб. Чувствата му бяха засегнати и сега кесията не можеше да укроти неговата уязвена гордост.

Докато съпругът й беше жив, Око явно бе придобила навика всяка вечер да си взима спокойна, гореща баня, да се гримира, след което да си пийва по малко саке. Накратко, тя отделяше за личния си тоалет същото количество време, както и най-скъпо платената гейша. Това не беше лукс, който обикновените хора могат да си позволят, но Око настояваше на него и дори беше научила Акеми да следва същия начин на живот, макар че на момичето той се струваше отегчителен, а причините за него — непонятни. Майката не само обичаше да живее добре, тя беше решила твърдо да остане вечно млада. Онази вечер, докато седяха около вдълбаното в пода огнище, Око наля саке на Матахачи и се опита да убеди Такедзо и той да си пийне малко. Когато отказа, тя постави чашата в ръката му, хвана го за китката и насила го накара да я вдигне до устните си.

— Мъжете трябва да могат да пият — скара му се тя. — Ако не можеш да го направиш сам, аз ще ти помогна.

От време на време Матахачи я поглеждаше неспокойно. Доловила неговия поглед, Око започна да се държи с Такедзо все по-свойски. Тя сложи закачливо ръка върху коляното му и започна да си тананика позната любовна песен.

На Матахачи вече му дойде много. Той се обърна внезапно към Такедзо и избоботи:

— Скоро трябва да тръгваме.

Това имаше желаното въздействие.

— Но… но… къде ще отидете? — запъна се Око.

— Връщаме се в Миямото. Майка ми е там, а така също и годеницата ми.

Изненадана само за секунда, Око бързо си възвърна самообладанието. Очите й се свиха до две цепки, усмивката й замръзна, а гласът й стана злъчен.

— Е, моля да приемете моите извинения, че съм ви задържала, че ви приех вкъщи и че ви накарах да се чувствате като у дома си. Щом има момиче, което да те чака, най-добре е да побързаш. Ни най-малко не съм искала да ви бавя!

 

 

Откакто получи дъбовата сабя, Такедзо въобще не се разделяше с нея. Доставяше му неописуемо удоволствие просто да я държи. Често пъти здраво стискаше дръжката или прокарваше тъпия й край по дланта си, само за да усети съвършеното съотношение на извивката и дължината. Когато спеше, той я притискаше към тялото си. Хладният допир на дървесната повърхност до бузата му напомняше за пода на доджото, където през зимата се беше упражнявал в саблен бой. Това почти безупречно както за изкуство, така и за убиване оръдие събуди у него борбения дух, който бе наследил от своя баща. Такедзо обичаше майка си, но тя бе напуснала бащата и отишла другаде, още докато той беше съвсем малък, оставяйки го с Мунисай — деспотичен военен, който не би знаял как да разглези едно дете даже и в невероятния случай, че поискаше да го направи. В присъствието на баща си момчето винаги изпитваше неудобство и уплаха, и никога не бе спокойно. Деветгодишен, бе толкова зажаднял за една ласкава дума от майка си, че избяга от къщи и измина целия път до областта Харима, където тя живееше. Такедзо никога не разбра защо майка му и баща му са се разделили, но на тази възраст обяснението не би помогнало кой знае колко. Тя се беше омъжила за друг самурай, от когото имаше още едно дете.

Щом стигна до Харима, малкият беглец не губи време и отиде право при майка си. Тогава тя го заведе в залесената част зад местния храм, така че да не ги видят и там, с очи, пълни със сълзи, го прегърна силно и се опита да му обясни, защо трябва да се върне при баща си. Такедзо никога не забрави тази сцена; всяка една подробност от нея щеше да остане запечатана в съзнанието му, докато е жив.

