Ейджи Йошикава
Мусаши (24)

Раковината на забравата

Беше вечер, когато корабът влезе в пристанището Кидзугава, където го посрещна вездесъщата миризма на риба. Червеникави светлини блещукаха на брега, а бученето на вълните присъстваше като неизменен фон. Малко по малко високите гласове, долитащи от кораба и онези, които идваха от брега, се сляха. Водата се покри с бяла пяна, разплискана от спускането на котвата; хвърлиха въжетата и нагласиха мостика за слизане.

Въздухът екна от суетнята на възбудени викове.

— На борда ли е синът на свещеника от храма Сумиоки?

— Има ли тук някой бързоходец?

— Учителю, ето ни, тук сме!

По кея към кораба се люшнаха като вълна хартиени фенери с изписани имената на различни странноприемници, докато предлагащите услугите си се надпреварваха в привличането на посетители.

— Някой за хана Кашивая?

Младият мъж с маймунката на рамо си запробива път през тълпата.

— Елате при нас, господине — нищо няма да вземем за маймунката.

— Ние сме точно срещу храма Сумийоши. Чудесно място за поклонници. Ще имате чудна стая с чуден изглед.

Никой не беше дошъл да посрещне младежа. Той тръгна напряко през кея, без да обръща внимание на викачите или на някой друг.

— Този за какъв се мисли? — измърмори един от пътниците. — Само защото малко по-добре се справя със сабята!

— Ако не бях просто обикновен гражданин, нямаше да се измъкне без бой.

— О, я по-спокойно! Остави ги воините да си мислят, че няма по-добри от тях. Щастливи са, щом има пред кого да се перчат. За нас, гражданите, важното е да ги оставим да късат цветята, докато ние обираме плодовете. Защо да се разстройваме от днешното дребно произшествие?

Като си говореха в тоя дух, търговците следяха купчините им с багаж да бъдат събрани както трябва и после разтоварени на брега, където бяха посрещнати от рояци хора, фенери и превозни средства. Те самите до един бяха заобиколени от по няколко грижовни жени.

Последен от кораба слезе Гион Тоджи, чието лице имаше израз на крайно смущение. През целия си живот не беше прекарвал по-напрегнат ден. Главата му беше грижливо завита с кърпа, за да прикрие унизителната загуба на перчема, но това с нищо не прикриваше свъсените му вежди и сбърчените устни.

— Тоджи! Ето ме! — извика Око.

Въпреки че кърпа покриваше и нейната глава, лицето й беше останало изложено на студения вятър при чакането и бръчките й прозираха през пудрата, предназначена да ги скрие.

— Око! Значи дойде все пак.

— Нима не ме очакваше? Нали ми изпрати писмо да те посрещна тук.

— Да, но мислех, че може да не го получиш навреме.

— Случило ли се е нещо? Виждаш ми се разтревожен.

— А, дреболия. Лека морска болест. Хайде, да вървим към Сумийоши да си намерим прилична странноприемница.

— Ела насам. Поръчах да ни чака паланкин.

— Благодаря. Запазила ли си стая за нас?

— Да. Всички чакат в странноприемницата.

Тоджи остана с втрещено изражение.

— Всички ли? Какви ги говориш? Мислех само ние двамата да прекараме няколко приятни дни тук в някое тихо кътче. Ако там е препълнено с хора, аз не отивам.

Отказвайки се от носилката, той сърдито закрачи напред. Щом Око се опита да му обясни, я прекъсна и я нарече глупачка. Целият насъбран на кораба гняв избухна.

— Ще се настаня някъде сам! — заяви той. — Освободи паланкина! Как може да си толкова глупава? Ти въобще не ме разбираш.

Издърпа ръкава си от пръстите й и забърза напред.

Бяха на крайбрежния пазар за риба. Навсякъде беше затворено и разпилените по улицата люспи лъщяха като миниатюрни сребристи раковини. Тъй като наоколо нямаше жива душа да ги види, Око улови Тоджи в прегръдките си и се опита да го успокои.

— Пусни ме! — викна той.

— Ако отидеш някъде сам, другите ще помислят, че нещо не е наред.

— Да мислят каквото си щат.

— О, не говори така! — помоли тя.

Хладната й буза се притисна до неговата. Цялото му същество се проникна от сладникавия аромат на пудрата и косата й. Гневът и разочарованието постепенно се уталожиха.

