Ейджи Йошикава
Мусаши (50)

Големият бор

Вятърът шумолеше в бамбука. Макар още да бе много тъмно за да летят, птиците вече бяха будни и чуруликаха.

— Не нападайте! Аз съм — Коджиро!

Претичал като вихър повече от четвърт час път, щом стигна до големия бор, Коджиро бе тежко задъхан.

Лицата на мъжете, които наизлязоха от скривалищата си, за да се съберат около него, се бяха вцепенили от чакане.

— Не го ли намерихте? — попита нетърпеливо Гендзаемон.

— Намерих го и още как — отвърна Коджиро с такава извивка в гласа, че събра всички погледи върху себе си. Огледа се спокойно и продължи: — Намерих го и известно време вървяхме заедно нагоре по река Такано, но после той…

— Избяга! — възкликна Миике Джиродзаемон.

— Не! — отвърна натъртено Коджиро. — Като се съди по спокойствието и думите му, не смятам, че е избягал. На първо време и на мен така ми се стори, но после като помислих, реших, че просто се е опитвал да се освободи от мен. Сигурно е намислил нещо, което е искал да скрие от мен. Най-добре бъдете нащрек!

— Намислил ли? И какво може да е намислил?

Всички се скупчиха по на гъсто, за да не изпуснат и дума.

— Предполагам, че си е повикал няколко помощници. Сигурно отива да се срещне с тях, за да могат да нападнат заедно.

— А-ха — изръмжа Гендзаемон. — Струва ми се доста възможно. Това значи, че не след дълго ще дойдат.

Джиродзаемон се отдели от множеството и нареди на хората да се връщат по местата си.

— Ако Мусаши ни нападне, както сме така разпръснати — предупреди той, — може в първия сблъсък да загубим. Не знаем колко души ще води той, но не може да са чак толкова много. Всичко остава, както го намислихме отначало.

— Прав е. Не бива да ни хваща неподготвени.

— Когато си се уморил да чакаш, лесно е да сбъркаш. Внимавайте!

— Вървете си по местата!

Те постепенно се разпръснаха. Стрелецът с пушка отново се настани в горните клони на бора.

Като видя Генджиро да стои вдървен с гръб към ствола, Коджиро попита:

— Спи ли ти се?

— Не! — отвърна самоуверено момчето.

Коджиро го потупа по главата.

— Устните ти са посинели! Трябва да ти е студено. Ти сега представяш дома Йошиока — трябва да бъдеш храбър и силен. Имай още малко търпение и ще видиш да стават интересни неща. — Тръгна да се отдалечава и добави: — Сега и аз трябва да си намеря добро място.

 

 

Луната следваше Мусаши през падината между хълмовете Шига и Урю, където той се раздели с Оцу. Сега тя потъна зад планината, а постепенното издигане на облаците по тридесет и шестте върха даде знак, че светът скоро пак ще поеме своите ежедневни грижи.

Ускори крачка. Точно под него се показа покривът на някакъв храм. „Не съм далеч“, помисли си. Вдигна поглед и пак се сети, че след съвсем кратко време — само няколко вдишвания — неговият дух ще се срещне с облаците в техния полет към небето. За вселената смъртта на един човек надали ще има по-голямо значение от тази на пеперуда, но в света на хората една само смърт би могла за хубаво или лошо да даде отражение върху всичко. Сега единствената грижа на Мусаши беше да умре достойно.

Шум на вода зарадва слуха му. Спря се и коленичи в подножието на една висока канара, после загреба малко вода от поточето и бързо я изпи. Езикът му изтръпна от свежестта й — както се надяваше, признак, че духът му е спокоен и уверен и смелостта не го е напуснала.

Докато си почиваше за миг, сякаш дочу гласове, които го викат. Оцу? Джотаро? Знаеше, че не може да е Оцу; тя не е от онези, които ще загубят власт над себе си и в миг като този ще се спуснат подире му. Познаваше го твърде добре, за да постъпи така. И все пак не успяваше да се освободи от усещането, че някой иска да привлече неговото внимание. Озърна се няколко пъти назад с надеждата да види някого. Мисълта, че може сетивата да го подвеждат, го дразнеше.