Естествено, веднага щом научи за изчезването на сина си, Мунисай, какъвто си беше самурай, изпрати хора да го намерят и върнат. Беше ясно, къде е отишло детето. Върнаха Такедзо в Миямото като наръч дърва — завързан за гърба на неоседлан кон. Вместо поздрав, Мунисай го нарече нагло копеле и в граничеща с пристъп ярост го шиба с пръчка дотогава, докогато сам се измори. По-ясно от всичко останало Такедзо запомни злобата, с която баща му изрече заплахата:

— Ако още веднъж отидеш при майка ти, ще се откажа от теб.

Не много дълго след тази случка Такедзо научи, че майка му се е разболяла и умряла. Като следствие от тази смърт той се превърна от тихо, меланхолично дете в селския пройдоха. Дори и Мунисай най-накрая се уплаши. Когато отиде с пръчка при момчето, то го посрещна с дървена сопа. Единственият, който се осмеляваше да му излезе насреща, беше Матахачи, също син на самурай; всички останали деца се подчиняваха на заповедите на Такедзо. По времето, когато стана на дванадесет-тринадесет години, той беше висок почти колкото възрастен мъж.

Една година някакъв странстващ майстор на сабята на име Арима Кихеи издигна обшито със злато знаме и предложи да посрещне съперници от селото. Такедзо го уби без ни най-малко усилие и така си спечели похвала за храбростта от съселяните си. Високото им мнение за него обаче беше съвсем краткотрайно, тъй като колкото повече растеше, толкова по-необуздан и груб ставаше. Мнозина го мислеха за жесток и скоро, където и да се появеше, хората се държаха на разстояние от него. Отношението му към тях започна да отразява тяхната студенина.

Когато баща му, суров и безмилостен както винаги, най-сетне умря, жестокостта на Такедзо нарасна дори още повече. Ако не беше неговата по-голяма сестра Огин, Такедзо сигурно щеше да се замеси в нещо вече наистина сериозно, заради което разгневена тълпа да го изгони от селото. За щастие той обичаше сестра си и безсилен пред сълзите й, обикновено правеше това, което тя каже.

Отиването на война с Матахачи беше повратната точка за Такедзо. То посочи, че по някакъв начин той иска да заеме мястото си в обществото редом с другите мъже. Разгромът при Секигахара внезапно скърши тези надежди и момчето отново бе погълнато от тъмната действителност, от която мислеше, че е избягало. И въпреки това, Такедзо беше младеж, благословен с онова блажено безгрижие, което се ражда само по време на война. Докато спеше, лицето му ставаше кротко като на пеленаче, съвършено необезпокоявано от мисли за утрото. Той имаше свои блянове, наяве или насън, но бе понесъл съвсем немного действителни разочарования. Започнал с толкова малко, имаше още по-малко да губи и макар че в известен смисъл приличаше на дърво без корен, беше и свободен от всичко, което да го сдържа.

Като дишаше тежко и равномерно, стиснал здраво дървената си сабя, в този момент Такедзо може и да сънуваше — лека усмивка играеше по устните му, докато видения на нежната му сестра и на мирния му роден край като планински водопад се сипеха пред неговите затворени, покрити с гъсти мигли очи. Око, с лампа в ръка, се вмъкна в стаята му.

— Какво спокойно лице — зачуди се тя тихо, после посегна и леко докосна с пръсти устните му.

Изгаси лампата и легна до него. Извивайки се като котка, тя се приближаваше все повече и повече до тялото му. Избеленото й лице и шарената й нощница — наистина твърде младежки за нея — останаха скрити в тъмнината. Единственият шум, който се чуваше, беше този от росата, капеща по перваза на прозореца.

— Дали още е девствен — зачуди се тя, като посегна да махне дървения му меч.

В мига, в който го докосна, Такедзо скочи на крака и изкрещя:

— Крадец! Крадец!

Око падна върху лампата си, която се заби в рамото и гърдите й. Такедзо извиваше ръката й без капчица милост. Тя изпищя от болка. Учуден, той я пусна.

— О, ти ли си. Помислих, че е крадец.

— О-о-о! — простена Око. — Заболя ме!

— Съжалявам. Не знаех, че си ти.