— Моля те — настояваше Око.

— Само дето съм толкова разочарован — обясни Тоджи.

— Знам, но и друг път ще можем да бъдем заедно.

— Но тези два-три дни с теб аз наистина ги очаквах с нетърпение.

— Разбирам.

— След като разбираш, защо влачиш със себе си толкова хора? Това е защото чувствата ни един към друг са различни.

— Пак започваш същото — упрекна го Око, загледана напред с израз сякаш всеки миг ще се разплаче.

Но вместо да се разхлипа, тя повторно се опита да го накара да изслуша обясненията й. Когато пристигнал бързоходецът с писмо от Тоджи, тя разбира се, възнамерявала да тръгне сама за Осака, но както се случва, същата вечер Сеиджуро дошъл в „Йомоги“ с шест-седем от учениците си и Акеми се изпуснала, че Тоджи пристига. За нула време мъжете решили всички да придружат Око в Осака и да вземат и Акеми. И така, отседналата в Сумийоши дружина наброявала десет души.

Тоджи трябваше да признае, че при създалите се обстоятелства Око не е имала голям избор, но това с нищо не подобри унилото му настроение. Явно този ден изобщо не му вървеше, а и беше сигурен, че най-лошото тепърва предстои. Първият очакван въпрос щеше да се отнася за това какво е постигнал в своето начинание и на него му беше неприятно да им съобщи лошите новини. Неизмеримо повече го ужасяваше мигът, в който ще трябва да махне кърпата от главата си. Как изобщо би могъл да обясни липсата на своя перчем? Накрая разбра, че няма изход и се остави на волята на съдбата.

— Е, добре — каза. — Ще дойда с теб. Накарай ги да докарат паланкина.

— О, толкова съм щастлива! — изгука Око и се обърна към пристанището.

В странноприемницата Сеиджуро и останалите са бяха изкъпали и удобно увити в предоставяните на гостите памучно подплатени кимона, се бяха разположили да чакат завръщането на Тоджи и Око. Когато след известно време тях още ги нямаше, някой се обади:

— Онези двамата рано или късно ще дойдат. Няма смисъл да седим тук и да бездействаме.

Естественото следствие от това изявление беше поръчването на саке. Отначало пийваха колкото да минава времето, но скоро краката започнаха да се протягат по-удобно, а чашите да се надигат по-често. Не след дълго всички почти бяха забравили за Тоджи и Око.

— Няма ли някакви певици в Сумийоши?

— Виж, това е добро хрумване! Защо не поканим три-четири хубави момичета?

Сеиджуро имаше колеблив вид, докато някой не предложи той и Акеми да се оттеглят в друга стая, където ще е по-тихо. Не особено деликатният ход да се отърват от него предизвика на лицето му тъжна усмивка, но независимо от това остана доволен, че напуска. Много по-приятно би било да остане насаме с Акеми в стая с топло котацу, отколкото да се налива заедно с тази шайка грубияни. Щом той излезе от стаята, веселбата продължи с пълна сила и скоро няколко певици от рода на познатите тук като „гордостта на Тосамагава“ се появиха в градината пред тяхната стая. Флейтите и шамисенът им бяха стари, долнокачествени и очукани от употреба.

— Защо вдигате толкова шум? — попита закачливо една от жените. — Да пиете ли сте дошли или да правите сбиване?

Мъжът, който си беше присвоил ролята на главатар, викна в отговор:

— Не задавайте глупави въпроси. Никой не плаща, за да се бие! Поканихме ви, да пийнем и да се позабавляваме.

— Добре — отвърна тактично момичето. — Радвам се да чуя това, обаче искам да сте малко по-тихи.

— Щом толкова държите, така да бъде! Хайде да попеем малко песни.

Съобразявайки се с дамското присъствие, няколкото космати прасци се дръпнаха под полите на кимоната и няколко тела промениха положението си от водоравно на отвесно. Музиката започна, настроението се повиши и веселието набра ход. То беше в самия си разгар, когато влезе млада прислужница и съобщи, че пристигналият с кораба от Шикоку мъж е дошъл със своята придружителка.

— Какво каза тя? Някой идва ли?

— Да, каза, че идвал някой си Тоджи.

— Чудесно! Великолепно! Добрият стар Тоджи идва… Кой всъщност е тоя Тоджи?

