Ейджи Йошикава
Мусаши (96)

Портата към славата

Преди да закуси, пазачът мина градината с гребло, запали листата и отвори портата. Шиндзо също от известно време бе станал. Започна деня си както винаги с четене на подборка от китайските класици. После следваха упражнения в бой със сабя.

От кладенеца, където бе отишъл да се измие, се упъти към конюшнята да погледне конете.

— Конярят — извика.

— Да, господине.

— Петнистият още ли не се е прибрал?

— Не, обаче аз се тревожа не толкова за коня, колкото за момчето.

— Не се бойте за Йори. Той е отраснал на село. Може да се грижи сам за себе си.

Възрастният пазач пристъпи към Шиндзо и го осведоми, че някакви мъже са дошли да се срещнат с него.

Шиндзо тръгна към къщата и помаха. Щом се приближи, единият от мъжете възкликна:

— Дълго време мина.

— Радвам се да ви видя пак всичките заедно — отвърна Шиндзо.

— Как сте със здравето?

— Отлично, както виждате.

— Чухме, че сте бил ранен.

— Не беше нещо много сериозно. Какво ви води насам толкова рано?

— Има едно дребно нещо, за което бихме искали да поговорим.

Петимата някогашни ученици на Обата Кагенори, всички хубави синове на почетни знаменосци или конфуциански учени, се спогледаха многозначително.

— Хайде да идем там — предложи Шиндзо и посочи едно обрасло с кленове хълмче в ъгъла на градината.

Стигнаха до запаления от пазача огън, спряха и се озърнаха.

Шиндзо вдигна ръка към врата си, после, като забеляза, че другите гледат към него, отбеляза:

— Когато застудее, ме понаболява.

Останалите се изредиха да оглеждат белега.

— Чух, че това било работа на Сасаки Коджиро.

Последва късо, напрегнато мълчание.

— Впрочем, целта на днешното ни идване е да поговорим за Коджиро. Вчера научихме, че той е човекът, убил Йогоро.

— Подозирах го. Но имате ли някакво доказателство?

— Косвено, но неоспоримо. Тялото на Йогоро е било намерено в подножието на хълма Исараго, зад храма. Домът на Какубей е по средата на склона на този хълм. Коджиро живееше тогава там.

— Хмм. Няма да се изненадам, ако Йогоро сам е отишъл да се срещне с Коджиро.

— Почти сигурни сме, че така е и станало. Три-четири нощи преди да бъде намерено тялото, един цветар видял някакъв отговарящ по описанието на Йогоро мъж да се качва по хълма. Коджиро трябва да го е убил и после да е занесъл тялото долу.

Шестимата се спогледаха строго с погледи, в които се отразяваше мълчаливият им гняв.

Със зачервено от огъня лице Шиндзо попита:

— Това ли е всичко?

— Не. Искахме да говорим и за бъдещето на дома Обата и как да се справим с Коджиро.

Шиндзо стоеше замислен. Мъжът, който заговори пръв, се обади:

— Може вече да сте чували за това. Коджиро е станал служител на господаря Хосокава Тадатоши. Сега пътува към Будзен и още не е платил за онова, което стори — че съсипа името на нашия учител, уби неговия единствен син и изкла другарите ни.

— Шиндзо — настоя трети, — като ученици на Обата Кагенори трябва да направим нещо.

От огъня хвръкнаха парченца бяла пепел. Един от мъжете вдиша облак дим и се закашля.

След като няколко минути ги слуша как дават воля на горчивото си възмущение, Шиндзо се обади:

— Аз естествено съм една от жертвите и имам свой план за отмъщение. Кажете ми обаче какво точно сте замислили вие.

— Решили сме да отправим възражение към господаря Хосокава. Ще му разкажем за всичко станало и ще помолим Коджиро да ни бъде предаден.

— И после?

— Ще видим главата му набита на кол пред гробовете на нашия учител и сина му.

— Бихте могли да го направите, в случай, че ви го предадат вързан. Хосокава обаче надали ще сторят това. Макар да е приет съвсем наскоро, той е техен служител и тях ги занимават най-вече уменията му. Вашето оплакване само ще даде поредното доказателство за неговите способности. Кой даймио без наложителна причина ще предаде на кого да е един от своите служители?

— Тогава ще трябва да прибегнем до крайни мерки.

— Като например?

— Той пътува заедно с доста на брой хора. Лесно бихме могли да ги настигнем. Начело с вас, ние шестимата и други верни ученици…

— Нима предлагате да го нападнем?