Не можеше обаче да си позволи да губи повече време. Да закъснее щеше не само да значи да наруши обещанието си, но и би го поставило в твърде неизгодно положение. За самотен воин, който ще излезе срещу цяла войска противници, най-доброто време, предполагаше Мусаши, е краткият промеждутък след като луната е залязла, но преди небето напълно да се е развиделило.

Спомни си старата поговорка: „Лесно е да разбиеш външен враг, невъзможно е да победиш вътрешния.“ Зарекъл се бе да прогони Оцу от своите мисли и дори докато тя го държеше за ръкава, направо й каза това. При все това някак не му се удаваше да освободи паметта си от нейния глас.

Тихичко прокле.

— Държа се като жена. На мъж, тръгнал по мъжки дела, не му е работа да мисли за неща като любов!

Напрегна се и се затича с всички сили. Тогава съвсем внезапно зърна под себе си някаква бяла ивица, която се стелеше нагоре от подножието на планината през бамбука, дърветата и нивите. Беше пътят за Ичиджоджи. Бе само на двеста крачки от мястото, където този път се срещаше с другите два. През млечнобялата мъгла можеше да различи широките клони на големия бор.

Падна на колене. Тялото му бе цялото напрегнато. Даже околните дървета се превърнаха за него във възможни врагове. С бързината на гущер се махна от пътеката и се запромъква към едно място право над бора. Силен полъх на студен вятър повя от върха на планината и тласна като голяма вълна мъглата над върховете на боровете и бамбука. Клоните на големия бор потрепериха, сякаш предупреждават за надигаща се заплаха.

Като напрегна поглед, успя едва да различи очертанията на десетина мъже, застанали съвършено неподвижно около бора с вдигнати за бой копия. Можеше да почувства присъствието на разни места из планината и на други, макар да не успяваше да ги види. Мусаши знаеше, че вече е навлязъл във владенията на смъртта. От трепет дори обратната страна на дланите му настръхна, но дишането му остана дълбоко и равно. Чак до пръстите на нозете бе готов за действие. Докато пълзеше бавно напред, тези пръсти се ловяха за земята със силата и увереността на онези на ръката.

Наблизо имаше някаква ниска каменна стена, изглежда останка от стара крепост. Подтикнат от нещо, Мусаши се провря между камъните до върха, където някога бе стояла кулата. Там намери едно каменно тории, което гледаше право надолу към големия бор. Отзад бе молитвеното място, заградено с няколко редици високи вечнозелени растения, зад които се различаваше постройката на светилището.

Макар да нямаше представа на кое божество е посветено то, Мусаши изтича през гъсталака до храмовата порта и коленичи пред нея. Така близо до смъртта, не можеше да сдържи трепета на сърцето си при мисълта за божественото присъствие. Вътре в светилището бе тъмно, като се изключи свещеното кандило, което се полюшваше от вятъра, за миг заплашваше да угасне и после чудодейно пък си връщаше ярката светлина. Надписът над вратата гласеше: „Светилище на Хачидай“.

Мусаши намери упование в мисълта, че има могъщ съюзник и когато се втурне надолу по склона, зад него ще се носи богът на войната. Боговете, знаеше, винаги взимат страната на справедливостта. Спомни са как великият Нобунага, тръгнал за битката при Окехадзама, спрял да се помоли в светилището Ацута. Че откри сега това свято място, му се стори наистина знаменателно.

Точно зад портата имаше каменно корито, където богомолците да могат да се пречистят преди влизане. Мусаши изплакна уста, после пое втора глътка и напръска с вода дръжката на сабята и вървите на сандалите си. Пречистил се така, той дръпна нагоре ръкави с кожена превръзка и намота бяла ивица плат около главата си. Като потръсваше ходешком леко крака, за да отпусне мускулите, той тръгна към стъпалата на светилището и сложи ръка на въжето, което висеше от камбаната над входа. Готвеше се, както се прави от край време, да удари веднъж и да отправи молитва към божеството.