Влизането на Тоджи и Око ни най-малко не прекъсна заниманието им — те едва ли бяха забелязани. Убеден, че събирането е изцяло заради него, Тоджи остана възмутен.

Той извика обратно прислужницата, която ги беше въвела и помоли да го заведе в стаята на Сеиджуро. Но като тръгваха по коридора, главатарят, олюляващ се и вонящ на саке, се хвърли на врата на Тоджи.

— Хей, Тоджи! — изломоти той. — Току-що се връщаш, а? Сигурно вече си се позабавлявал някъде с Око, докато ние седяхме тук и те чакахме. Това не е честно.

Тоджи неуспешно опита да се откопчи от него. Мъжът насила го задърпа към стаята. Междувременно той настъпи един-два подноса, ритна няколко съда със саке, после падна на пода, като повлече и Тоджи със себе си.

— Кърпата ми! — възкликна Тоджи.

Вдигна ръка към главата си, но твърде късно. При падането онзи беше сграбчил кърпата и сега я държеше в ръка. С общ възглас всички очи се обърнаха право към мястото, където трябваше да се намира възелът от косата на Тоджи.

— Какво е станало с главата ти?

— Ха-ха-ха! Ама че прическа!

— Кой ти я направи?

Плътна руменина заля лицето на Тоджи. Като грабна кърпата и си я сложи отново, той избъбри:

— А, това ли? Нищо, имах цирей.

Всички до един се превиваха от смях.

— Донесъл си цирей за спомен!

— Скрий гадната пришка!

— Не ни разправяй, ами направо я покажи!

От плоските шеги беше ясно, че нито един не вярваше на Тоджи, но разпивката продължи и никой не добави нещо повече по въпроса.

На следващата сутрин положението беше коренно различно. В десет часа същата група беше събрана на морския бряг зад странноприемницата, този път всички трезви и заети с много сериозно съвещание. Седяха в кръг — с изправени рамене, други със скръстени ръце, но всички с мрачно изражение.

— Както и да го погледнеш, все лошо.

— Въпросът е дали е вярно.

— Чух го със собствените си уши. Да не би да твърдите, че съм лъжец?

— Не можем да го отминем без да направим нищо. Тук е заложена честта на училището Йошиока. Трябва да действаме.

— Разбира се, но какво да направим?

— Още не е късно. Ще намерим мъжа с маймунката и ще отсечем неговия възел. Ще му покажем, че не става дума само за гордостта на Гион Тоджи. Касае се за достойнството на цялото училище Йошиока! Някакви възражения?

Пияният главатар от предишната нощ сега се беше превърнал в неустрашим пълководец, призоваващ своите хора на бой.

След събуждането си мъжете бяха поръчали да им затоплят банята, за да им мине махмурлукът. Докато бяха вътре, влезе и един търговец. Без да знае кои са, той им разказа какво се беше случило на кораба предния ден. Представи им комичната случка с отрязването на възела и приключи историята си с думите, че „самураят дето му отрязаха косата, заяви, че е пръв ученик на рода Йошиока в Киото. Мога само да кажа, че ако наистина е такъв, то училището Йошиока трябва да е във възможно най-лошо състояние“.

Бързо изтрезнели, учениците от Йошиока тръгнаха да търсят своя провинил се другар, за да го разпитат за произшествието. Скоро разбраха, че той е станал рано, разменил няколко думи със Сеиджуро и веднага след закуска заминал с Око за Киото. Това потвърди, че разказаното е по същество вярно, но вместо да тормозят малодушния Тоджи, мъжете решиха, че по-умно би било да намерят неизвестния младеж с маймунката и да защитят честта на името Йошиока.

След като на своя крайбрежен военен съвет съставиха план, сега те се изправиха, изтърсиха пясъка от кимоната си и се хвърлиха в действие.

Наблизо Акеми с голи крака си играеше до самата вода, събираше една по една раковини и после почти веднага ги захвърляше. Въпреки че беше зима, слънцето грееше топло и мирис на море се надигаше от пяната на разбиващите се вълни, които като гирлянди от бели рози се разстилаха докъдето поглед стига.

Акеми се ококори любопитно, като видя всички мъже от Йошиока да се разбягват почти незабавно в различни посоки с проблясващи във въздуха върхове на ножниците. Когато последният от тях мина край нея, тя му извика:

— Къде тръгнахте всички?