— Ти не си знаеш силата. За малко да ми откъснеш ръката.

— Казах, че съжалявам. Какво правиш тук, между другото?

Без да обръща внимание на невинната му забележка, тя бързо се съвзе от болката в ръката и се опита да увие същата около врата му, като изгука:

— Няма нужда да се извиняваш. Такедзо…

Леко прокара опакото на дланта си по бузата му.

— Ей! Какво правиш? Ти луда ли си? — извика той, като се отдръпна назад от ръката й.

— Не вдигай толкова шум като смахнат. Знаеш какво чувствам към теб.

Тя продължи да се опитва да го милва, а той посягаше срещу нея като човек, нападнат от рояк пчели.

— Да, и съм ти много благодарен. Никога няма да забравим колко добри бяхте с нас двамата, приютихте ни и всичко останало.

— Нямам предвид това, Такедзо. Говоря за чувствата ми на жена — хубавото, топло чувство, което изпитвам към теб.

— Чакай малко — каза той и скочи. — Ще запаля лампата!

— О, как можеш да си толкова жесток! — захленчи тя, като пак понечи да го прегърне.

— Не прави това! — възмутено извика той. — Престани! Наистина го мисля!

Нещо в гласа му, нещо напрегнато и рязко, уплаши Око и спря пристъпа й.

Такедзо усещаше как костите му треперят, а зъбите тракат. Никога не се беше сблъсквал с такъв страшен съперник. Дори когато при Секигахара вдигна очи към препускащите покрай него коне, сърцето му не туптеше така. Седеше свит от страх в ъгъла на стаята.

— Иди си, моля те — каза. — Върни се в твоята стая. Иначе ще викна Матахачи. Ще събудя цялата къща.

Око не се помръдна. Седеше там в тъмното, като дишаше тежко и го гледаше с присвити очи. Нямаше да се остави да бъде отблъсната.

— Такедзо — отново изгука тя. — Не разбираш ли как се чувствам?

Той не отговори.

— Не разбираш ли?

— Да, но разбираш ли аз как се чувствам, издебнат докато спя, изплашен до смърт и смачкан от тигър в тъмното?

Сега беше неин ред да мълчи. Тих шепот, почти ръмжене се изтръгна дълбоко от гърлото й. Всяка една сричка беше изречена отмъстително.

— Как можеш да ме поставяш в такова положение?

— Аз тебе ли?

— Да. Това е унизително.

И двамата бяха толкова възбудени, че не бяха забелязали чукането на вратата, което явно продължаваше от известно време. Сега ударите се прекъснаха от викове.

— Какво става там вътре? Глухи ли сте? Отворете вратата!

В цепнатината между плъзгащите се кепенци се появи светлина. Акеми вече беше будна. После стъпките на Матахачи затупаха към тях и се чу гласът му:

— Какво става?

Сега вече от коридора, Акеми извика притеснено:

— Мамо! Вътре ли си? Моля те, отговори ми!

Око изпълзя слепешката до своята стая, която беше точно до тази на Такедзо и се обади оттам. Мъжете отвън явно бяха разбили капаците и се втурнаха в къщата. Когато стигна стаята с огнището, тя видя шест-седем чифта широки рамене, наблъскани в съседната кухня с пръстен под. Кухнята беше една стъпка по-надолу, тъй като бе направена на по-ниско ниво от останалите стаи.

— Цуджикадзе Тема е — извика един от мъжете. — Дайте светлина!

Мъжете с топуркане влязоха в основната част на къщата. Дори не спряха да си свалят сандалите, явен признак на грубиянство. Започнаха да тършуват навсякъде — в шкафовете, чекмеджетата, под дебелото сламено татами върху пода. Тема се настани величествено до огнището и се зае да наблюдава как хората му тършуват поред из стаите. Наслаждаваше се на това да издава заповеди, но скоро изглежда се умори от собственото си бездействие.

— Това продължава твърде много — изръмжа той, като тупна с юмрук върху татамито. — Една част трябва да е тук. Къде е?