Но се опомни и бързо дръпна ръката си. „Какво правя?“, помисли си ужасен. Въжето с вплетени в него червени и бели копринени нишки сякаш го приканваше да го хване, да удари камбаната и да поиска нещо от бога. Мусаши впи поглед в него. „Какво исках да помоля?, запита се той. Каква нужда имам аз от помощта на боговете? Не съм ли вече едно с цялата вселена? Не съм ли казвал винаги, че трябва по всяко време да съм готов да срещна смъртта? Не съм ли се готвил да застана пред нея спокойно и уверено?“

Стресна се от себе си. Без да мисли, без да се сети за годините на обучение и самоовладяване, сега едва не бе почнал да моли за свръхестествена помощ. Не биваше да го прави — дълбоко в себе си знаеше, че същинската подкрепа на самураите са не боговете, а самата смърт. Предишната вечер и по-рано тази сутрин се бе чувствал уверен, че е приел своята участ, а ето — сега съвсем малко му остана да забрави всичко, на което някога се е учил и да поиска помощ от божеството. Вкамени се на място и главата му клюмна.

„Какъв глупак съм! Мислех си, че постигам пречистване и просветление, а в мен още има нещо, което иска да продължи да живее. Нещо буди в мен мисли за Оцу и за сестра ми. Някаква лъжлива надежда ме кара да се ловя за всяка сламка. Някакво сатанинско желание ме прави да забравя себе си и ме изкушава да моля боговете за помощ.“

Беше раздразнен и отвратен от тялото си, от духа си, от своята невярност към Пътя на самураите. Сълзите, които успя да сдържи пред Оцу, сега бликнаха от очите му.

„Стана несъзнателно. Нямах намерение да се моля, дори не бях помислял какво ще поискам. Но още по-лошо е тъкмо това, че правя такива неща, без да разсъждавам.“

Разкъсван от съмнения, той се почувства глупав и недостоен. На първо място, бил ли е някога въобще достатъчно способен, за да стане воин? Ако бе постигнал вътрешното спокойствие, към което се стреми, не би трябвало да изпитва необходимост — нито дори неосъзната необходимост — от молитви и застъпничество. В един потресаващ миг, само минути преди битката, откри вътре в сърцето си същинския зародиш на поражението. Сега вече не може да гледа на своята наближаваща смърт като на истински венец на един самурайски живот!

На следващия дъх обаче го заля вълна на признателност. Присъствието и щедростта на божеството сякаш го обгърнаха. Битката още не е започнала; същинското изпитание тепърва му предстои. Осъзна се навреме. Призна своята слабост и така успя да я преодолее. Съмнението изчезна. Божеството го бе довело до своя дом, за да му даде този урок.

Макар искрено да вярваше в боговете, Мусаши не смяташе, че да се търси тяхната помощ е в съгласие с Пътя на самураите. Пътят е последна истина, над боговете и будите. Като отстъпи на една крачка, той сключи ръце и вместо да моли за закрила, благодари на боговете за тяхната навременна помощ.

След къс поклон бързо излезе от светилищния двор и тръгна надолу по тясната, стръмна пътека — от онези, които всеки проливен дъжд превръща в буен поток. Под петите му се търкулваха камъчета и бучки пръст и нарушаваха тишината. Щом големият бор се видя отново, Мусаши скочи встрани от пътеката и се сви в храстите. От листата още не бе паднала дори капка от росата и скоро коленете и гърдите му бяха целите мокри. Борът беше на не повече от четиридесет или петдесет крачки по-надолу. Успяваше да различи мъжа с мускета в клоните му.

Обзе го ярост.

— Страхливци! — възкликна почти на висок глас. — И всичко това против един човек.