— Да. Елате с нас, Шиндзо.

— Не бих искал.

— Не сте ли вие човекът, избран за продължител на името Обата?

— Трудно е да признаем, че нашият враг ни превъзхожда — отбеляза замислен Шиндзо. — При все това, безпристрастно погледнато, Коджиро е по-добър боец. Дори да сме една дузина, боя се, че накрая само ще добавим към срама си.

— И вие ще стоите настрана и няма да сторите нищо ли? — попита възмутен някой от учениците.

— Не. И аз не по-малко от всеки от вас не искам да допусна Коджиро да се измъкне след всичко направено. Готов съм обаче да чакам, докато дойде времето.

— Ужасно търпелив сте — отбеляза язвително един от мъжете.

— Не бягате ли сега от отговорност? — попита друг.

Когато Шиндзо не отвърна, те решиха, че по-нататъшен разговор ще е безполезен и бързешком си тръгнаха.

По пътя се разминаха с Йори, който бе слязъл пред портата от седлото и сега водеше жребеца към конюшнята. След като върза животното, забеляза застаналия до огъня Шиндзо и отиде при него.

— Значи се върна — отбеляза домакинът.

— Да. Кажете, вие да не сте се карали?

— Защо питаш?

— Като влизах току-що, се разминах с едни самураи. Видяха ми се ядосани. Говореха странни неща като „Надценявал съм го“ и „Той е слабохарактерен“.

— Това нищо не значи — отвърна Шиндзо и леко се засмя. — Ела по-наблизо да се стоплиш.

— На кой му трябва огън? Яздил съм без да спра целия път от Мусашино.

— В добро настроение ми се виждаш. Къде преспа снощи?

— У дома. Сенсей се върна!

— Чувах, че скоро щял да си идва.

— Нима вече знаете?

— Такуан ми каза. Ти чул ли си новината, Йори?

— Каква новина?

— Твоят учител ще стане голям човек. Това е много щастлив случай за него. Ще стане един от учителите на шогуна и така ще си основе собствено училище по саблено изкуство.

— Истина ли говорите?

— Ти радваш ли се на това?

— Естествено — повече, отколкото на всичко. Може ли да взема коня?

— Сега ли? Че ти тъкмо се връщаш.

— Ще ида да му кажа.

— Няма нужда да го правиш. До края на деня Старейшинският съвет ще му прати тържествена покана. Веднага щом ни известят, аз сам ще ида да кажа на Мусаши.

— Той ще дойде ли тук?

— Да — увери го Шиндзо.

След един последен поглед към гаснещия огън той влезе в къщата, зарадван от идването на Йори, но разтревожен за съдбата на ядосаните си приятели.

 

 

Поканата не се бави дълго. След около два часа дойде вестоносец с писмо от Такуан и нареждане Мусаши да се яви на следващия ден в Приемната зала до портата Вадакура. След потвърждаването на неговото назначение щеше да бъде приет от шогуна.

Щом Шиндзо, придружаван от един слуга, стигна къщата в равнината, завари Мусаши да седи на слънце с едно коте в скута си и да говори с Гоносуке.

— Идвам за вас — каза само немногословният Шиндзо.

— Благодаря — отвърна Мусаши. — Тъкмо се готвех да ви се обадя и да благодаря, че сте се грижили за Йори.

Без повече суетене възседна коня, който Шиндзо бе довел за него и двамата се върнаха в Ушигоме.

Същата вечер, докато седеше с Такуан и господаря Уджикацу, се почувства безкрайно щастлив от това, че е в състояние да гледа на тези хора и на Шиндзо като на свои приятели.

На сутринта Мусаши със събуждането си намери вече поставени до възглавницата подходящи за случая дрехи, заедно с неща като ветрило и хартиени кърпички. На закуска господарят Уджикацу се обърна към него:

— Това е голям ден. Трябва да му се радвате.

Яденето включваше ориз с червен фасул, по един цял сафрид за всеки от присъстващите и други поднасяни при празнични случаи ястия. Всичко много напомняше някое тържество по встъпване в пълнолетие на младеж от семейство Ходжо.