— А, ти ли си? — каза той. — Защо не дойдеш да търсиш с мен? Всеки трябва да покрие определена част от града.

— Какво търсите?

— Някакъв млад самурай с дълъг перчем. Носи маймунка.

— Какво е направил?

— Нещо, което, ако не действаме бързо, ще опетни името на Младия учител.

Разказа й какво се е случило, но не успя да събуди и най-малък интерес.

— Какви хора сте — все налитате на бой! — възкликна тя неодобрително.

— Не че на нас ни се ще да се бием, но ако оставим да му се размине, това ще посрами училището, най-голямото средище по бойни изкуства в страната.

— И какво от това?

— Ти да не си луда?

— Вие, мъжете, си губите времето да тичате за най-големи глупости.

Той я погледна накриво с подозрение.

— А ти какво правиш тук навън през цялото това време?

— Аз ли? — тя хвърли поглед към хубавия пясък в нозете си и каза: — Търся раковини.

— Че защо ти трябва да ги търсиш? Наоколо има милиони от тях. Тъкмо пример за теб — жените си губят времето много по-безсмислено от мъжете.

— Аз търся един много особен вид раковина. Нарича се раковината на забравата.

— О? И съществува ли изобщо такава раковина?

— Да, но казват, че може да се открие само тук, на брега при Сумийоши.

— Хубаво, но се обзалагам, че няма такова нещо.

— Има, и още как! Ако не вярваш, ела с мен. Ще ти покажа.

Противно на желанието му тя обърна младежа към ред борове и му посочи един камък, на който бяха издълбани древни стихове.

Само да имах време,

щях да я намеря на брега

при Сумийоши — там,

където, казват, са я виждали

— таз раковина, дето носи,

забвение за любовта.

— Видя ли? — попита гордо Акеми. — Какво по-голямо доказателство от това искаш?

— Но това е само предание, една от тези безполезни измислици, дето ги казват в поезията.

— Но в Сумийоши има и цветя, които те карат да забравиш, и вода също.

— Добре, да предположим, че наистина съществува. Какво вълшебство ще направи?

— Много просто. Ако сложиш една в обито или в ръкава си, можеш да забравиш всичко.

Самураят се засмя.

— Значи искаш да станеш още по-разсеяна от сега?

— Да. Бих искала да забравя всичко. Има неща, които не мога да забравя, затова съм нещастна денем и лежа будна нощем. Ето защо я търся. Защо не останеш да ми помогнеш?

— Сега не е време за детски игри! — каза строго самураят, после, сетил се внезапно за своя дълг, изчезна припряно.

Когато беше тъжна, Акеми често си мислеше, че грижите й щяха да изчезнат, стига само да забрави миналото и да се наслаждава на настоящето. Точно сега се колебаеше дали да съхрани няколко скъпи за нея спомена или да ги хвърли в морето. Ако наистина съществува такова нещо като раковината на забравата, не би я взела за самата себе си, реши тя, а би я пъхнала в ръкава на Сеиджуро.

Въздъхна, представяйки си колко хубав би бил животът, ако той просто забрави всичко, свързано с нея. Само мисълта за него караше сърцето й да изстине. Склонна беше да мисли, че той съществува с едничката цел да погуби нейната младост.

Когато й досаждаше с ласкателни изявления за любовта си, тя се утешаваше с мисли за Мусаши. Но въпреки че присъствието на Мусаши в сърцето й понякога се явяваше спасение, често то ставаше и причина за нейното нещастие, защото я караше да копнее за бягство в убежището на един свят от мечти. Все пак тя се въздържаше да се отдаде изцяло на въображението, понеже знаеше, че е възможно Мусаши напълно да е забравил за нея.

„Ех, ако имаше начин да заличи лицето му от паметта си!“, мислеше си.

Синята вода на Вътрешното море изведнъж й се стори примамлива. Вторачена в нея, тя се изплаши. Колко лесно би било да се хвърли право навътре и да изчезне.

Майка й нямаше представа, че Акеми таи такива отчаяни мисли, какво оставаше пък за Сеиджуро. Всички около нея я смятаха за много щастливо създание, може би малко вятърничаво. Намираха, че е като пъпка, още твърде далече от разцъфването си, за да може изобщо да приеме любовта на мъж.