Някак си малко съжаляваше врага, който е бил принуден да стигне до такива крайности. При все това бе очаквал нещо подобно и доколкото е възможно, се беше подготвил за него. След като те приемат, че той, естествено, не е сам, благоразумието трябва да им е наложило да имат поне едно, ако не и повече метателни оръжия. В случай, че използват също къси лъкове, стрелците трябва навярно да са се скрили зад камъните или някъде в ниското.

Мусаши имаше едно голямо преимущество — и мъжът на дървото, и онези под него стояха сега обърнати с гръб. Приведе се така ниско, че дръжката на сабята му се качи над главата и почти по корем припълзя напред. После с все сили се втурна на около двадесет крачки по-надолу.

Човекът с мускета извърна глава, забеляза Мусаши и извика:

— Ето го!

Мусаши претича още десетина крачки, знаейки, че мъжът ще трябва да се намести и да се прицели, преди да стреля.

— Къде? — извикаха стоящите най-близо до дървото мъже.

— Зад вас! — продра гърло онзи отгоре.

Стрелецът следеше с дулото главата на Мусаши. Щом от фитила се посипаха искри, десният лакът на Мусаши описа дъга във въздуха. Хвърленият от него камък удари със страшна сила право зад фитила. Писъкът на мъжа се смеси с шума от чупещи се клони и той се строполи на земята.

За миг името на Мусаши се озова на устата на всички. Нито един не си бе направил труда да прецени положението и да допусне, че противникът може да намери начин да нападне най-напред средния отряд. Объркването бе почти пълно. Десетината мъже се втурнаха да си намерят нови места, почнаха да се блъскат един в друг, закачаха оръжията си, оплитаха копия и изобщо представляваха картина на пълен безпорядък. През цялото време си крещяха един на друг да не оставят Мусаши да избяга.

Точно когато се пооправиха и почнаха да се подреждат в полукръг, бяха предизвикани на бой:

— Аз съм Миямото Мусаши, син на Шимен Мунисай от областта Мимасака. Идвам да изпълня уговорката, която направихме завчера при Янагимачи.

— Тук ли сте, Генджиро? Моля ви да не бъдете невнимателен като Сеиджуро и Деншичиро преди вас. Разбирам, че заради младостта ви тук с вас има няколко дузини мъже да ви подкрепят. Аз, Мусаши, дойдох сам. Хората ви могат да нападат както искат, по един или вкупом.

— Сега бийте се!

Още една пълна изненада — никой не бе очаквал от Мусаши да започне двубоя с тържествено предупреждение. Дори онези, на които отчаяно би им се искало да му отвърнат със същото, нямаха сега самообладанието за това.

— Закъсняхте, Мусаши! — чу се дрезгав глас.

Мнозина събраха смелост от заявлението на Мусаши, че е сам, но Гендзаемон и Джиродзаемон решиха, че това е уловка и се оглеждаха за несъществуващите помощници.

Едно шумно извъртане настрана и след част от секундата сабята на Мусаши проблесна и разцепи въздуха. Пратената срещу лицето му стрела бе прерязана — половинката й падна зад рамото му, другата се търколи близо до върха на сабята.

Или по-точно, там, където този връх току-що се намираше — сега Мусаши вече бе в движение. С настръхнала като лъвска грива коса той се метна към застаналата зад бора сянка.

Генджиро обгърна с ръце ствола и изписка:

— Помощ! Страх ме е!

Гендзаемон се хвърли напред с вик, сякаш ударът е засегнал него. Беше обаче твърде късно. Сабята на Мусаши откъсна от ствола дълго две педи парче кора. То падна на земята до окървавената глава на Генджиро.

 

 

Сякаш разярен демон, Мусаши просто забрави за останалите и нападна направо момчето. Изглежда от самото начало си бе наумил това.

Нападението му бе невъобразимо страховито. Смъртта на Генджиро ни най-малко не намаляваше боеспособността на Йошиока. Предишната неспокойна възбуда прерасна в убийствено настървение.