Мусаши искаше да се откаже от предложената длъжност. В Чичибу отново се бе замислил за двете прекарани в Хотенгахара години и намерението му да постави своето саблено майсторство в служба на доброто управление. Сега вярата му, че Едо, какво остава за другите части на страната, е готова за онзи вид съвършено управление, който той си представяше, изглеждаше по-малко оправдана от всякога. Светостта на Пътя и приложението на сабленото изкуство в полза на мира изглеждаха не повече от възвишени представи, поне докато Едо или Осака не успеят да установят над цялата страна властта си. Не беше решил и друг един въпрос — ако утре дойде време за решителната битка, Източната или Западната войска ще подкрепи? Или пък трябва да обърне гръб на света и докато бъде възстановен мирът, да се препитава само с планинска трева?

Дори тази сутрин не можеше да избегне чувството, че ако се задоволи с този висок пост, това ще го отклони от Пътя, който следва.

Не можеше обаче да откаже. В крайна сметка го склони доверието, което показаха препоръчителите му. Нямаше начин да каже „не“, не можеше да измени на своя стар приятел и строг наставник Такуан и на господаря Уджикацу, познанството с когото така ценеше.

Облечен тържествено и яхнал великолепен, красиво оседлан жребец, той тръгна по ярко осветения от слънцето път към крепостта. Всяка стъпка би трябвало да го отвежда по-близо до портата на славата.

Пред Приемната зала имаше покрит с чакъл вътрешен двор и на един висок стълб — надпис „Слезте от седлото“. Докато Мусаши изпълняваше указанието, напред излязоха някакъв служител и един от конярите.

— Казвам се Миямото Мусаши — обяви той с тържествен глас. — Идвам в отговор на вчерашното повикване от страна на Старейшинския съвет. Ще мога ли да помоля да ме представите на служителя, който отговаря за чакането?

Както се очакваше, бе дошъл сам. Един друг служител дойде и го придружи до стаята, където чакат гостите. Посъветваха го да остане там, „докато отвътре кажат“.

Помещението бе голямо, с площ повече от двадесет рогозки. Известно бе като „Орхидеената стая“, заради рисунките на птици и пролетни орхидеи по стените и вратата. Не след дълго влезе прислужник с чай и сладкиши, но в течение почти на половин ден това остана единственият досег на Мусаши с друг човек. Птичките по стената не запяваха, орхидеите не изпускаха аромат. Мусаши почна да се прозява.

Предположи, че червендалестият, белокос мъж, който се появи накрая, е някой от върховните служители. На младини навярно е бил изтъкнат воин.

— Нали вие сте Мусаши? — попита бегло господарят Сакай Тадакацу, докато сядаше. — Простете, че ви накарах толкова дълго да чакате.

Макар да беше господар на Кавагое и познат на всички даймио, в крепостта на шогуна той бе просто още един от служителите, комуто слугуваше само един самурай. По държанието му личеше, че не държи на пищност и тържественост.

Мусаши се поклони доземи и като остана в това положение, с възможно най-официални думи заяви:

— Името ми е Миямото Мусаши. Ронин съм от Мимасака, син на Мунисай, който е потомък на семейство Шимен. Дойдох при крепостната порта в съгласие с желанието на шогуна, изразено в пратеното ми повикване.

Тадакацу кимна неколкократно с леко поклащане на двойната си брадичка.

— Много съм ви благодарен за труда — каза, но после с извинителен тон продължи: — Що се отнася до назначаването ви на държавна длъжност, за която бяхте препоръчан от свещеника Такуан Сохо и господаря на Ава, Ходжо, тази вечер в плановете на шогуна настъпи внезапна промяна. Вследствие на това няма да бъдете приет на служба при него. Тъй като няколко от нас останаха недоволни от това решение, днес Старейшинският съвет отново се занима с въпроса. Всъщност, допреди малко обсъждахме това. Отново отнесохме въпроса до шогуна. Със съжаление трябва да кажа, че не сме в състояние да променим неговото последно решение.

В погледа му имаше съчувствие и за миг сякаш се опитваше да намери думи на утешение.

— В нашия преходен свят — продължи, — такива неща постоянно се случват. Не бива да се оставяте онова, което хората говорят, да ви дразни. Когато се отнася до държавни назначения, трудно може да се каже дали човек е имал щастие или не.

— Да, господине — отвърна Мусаши, все така застинал в поклон.

Думите на Тадакацу бяха като музика за ушите му. Признателност се надигна от дъното на душата му и заля цялото му тяло.

— Решението ми е ясно, господине. Благодарен съм ви.

Думите дойдоха като от само себе си. Мусаши не се грижеше за обноските, нито пък искаше да бъде ироничен. Почувства, че по-висше от шогуна същество му е възложило сега много по-висока длъжност от тази да бъде придворен учител. Боговете са проявили снизходителност към него.