— Не знам за какво говориш — отговори Око и невъзмутимо скръсти ръце на корема си.

— Не на мен тия, жено! — ревна той. — Къде е? Знам, че е тук.

— Нямам съвършено нищо.

— Нищо?

— Нищо.

— Е, ами, може да нямаш. Може да са ме осведомили погрешно…

Той я изгледа внимателно, като дърпаше и чешеше брадата си.

— Достатъчно, момчета! — изрева.

Междувременно Око бе седнала в другата стая, а плъзгащата се врата стоеше широко отворена. Гърбът й беше към него, но дори и така тя изглеждаше предизвикателно, сякаш му казва, че може да продължи и да търси, където поиска.

— Око — дрезгаво извика той.

— Какво искаш? — дойде леден отговор.

— Какво ще кажеш да пийнем по малко?

— Искате ли малко вода?

— Не ме предизвиквай… — закани се разбойникът.

— Сакето е там. Изпийте го, щом искате.

— О, Око — рече той поомекнал, почти с възхищение пред нейната непреклонна упоритост. — Не бъди такава. Не съм ти идвал на гости от толкова отдавна. Така ли се държиш със стар приятел?

— И то какви гости!

— Хайде, успокой се. Да ти кажа, донякъде ти си виновна. От твърде много различни хора чувам какво прави „вдовицата на моксаджията“, за да приема, че всичко е лъжа. Чувам, че изпращаш хубавата си дъщеря да обира трупове. Така, и защо ще прави тя такова нещо?

— Покажи ми доказателствата! — изкрещя тя. — Къде ти е доказателството!

— Ако имах намерение да го намеря, нямаше да предупредя Акеми. Знаеш правилата на играта. Това е моя територия и трябва да предприема действия да претърся къщата ти. Иначе всеки ще си помисли, че може да му се размине за същото нещо. И какво ще стане тогава с мен? Трябва да се защитя, нали разбираш?!

Тя го гледаше и непреклонно мълчеше, с глава полуобърната към него и гордо вирнати брадичка и нос.

— Е, този път няма да те накажа. Но запомни добре — с теб съм особено добър.

— Добър с мен? Кой, ти ли? Ама че смешка!

— Око — примами я той, — ела и ми налей да пийна.

Когато тя не даде ни най-малък знак, че ще се помръдне, той избухна.

— Побъркана кучка! Не разбираш ли, че ако си добра с мен, няма да живееш повече така?

Поуспокои се, след което я посъветва:

— Премисли още веднъж.

— Предавам се пред любезността ви, господине — дойде жлъчният отговор.

— Не ти ли харесвам?

— Отговори ми само на едно: кой уби съпруга ми? Предполагам, очакваш да ти повярвам, че не знаеш?

— Ако искаш да си отмъстиш на който и да е било, ще се радвам да ти помогна. По всякакъв начин.

— Не се прави на глупак!

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ти явно чуваш толкова много от хората. Те не са ли ти казали, че точно ти си човекът, който го е убил? Не си ли чул, че Цуджикадзе Тема е убиецът? Всички други го знаят. Може да съм вдовица на мародер, но не съм паднала толкова ниско, че да се задявам с убиеца на мъжа си.

— Трябваше да го кажеш, нали — не можа да се стърпиш, а!

Със скръбен смях той на една глътка пресуши чашата саке и си наля нова.

— Знаеш ли, наистина не трябва да говориш такива неща. Не е полезно за здравето ти, нито за това на хубавата ти дъщеря.

— Ще отгледам Акеми както трябва и когато се омъжи, ще се заема да ти отмъстя. Запомни ми думата!

Тема се разсмя, раменете и цялото му тяло се затресоха като резен фасулена каша. След като погълна всичкото саке, което можа да намери, той даде знак на един от хората си, застанал в ъгъла на кухнята с копие, подпряно отвесно на рамото.

— Ей, ти там — прогърмя гласът му, — отмести малко от дъските на тавана с върха на копието си!