— Звяр! — кресна Гендзаемон с поморавяло от мъка и ярост лице.

Размахал сабя, донякъде твърде тежка за човек на неговите години, той се спусна право към Мусаши. Този отмести лявата си пета с около педя назад, преведе се настрани и нанесе удар нагоре, засягайки лакътя и лицето на Гендзаемон с върха на острието. Невъзможно бе да се разбере кой простена, понеже в същия миг един мъж, който нападаше Мусаши в гръб с копие, политна напред и падна върху стареца. В следващата секунда трети боец, който дойде отпред, бе разсечен от рамото до пъпа. Краката пренесоха безжизненото тяло с клюмнала глава и отпуснати ръце още няколко крачки напред.

Останалите мъже до дървото ревяха с пълни гърди, но виковете им за помощ се загубиха във вятъра и дърветата. Другарите им бяха прекалено надалеч, за да ги чуят и дори, вместо да държат под око пътя, да гледаха към бора, не биха могли да видят какво стана.

Големият бор стоеше на това място от стотици години. През време на войните от дванадесети век той стана свидетел на отстъплението на разбитите отряди на Тайра от Киото към Оми. Безброй пъти бе виждал монасите-войни от връх Хиеи да слизат към столицата, за да принудят Императорския двор да се съобразява с тях. Дали от благодарност за прясната кръв, която попиваше сега към корените му или от скръб за убитите, клоните му потрепериха от мъгливия вятър и поръсиха мъжете долу с капки студена роса. Вятърът понесе безредни шумове от клоните, от разлюляния бамбук, от мъглата и от високата трева.

Мусаши застана готов за бой с гръб към ствола на дървото, който надали двама мъже с разперени ръце биха могли да обхванат. Дървото представляваше безупречен щит за гърба му, но той изглежда сметна за опасно да се задържа дълго под него. Погледът му се придвижи по горния ръб на сабята и се спря на противниците, а в това време умът правеше преглед на околността в търсене на някое по-добро място.

— При големия бор! При бора! Боят е там!

Викът дойде от върха на възвишението, откъдето Сасаки Коджиро си бе избрал да наблюдава зрелището.

Последва оглушителен гръм от мускет и едва тогава самураите от дома Йошиока разбраха какво става. Скупчиха се като рояк пчели, изоставиха своите скривалища и се завтекоха към кръстопътя.

Мусаши пъргаво се плъзна встрани. Куршумът заседна в ствола на дървото, на няколко пръста от главата му. Застаналите нащрек срещу него седем мъже пристъпиха две педи напред, за да се възползват от промяната в стойката му.

Ненадейно Мусаши, с вдигната наравно с очите сабя, се стрелна към мъжа в левия край. Кубаши Корандо, един от Десетте майстора на Йошиока бе напълно неподготвен. Със сподавен вик на стъписване той се завъртя на единия си крак, но не бе достатъчно бърз да избегне удара. С все още протегната сабя, Мусаши продължи да тича право напред.

— Не му давайте да се измъкне!

Останалите се втурнаха подире му. Нападението обаче отново ги бе хвърлило в опасно объркване. Бяха загубили всякаква съгласуваност помежду си. За миг Мусаши се извъртя назад и нанесе страничен удар към най-близкия от мъжете, Миике Джиродзаемон. Като опитен боец Джиродзаемон бе очаквал това и си беше оставил малко място, така че съумя бързо да се дръпне назад. Върхът на сабята на Мусаши едва засегна гърдите му.

Начинът, по който Мусаши боравеше с оръжието, се различаваше от този на обикновените бойци със сабя от онова време. Според обичайните правила, ако първият удар не успее, силата на сабята вече се смяташе за похабена във въздуха. Трябваше острието да се изтегли назад, преди да се нанесе нов удар. За Мусаши това бе твърде бавно. Когато удареше странично, той винаги веднага замахваше на другата страна. Едно движение надясно биваше последвано от обратен замах наляво. Така острието очертаваше две светли дири, много подобни на свързаните в основата си двойка борови иглички.