За Акеми майка й и мъжете, които посещаваха чайната, бяха нещо външно за съкровената й същност. В тяхно присъствие тя се шегуваше и се смееше, дрънчеше със звънчето си, мръщеше се според обстоятелствата, но щом останеше сама, въздишките й бяха угрижени и мрачни.

Един слуга от странноприемницата прекъсна нейните мисли. Като я забеляза до каменния надпис, той дотича и каза:

— Млада госпожице, къде бяхте толкова време? Младият господар ви търсеше и започна да се тревожи.

Върнала се в хана, Акеми завари Сеиджуро съвсем сам да топли ръцете си под един червен юрган, метнат над котацуто. В стаята беше тихо, а в градината ветрецът шумолеше сред изсъхналите борове.

— Да не си била навън в тоя студ? — попита той.

— Какво искаш да кажеш? Не мисля, че е студено. На брега е много слънчево.

— Ти какво прави?

— Търсих раковини.

— Държиш се като дете.

— Аз съм си дете.

— Колко години ще навършиш на следващия си рожден ден?

— Няма значение. Още съм дете. Какво лошо има в това?

— Има много лошо в това. Би трябвало да помислиш какво е решила да направи с теб майка ти.

— Майка ми ли? Тя не мисли за мен. Убедена е, че самата тя е още млада.

— Седни тук.

— Не искам. Става ми горещо. Не се ли сещаш, още съм млада.

— Акеми! — Той стисна китката й и я дръпна към себе си. — Днес тук няма никой друг. Майка ти беше достатъчно внимателна да се върне в Киото.

Акеми погледна горящите очи на Сеиджуро; тялото й се вцепени. Несъзнателно опита да се отдръпне, но той здраво я бе хванал за китката.

— Защо се опитваш да избягаш? — попита с укор.

— Не се опитвам да избягам.

— Сега тук няма никой. Това е чудесна възможност, нали, Акеми?

— За какво?

— Недей се инати! Виждаме се близо година. Знаеш чувствата ми към теб. Око отдавна даде разрешението си. Казва, че не се предаваш, защото аз не подхождам правилно. Затова днес нека…

— Престани! Пусни ми ръката! Пусни ме, ти казвам! — Акеми изведнъж се преви и наведе глава от смущение. — Няма да ме имаш, каквото и да става! Спри! Остави ме!

Въпреки че ръката й се беше зачервила от хватката му, той отказваше да я пусне, а момичето едва ли беше достатъчно силно да се противопостави на бойните похвати на школата Кьохачи. Сеиджуро днес беше по-различен от обикновено. Той често търсеше утеха и успокоение в сакето, но днес не беше пил нищо.

— Защо се отнасяш така с мен, Акеми? Опитваш се да ме унизиш ли?

— Не желая да говоря за това! Ако не ме пуснеш да си вървя, ще викам!

— Викай колкото искаш! Никой няма да те чуе. Главната сграда е много далеч, а и бездруго аз им казах да не ни безпокоят.

— Искам да си тръгна.

— Няма да ти позволя.

— Тялото ми не ти принадлежи!

— Така ли мислиш? По-добре питай майка си за това! Със сигурност достатъчно й платих за него.

— Е, майка ми може и да ме е продала, но аз не се продавам! Най-вече пък на човек, когото презирам повече от самата смърт.

— Как смееш! — викна Сеиджуро и хвърли червения юрган върху главата й.

Акеми изкрещя с пълна сила.

— Викай, кучко такава! Викай колкото искаш! Никой няма да дойде.

Бледата светлина на слънцето се преливаше върху шоджито с неспокойните сенки на боровете, сякаш нищо не се е случило. Навън всичко беше тихо, освен далечното плискане на вълните и чуруликането на птиците.

Дълбоко мълчание последва заглушените ридания на Акеми. След известно време Сеиджуро се появи във външния коридор с мъртвешки бледо лице, като държеше с дясната си ръка лявата, която беше издраскана и кървеше.

Не след дълго вратата отново се отвори с трясък и изникна Акеми. С вик на изненада Сеиджуро, сега вече с превързана с кърпа ръка, посегна да я спре, но закъсня. Полуобезумялото момиче избяга светкавично.

Лицето на Сеиджуро тревожно се изкриви, но той не я последва, докато пресичаше градината и влизаше в другата част на странноприемницата. След миг устните му се разтегнаха в крива усмивка на дълбоко удовлетворение.