Мъжът направи каквото му бе заповядано. Докато се разхождаше из стаята и ръчкаше в тавана, скъпоценните придобивки на Око западаха на пода като градушка.

— Точно както подозирах — рече Тема, като стана тромаво на крака. — Виждате ли, момчета? Доказателствата! Тя наруши правилата, няма съмнение. Изведете я навън и я накажете, както заслужава.

Мъжете се приближиха към стаята с огнището, но изведнъж се спряха. Око стоеше на вратата неподвижно като статуя, като че ли ги предизвикваше да се опитат да й посегнат. Тема, слязъл в кухнята, извика нетърпеливо:

— Какво чакате? Доведете я тук.

Нищо не се случи. Око продължи да гледа към мъжете долу, а те стояха като вцепенени. Тема реши да поеме нещата в свои ръце. Като цъкаше с език, се отправи към Око, но и той се закова на място пред вратата. Прави зад Око, невидими от кухнята, стояха двама млади мъже със свирепо изражение на лицата. Такедзо държеше дървената сабя ниско, насочена така, че да натроши пищялите на първия, който се приближи и на всеки, достатъчно глупав да го последва. От другата страна стоеше Матахачи, вдигнал сабя високо във въздуха, готов да я стовари върху първия врат, който дръзне да се подаде през вратата. Акеми не се виждаше никъде.

— Така било значи — изпъшка Тема, като изведнъж си спомни случката в планината. — Този го видях оня ден с Акеми — човека с пръчката. Кой е другият?

Нито Матахачи, нито Такедзо казаха дума, като дадоха ясно да се разбере, че възнамеряват да отговорят с оръжието си. Напрежението нарасна.

— В тази къща не се предполага да има мъже — изрева Тема. — Вие двамата… Вие трябва да сте от Секигахара! По-добре внимавайте — предупреждавам ви.

Никой от двамата дори не трепна.

— По тези земи няма човек, който да не знае името на Цуджикадзе Тема! Ще ви покажа какво правим с войниците бегълци.

Мълчание. Тема направи на хората си знак да се махнат. Един от тях отстъпи назад точно в огнището насред пода. Той изскимтя и падна в него, като вдигна чак до тавана порой искри от горящия огън; само след секунди стаята се напълни цялата с пушек.

— А-а-а-а!

В мига, в който Тема се хвърли напред в стаята, Матахачи замахна с две ръце надолу със сабята си, но по-възрастният мъж беше твърде бърз за него и ударът се отплесна във върха на ножницата му. Око се беше прикрила в най-близкия ъгъл, а Такедзо чакаше с водоравно насочена дъбова сабя. Той се прицели в краката на Тема и замахна с всичка сила. Острието профуча в тъмнината, но не се чу шум от удар. По някакъв начин този мъж-канара беше подскочил нагоре тъкмо навреме и падайки, се метна върху Такедзо с мощта на каменен блок.

Такедзо сякаш се бореше с мечка. Това беше най-силният човек, с който някога бе влизал в двубой. Тема го сграбчи за гърлото и му нанесе два-три удара, които го накараха да си помисли, че черепът му ще се счупи. После Такедзо успя да си поеме дъх и изпрати Тема във въздуха. Онзи се блъсна в стената, като разклати къщата и всичко в нея. Когато Такедзо вдигна дървената сабя, за да я стовари върху главата на Тема, мародерът се претърколи, скочи на крака и побягна, следван плътно по петите от своя противник.

Момчето твърдо бе решило да не остави Тема да избяга. Би било опасно. Беше напълно сигурен — когато го залови, няма да го остави недоубит. Щеше да се погрижи у него съвсем сигурно да не остане и дъх живот.