Неочакваният обратен удар мина нагоре през лицето на Джиродзаемон, преобразявайки главата му в голям червен домат.

След като не бе учил при учител, Мусаши понякога се оказваше в неизгодно положение, но имаше също случаи, когато печелеше от това. Една от силните му страни бе, че никога не го бяха стягали в калъпа на някаква определена школа. От обичайно гледище, неговият стил за водене на бой нямаше ясно различим характер, правила, скрити похвати. Роден от собственото му въображение и нужди, той бе труден за определяне. Обичайните стилове можеха да му бъдат противопоставени до известна степен успешно, стига противникът да е много умел. Но сега Джиродзаемон не бе очаквал Мусаши да се бие така. Всеки, привикнал на стила на Йошиока или всъщност — на кой да е от киотските стилове, щеше да бъде изненадан по същия начин.

Ако след смъртоносния удар върху Джиродзаемон се бе втурнал към обърканата група от хора, останала около дървото, Мусаши със сигурност за мигове щеше да посече още няколко от тях. Вместо това той се затича към кръстопътя. Тогава обаче, тъкмо когато решиха, че се кани да побегне, се обърна назад и пак нападна. Докато успеят да се подредят за защита, отново го нямаше.

— Мусаши!

— Страхливец!

— Бий се като мъж!

— Още не сме свършили с тебе!

Във въздуха отекнаха обичайните обиди, настървените очи заплашваха да изскочат от орбитите си. Мъжете се опияниха от вида и мириса на кръвта така, сякаш са погълнали цял товар саке. Гледката на кръв, която предизвиква хладнокръвието на храбрия, оказва върху страхливите обратното въздействие. Мъжете приличаха на вампири, които се показват от кърваво езеро.

Виковете останаха зад Мусаши. Той стигна до кръстовището и веднага се хвърли към най-тесния от трите разделящи се пътя, онзи, който водеше за Шугакуин. От другата посока в безпорядък се задаваха мъжете, които го бяха причаквали. Преди да е минал четиридесет разкрача, Мусаши видя първия човек от техния отряд. Според обичайните закони на движението той скоро трябваше да се окаже приклещен между прииждащите мъже и тези, които го преследваха. Всъщност обаче, когато двата отряда се сблъскаха, него вече го нямаше.

— Мусаши! Къде си?

— Оттук дойде. Видях го!

— Трябва оттам да е дошъл!

— Не е тук!

Гласът на Мусаши пресече обърканото дърдорене:

— Тук съм!

Той изскочи от сянката на една скала посред пътя, зад връщащите се самураи, тъй че всички да останат от едната му страна. Втрещени от такова светкавично придвижване, хората от Йошиока се втурнаха стремглаво към него, но тесният път не им позволи да разгърнат силата си. С оглед на това, колко място е нужно, за да се размахва сабята, щеше да е опасно дори двама от тях да пристъпят напред едновременно.

Мъжът най-близо до Мусаши политна назад и блъсна идващия след него срещу настъпващото множество. Известно време всички се засуетиха безпомощно с тромаво преплетени нозе. Една тълпа обаче не се отказва лесно от целта си. Макар изплашени от бързината и настървението на Мусаши, мъжете скоро набраха увереност в своята обща сила. Нададоха вик и тръгнаха напред, отново убедени, че никой боец не може сам да се мери с всички тях заедно.

Мусаши се биеше като плувец, който се бори с грамадни вълни. Трябваше да внимава повече как се брани, отколкото как напада. Удряше веднъж и после отстъпваше една-две крачки. Въздържаше се дори да посича хора, които политаха към него и му бяха лесна плячка — и понеже смъртта им щеше да му е от нищожна полза, и защото ако не улучеше, щеше да се изложи на остриетата на вражеските копия. Възможно е да се прецени точния обсег на една сабя, но не и на едно копие.