„Добре приема всичко това“, помисли си Тадакацу, докато доста изкосо се взираше в Мусаши. На глас каза:

— Може би ви се натрапвам с този въпрос, но казаха ми, че имате необичайни за един самурай художествени занимания. Бих искал да покажа на шогуна някой образец от вашата работа. Не си заслужава да се дава отговор на злостната мълва на простолюдието. Струва ми се, за един благороден самурай по-достойно ще е да застане над брътвежа на тълпата и така без думи да даде свидетелство за чистотата на сърцето си. Не смятате ли, че една творба на изкуството ще е добра за тази цел?

Докато Мусаши още разсъждаваше над смисъла на казаното, Тадакацу завърши:

— Надявам се да се видим отново — и излезе от стаята.

Мусаши вдигна глава и остана да седи с изправен гръб. Няколко минути минаха, докато осмисли думите на господаря. Ненужно е значи да дава отговор на клеветите и мълвата, но трябва да даде свидетелство за характер. Успее ли да направи това, неговата чест ще остане неопетнена и препоръчалите го мъже няма да понесат загуби за своята.

Погледът му падна върху някакъв шестделен параван в ъгъла на стаята. Повика един самурай от стражата, обясни, че господарят Сакай го е помолил да нарисува нещо и поиска средства, с които да изпълни молбата му — четки, доброкачествено мастило, малко отлежал цинобър и малко синя боя.

Хрумна му колко странно е, че повечето деца могат да рисуват — както впрочем и да пеят, — но щом пораснат, забравят това свое умение. Може би малкото мъдрост, която придобиват, почва да им пречи. Самият той не беше изключение. Като дете често бе рисувал картини — един от любимите му начини за прогонване на самотата. От четиринадесет-петнадесетгодишна възраст до над двадесет обаче почти изцяло бе изоставил рисуването.

В течение на пътуванията си често спираше в храмове или богатски домове, където му се бе удавала възможност да види хубава живопис — върху стена или по окачени в нишите свитъци. Това предизвика у него жив интерес към изкуството.

Благородната простота и тънката проникновеност на рисунките на кестени от Лян-кай бяха го впечатлили особено дълбоко. Откакто видя тази творба в дома на Коецу, не пропускаше нито една възможност да разгледа редки китайски картини от времето на династията Сун, работи на японски дзен-живописци от петнадесети век и произведения на съвременни майстори от школата Кано, най-вече на Кано Санраку и на Кайхо Юшо. Естествено имаше своите предпочитания. Решителният, мъжествен рисунък на Лян-кай, който сякаш е гледал с окото на боец със сабя, го порази като израз на великанска сила. Кайхо Юшо, навярно понеже бе от самурайски произход, в късна възраст бе постигнал такава извисена чистота, че Мусаши го сметна за достоен образец за подражание. Привличаха го също леките импровизации в произведенията на монаха-отшелник и художник Шокадо Шоджо, когото още повече харесваше, понеже се знаеше, че с близък приятел на Такуан.

Живописта, на пръв поглед много отдалечена от попрището, което си бе избрал, надали бе изкуство за човек, който рядко се задържа някъде повече от месец. Въпреки това от време на време Мусаши рисуваше.

Също като при други възрастни, забравили как се прави това, отначало преработваше умът, но не и духът му. Заради намерението да рисува изкусно, не успяваше да се изрази естествено. Много пъти се бе обезсърчавал и изоставял работата си. После рано или късно нещо пак го подтикваше да хване четката — крадешком. Срамуваше се от своите картини и никога не ги показваше на други, макар да оставяше хората да разглеждат статуите му.

Досега бе така. В памет за днешния съдбовен ден Мусаши реши да направи картина, достойна да бъде видяна от шогуна и от кой да е друг.

Докато я завърши, работи бързо и без прекъсване. После спокойно остави четката в съд с вода и без повече да хвърли дори поглед към своята творба, излезе.

В двора все пак се обърна да погледне за последно внушителната порта. Един въпрос изпълваше ума му: Пред или зад тази врата се крие славата?

Сакай Тадакацу се върна в стаята, където Мусаши бе чакал и известно време остана да седи втренчен в още влажната картина. Изгледът бе от равнината Мусашино. В средата, извънредно голямо, се издигаше изгряващото слънце. За да изрази вярата на Мусаши в собствената му правота, то бе пурпурночервено. Останалата част от творбата бе нарисувана с мастило, за да улови духа на равнинната есен.

„Тигър пропуснахме да опитомим“, помисли си Тадакацу.