Такъв беше Такедзо по природа — човек на крайностите. Дори като малко дете в кръвта му имаше нещо диво, нещо, което го връщаше назад към свирепите воини на древна Япония, нещо толкова грубо, колкото и чисто. То не познаваше нито светлината на цивилизацията, нито облагородяването на знанието. Нито пък сдържаността. Това беше природна черта и точно тя винаги беше възпирала бащата да хареса момчето. По присъщия на военното съсловие начин, Мунисай беше опитал да обуздае свирепостта на сина си, като го наказва жестоко и често, но въздействието от тази усмирителна мярка беше, че направи момчето още по-диво, като глиган, истинската свирепост на който се проявява, щом го лишат от храна. Колкото повече селяните презираха младия грубиян, толкова по-властно се държеше той с тях.

Когато детето на природата стана мъж, то се отегчи да се перчи из селото, като че ли то му принадлежи. Твърде лесно беше да стряска плахите селяни. Започна да мечтае за по-големи неща. Секигахара му даде първия урок за това какво представлява светът. Младежките му заблуди бяха разбити — не че ги беше имал кой знае колко наистина. Никога не би му минало през ума да се натъжава заради това, че се е провалил в първото си „истинско“ начинание, или пък да разсъждава върху трудното бъдеще. Още не знаеше значението на самообладанието и прие цялото кърваво нещастие леко.

А сега, съвсем непредвидено, налиташе на наистина голяма риба — Цуджикадзе Тема, главатаря на мародерите! Това беше противникът, с когото бе мечтал да се сблъска при Секигахара.

— Страхливец! — извика той. — Изправи се и се бий!

Такедзо се носеше като светкавица през черното като рог поле и непрекъснато крещеше подигравателно. Десет крачки напред, Тема бягаше като крилат. Косата на Такедзо буквално беше изправена, а вятърът с вой свистеше покрай ушите му. Беше щастлив — по-щастлив, отколкото е бил през целия си живот. Колкото повече тичаше, толкова по се приближаваше до някаква чисто животинска самозабрава.

Скочи върху гърба на Тема. Кръв шурна под острието на дървената сабя и смразяващ писък прониза тихата нощ. Тромавата фигура на мародера тупна тежка като олово на земята и се претърколи. Черепът се разтроши на парчета, а очите изскочиха от орбитите. След още два-три тежки удара върху тялото, изпочупени ребра се показаха през кожата.

Такедзо вдигна ръка и попи реки от пот от челото си.

— Доволен ли сте, предводителю? — победоносно попита той.

Тръгна безгрижно назад към къщата. Някой попаднал в този миг на мястото свидетел би могъл да си помисли, че е на вечерна разходка, без нито една грижа на този свят. Чувстваше се свободен от всякакви угризения и знаеше, че ако другият мъж беше победил, самият той сега щеше да лежи там мъртъв.

От тъмнината долетя гласът на Матахачи.

— Такедзо, ти ли си?

— Да — глухо отвърна той. — Какво има?

Матахачи дотича при него и обяви задъхан:

— Убих един. Ами ти?

— И аз убих един.

Матахачи вдигна сабя, цялата в кръв чак до ширита на дръжката, изправи гордо рамене и каза:

— Другите избягаха. Тия крадливи копелета не ги бива много в боя! Не им стиска! Могат да се изправят само срещу труповете, ха! Истинска равностойна борба — няма що, ха-ха-ха.

И двамата бяха омазани в кръв и доволни като двойка добре нахранени котенца. Като бъбреха щастливо, те се насочиха към лампата, която светеше в далечината — Такедзо с кървавата си пръчка, Матахачи — със своята кървава сабя.

 

 

Един безстопанствен кон пъхна глава през прозореца и огледа къщата. Пръхтенето му събуди двамата спящи. Като изруга животното, Такедзо го перна леко по носа. Матахачи се протегна, прозина се и отбеляза колко добре е спал.

— Слънцето е вече доста високо — каза Такедзо.

— Мислиш, че е следобед ли?

— Не може да бъде!

След здравия сън събитията от предишната нощ бяха напълно забравени. За тези двамата съществуваше само днес и утре.