Докато продължаваше бавно да отстъпва, нападателите му безжалостно напредваха. Лицето му стана синкавобяло; изглеждаше невероятно, че още може да си поема дъх. Йошиока се надяваха, че накрая ще се препъне в корена на някое дърво или в камък. В същото време никой от тях не гореше от желание да отива прекалено близо до човек, който отчаяно се бие за живота си. Най-близките саби и копия, които застрашаваха Мусаши, оставаха винаги две или три педи далеч от целта си.

Шумотевицата се накъсваше от цвиленето на някакъв кон; в близкото селце хората бяха всички на крак. Беше времето, когато ранобудни монаси минаваха оттук на път за или от връх Хиеи. Дебелите им дървени подметки шумно тракаха, а раменете им бяха гордо вдигнати. В хода на битката към монасите покрай пътя като зрители се присъединиха дървари и земеделци. Възбудените им викове предизвикаха отговор от всяка домашна птица и кон в селото. Край светилището, където Мусаши се подготви за битката, се събра навалица. Вятърът бе утихнал и мъглата пак се спусна като плътно бяло покривало. После отведнъж тя се вдигна и предостави на зрителите ясен изглед.

В течение на няколкоминутната схватка външността на Мусаши се промени изцяло. Косата му бе сплъстена и кървава; плата около главата му стана розов от смесени кръв и пот. Приличаше на въплъщение на сатаната, изскочил от ада. Дишаше с цялото си тяло и приличните му на щит гърди се надигаха и спускаха като вулкан. През едно скъсано място в хакамата на лявото му коляно се виждаше рана; белите сухожилия, които се показваха в дъното на порязаното, напомняха семките на цепнат нар. На лакътя му също имаше резка, която, макар и не сериозна, бе напръскала с кръв гърдите и дори малката сабя в обито му. Сякаш някой бе боядисал цялото му кимоно в алени шарки. Зрителите, които успяваха да го видят ясно, покриха очи от ужас.

Дори по-страховита бе гледката на останалите подир него убити и ранени. Като продължаваше своето отбранително отстъпление по пътеката, Мусаши стигна до едно открито място, където преследвачите му се нахвърлиха срещу него в общо нападение. За мигове четири-пет бяха посечени. Труповете останаха пръснати нашироко — зловещо свидетелство за бързината, с която Мусаши се движи и действа. Той сякаш бе едновременно навсякъде.

При всичките си пъргави премествания и отскоци, Мусаши се придържаше към един основен подход. Никога не нападаше група от хора отпред или странично, а винаги намираше някое слабо място в края. Винаги щом няколко самураи пристъпеха напред към него, той някак си успяваше светкавично да се измести към някой ъгъл в строя им, откъдето да може да се справи първо с един или двама от тях. Сега по този начин успяваше да задържи противниците си всъщност на едно място. Обаче Мусаши рано или късно трябваше да се изтощи. Също така и неговите неприятели трябваше да намерят начин да осуетят най-сетне този метод на нападение. За целта би трябвало да се разделят на два големи отряда и да застанат пред и зад него. Това щеше да го постави в още по-голяма опасност. На Мусаши бе нужна цялата изобретателност, за да попречи това да се случи.

По някое време той извади малката си сабя и започна да се сражава с две ръце. Голямото оръжие в дясната му ръка бе изцапано до дръжката и до стискащия го юмрук с кръв, а малкото в лявата още беше чисто. Макар на първия удар да захапа малко плът, то продължи да святка, жадно за кръв. Самият Мусаши още не съзнаваше напълно, че го е изтеглил, при все че го размахваше също така ловко като по-голямата сабя.

Когато не нанасяше удар, той държеше лявата сабя насочена право в очите на своя противник. Дясната протягаше встрани, за да образува заедно с лакътя и рамото дълга водоравна дъга и да остане до голяма степен вън от погледа на врага. Щом този се преместеше вдясно от Мусаши, той можеше да пусне дясната сабя в действие. Ако пък тръгнеше в другата посока, Мусаши можеше да прехвърли късата сабя вляво от себе си и да го приклещи между двете оръжия. С един замах напред можеше да прикове мъжа с по-малката сабя и преди да му е останало време да избегне удара, да го нападне с голямата. В по-късните години този начин за бой получи име — „Две саби срещу много противници“, но сега Мусаши се биеше просто по усет.

По всички възприети мерки той не беше много обигран със сабята. Школи, стилове, правила, обичаи — нищо от това не бе от значение за него. Настройката му при бой бе напълно прагматична. Знаеше само това, което е научил от опит. Не прилагаше на дело нещо научено — първо действаше, а после осмисляше.

Хората от Йошиока, от Десетте майстора на сабята надолу, имаха всички здраво набити в главите си ученията на школата Кьохачи. Някои от тях дори бяха стигнали дотам да създадат свои собствени разновидности на този стил. Въпреки че бяха добре обучени и дисциплинирани бойци, те нямаше как да преценят противник като Мусаши, прекарал времето си като отшелник в планините и излагал се на заплахите на природата така често, както и на онези, които идват от хората. За Йошиока бе непонятно, че той, с накъсано дишане, пепеляво лице, замъглени от пот очи и покрито със засъхнала кръв тяло, още успява да си служи с две саби и да заплашва набързо да скъси живота на всеки, който се приближи до него. Мусаши обаче продължаваше да се бие като бог на огъня и бесовете. Самите му противници бяха уморени до смърт и опитите им да задържат това кърваво привидение почваха да стават безумно отчаяни.

Изведнъж шумотевицата нарасна.

— Бягай! — завикаха хиляди гласове.

— Ти, дето се биеш сам, бягай!

— Бягай, докато можеш!

Виковете идваха от планината, дърветата, белите облаци горе. Зрителите от всички страни забелязаха как мъжете от Йошиока видимо стесняват обръча си около Мусаши. Надвисващата заплаха накара всички да се опитат да му помогнат, било то само с гласовете си.

Предупрежденията им обаче не впечатлиха никого. Мусаши нямаше да забележи, дори земята да се бе разцепила на две или небесата да бяха изсипали гръм и мълнии. Суматохата стигна връхната си точка и като земетръс разлюля околните тридесет и шест върха. Причината бяха едновременно зрителите и гъмжилото на самураите от Йошиока.

Мусаши най-сетне се бе понесъл през планинския склон с бързината на див глиган. Без миг бавене по петите му се спуснаха пет-шест души, които отчаяно се опитваха да го настигнат, за да нанесат удар.

Със злобен крясък Мусаши внезапно се изви назад, приклекна и замахна странично със сабята си наравно с пищялите. Преследвачите се заковаха на място. Един от мъжете замахна със своето копие надолу, но само го видя да подхвръква във въздуха, отнесено от мощен ответен удар. Отдръпнаха се. Мусаши яростно замахна с лявата, после с дясната сабя, след това пак с лявата. В движенията си напомняше съчетание на огън и вода. Враговете му политаха и се олюляваха, препъваха се и се свиваха пред неговия пристъп.

После пак изчезна. От откритото поле, където бушуваше битката, бе скочил в зелената ечемичена нива под него.

— Спри!

— Ела и се бий!

Двама разгорещени мъже слепешката се метнаха подир Мусаши. След миг последваха два предсмъртни писъка и две копия политнаха във въздуха, за да се забият изправени посред нивата. Мусаши вече като голямо кълбо пръст се носеше в долния край на полето. Отдалечил се на цели сто разкрача, той бързо печелеше преднина пред преследвачите си.

— Отива към селото.

— Тича към главния път.

Но Мусаши всъщност бързешком и незабелязано се промъкна през горния край на нивата и се скри в гората над нея. Наблюдаваше как неприятелите му се разделят, за да продължат преследването в няколко различни посоки.

Слънцето вече светеше — топла утрин, досущ като всяка друга.