Такедзо изтича зад къщата и се разсъблече до кръста. Наведе се до чистия, хладен планински поток и наплиска лицето, намокри косата и изми гърдите и гърба си. Погледна нагоре и вдиша дълбоко няколко пъти, сякаш се опитваше да погълне слънчевата светлина и всичкия въздух на небето. Матахачи влезе сънливо в стаята с огнището, където поздрави весело Око и Акеми.

— Е, защо двете прекрасни дами сте с такива кисели лица?

— Наистина ли?

— Да, определено. Изглеждате така, сякаш и двете сте в траур. Защо сте толкова мрачни? Ние убихме убиеца на мъжа ти и така хубаво натупахме хората му, че скоро няма да го забравят.

Не беше трудно да се проумее учудването на Матахачи. Той си мислеше, че вдовицата и дъщеря й ще се зарадват на новината за смъртта на Тема. Всъщност, предишната нощ, когато за пръв път чу за това, Акеми заръкопляска с ръце от радост. Но Око отпърво изглеждаше обезпокоена, а днес, прегърбена унило до огъня, бе даже по-зле на вид.

— Какво ти е? — попита той, докато си мислеше, че тя е жената, на която е най-трудно да се угоди на тоя свят.

„Ама че благодарност!“, помисли си още, отпи от горчивия чай, който Акеми му беше сипала и приклекна на земята. Око се усмихна изнурено, със завист към младите, които не знаят как върви светът.

— Матахачи — уморено каза тя. — Ти явно не разбираш. Тема имаше стотици поддръжници.

— Естествено. Негодниците като него винаги имат. Ние не се страхуваме от хората, които следват такива като него. Щом можахме да убием него, тогава защо да се боим от по-дребните риби? Ако се опитат да ни нападнат, Такедзо и аз просто ще…

— … просто няма нищо да направите! — прекъсна го Око.

Матахачи сви рамене и попита:

— Кой казва това? Докарай колкото искаш от тях! Те не са нищо друго, освен купчина червеи. Или си мислиш, че Такедзо и аз сме страхливци и че просто ще се измъкнем на пръсти и ще избягаме? За какви ни вземаш?

— Вие не сте страхливци, но сте деца! Дори и за мен. Тема има по-млад брат, на име Цуджикадзе Кохеи, и ако той тръгне след вас, и двамата заедно нищо няма да може да сторите срещу него!

Това не бяха от приказките, които Матахачи особено обичаше да слуша, но докато Око говореше, започна да си мисли, че тя може би има право. Цуджикадзе Кохеи очевидно има голяма група последователи около Ясугава в Кисо и не само това: той е голям майстор на бойните изкуства и необикновено умел в това да изненадва противниците си. Дотук никой, за когото Кохеи на всеослушание е обявил, че ще го убие, не е доживял спокойно живота си. За логиката на Матахачи, едно беше човек да те нападне на открито, а съвсем друго — ако се нахвърли отгоре ти, докато дълбоко спиш.

— Това ми е слабото място — призна той. — Спя като пън.

Докато седеше, стиснал брадичка и мислеше, Око стигна до извода, че не им остава нищо друго, освен да изоставят къщата и сегашния си начин на живот и да заминат някъде надалеч. Тя попита Матахачи какво ще правят двамата с Такедзо.

— Ще го обсъдя с него — отвърна Матахачи. — Чудя се къде ли е отишъл.

Той излезе навън и се озърна, но не го видя никъде наоколо. След известно време закри очи, вгледа се в далечината и съзря Такедзо да язди в подножието на планината неоседлания безстопанствен кон, който ги беше събудил с цвиленето си.

„Нищо не го тревожи на тоя свят“, помисли си Матахачи, леко сърдит и със завист. Сви ръце пред устата си и извика:

— Ей, ти! Върни се! Трябва да поговорим.

Малко по-късно лежаха заедно на тревата, преживяха стръкчета и обсъждаха какво да правят по-нататък.

— Значи мислиш, че трябва да си вървим вкъщи? — каза Матахачи.

— Да, така мисля. Не можем вечно да останем при тези две жени.

— Не, предполагам, че не можем.

— Не обичам жените.

Поне за това Такедзо беше сигурен.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Матахачи се обърна по гръб и погледна към небето.

— След като вече сме го решили, искам да тръгваме. Изведнъж осъзнах колко много ми липсва Оцу и колко много искам да я видя. Погледни там горе! Онзи облак там, който изглежда точно като нейния профил. Виж! Онази част е точно като косата й, след като я е измила.

Матахачи риташе с крака в земята и сочеше небето. Такедзо следеше с поглед отдалечаващата се фигура на коня, който току-що бе пуснал. Като много от скитниците, които живеят по полята, дивите коне му се струваха добродушни създания. На раздяла те не искат нищо; просто тихо изчезват някъде сами.

Акеми ги повика от къщата за вечеря. Те се изправиха.

— Тичай! — извика Такедзо.

— Ти гониш! — допълни Матахачи.

Акеми плесна с ръце от радост, когато двамата един след друг се втурнаха през високата трева, оставяйки гъста прашна диря след себе си.

След вечеря Акеми се натъжи. Току-що беше научила, че двамата мъже са решили да се връщат у дома. Весело беше да са в къщата й и тя искаше това да продължи вечно.

— Глупачка! — сгълча я майка й. — Защо тъжиш толкова?

Око си слагаше грима все така старателно както винаги и докато се караше на момичето, се вгледа в Такедзовото отражение в огледалото. Той улови погледа й и внезапно си припомни силния аромат на нейната коса в нощта, когато се промъкна в стаята му.

Матахачи, свалил голямата стъкленица със саке от една полица, тупна до Такедзо и, сякаш той е господарят на къщата, се зае да пълни малка манерка. Тъй като това беше последната им нощ заедно, възнамеряваха да се напият до насита. Око изглежда полагаше особени грижи за лицето си.

— Да не оставим и една капка неизпита! — рече тя. — Няма смисъл да го оставяме тук на плъховете.

— Или червеите! — обади се Матахачи.

Без време опразниха три големи стъкленици. Око се облегна на Матахачи и започна да го гали така, че Такедзо извърна глава от неудобство.

— Аз… аз… не мога да вървя — бръщолевеше пияна Око.

Матахачи я придружи до постелката, а главата й тежко се опираше на рамото му. Веднъж стигнала дотам, тя се обърна към Такедзо и каза злобно:

— А ти, Такедзо, ти си спи там сам. Ти обичаш да спиш сам. Не е ли така?

Без нито дума той легна там, където беше. Беше много пиян, а и бе прекалено късно.

Когато се събуди, вече бе ден. В мига, в който отвори очи, усети нещо, което му подсказа, че къщата е празна. Нещата, които Око и Акеми бяха събрали предишния ден за пътуването, бяха изчезнали. Нямаше дрехи, нямаше сандали… нямаше го и Матахачи.

Извика, но отговор не последва, нито пък го очакваше. Една празна къща има особено излъчване. Нямаше никой нито на двора, нито зад къщата, нито в навеса за дърва. Единствената следа от предишните обитатели беше един яркочервен гребен, оставен до чучура на чешмата.

— Матахачи е свиня! — помисли си той.

Помириса гребена и си припомни как Око се беше опитала да го прелъсти неотдавна.

— Това — помисли си, — е нещото, което погуби Матахачи.

Самата мисъл го накара да закипи от гняв.

— Глупак! — извика той на глас. — Ами Оцу? Какво смяташ да правиш с нея? Не беше ли изоставяна достатъчно много пъти вече, прасе такова?

Стъпка евтиния гребен под краката си. Щеше му се да завие от ярост, не заради себе си, а от съжаление за Оцу. Толкова ясно си представяше как чака в селото.

Докато седеше неутешим в кухнята, дивият кон надникна равнодушно през вратата. Като разбра, че Такедзо няма да го погали по ноздрите, той се отдалечи към мивката и се зае мързеливо да лиже няколко полепнали по нея зърна ориз.