Ейджи Йошикава
Мусаши (59)

Любов за една нощ

Контузията на Мусаши бе болезнена, затова, вместо да се застоява в Камисува и да разпитва там за Оцу и Джотаро, той тръгна към топлите извори при Шимосува. Градът, разположен на бреговете на езерото Сува, бе доста голям — къщите само на обикновените граждани наброяваха над хиляда.

В странноприемницата, която обслужваше даймио, банята бе под покрив, но иначе басейните покрай пътя бяха открити и на разположение на всеки, който иска да ги ползва.

Мусаши закачи дрехите и сабята си на едно дърво и се отпусна в изпускащата пара вода. Докато разтриваше подутината от дясната страна на корема си, опря глава на някакъв камък на ръба на басейна, притвори очи и се наслаждаваше на леко опияняващото, приятно усещане на спокойствие. Слънцето клонеше към залез и от повърхността на езерото се вдигаше червеникава мъгла, която се виждаше оттук между рибарските къщи покрай брега.

Между басейна и пътя, където хора и коне сновяха с обичайната глъч и шумотевица, имаше една-две малки зеленчукови лехи. Пред някакъв дюкян, продаващ масло за лампи и други стоки, един самурай си купуваше сламени сандали. След като избра подходящ чифт, той седна на столче, свали старите и си върза на нозете новите.

— Трябва да сте чували — обърна се към продавача, — за станалото под големия бор при Ичиджоджи, край Киото. Един ронин предизвикал съвсем сам целия дом Йошиока и се бил с рядка за наше време храброст. Убеден съм, че е минал оттук. Сигурен ли сте, че не сте го виждал?

Въпреки целия си интерес, самураят изглежда знаеше малко за мъжа, когото търси — не можеше да каже нито на колко е години, нито как би могло да е облечен. Разочарован от получения отрицателен отговор, той, докато свършваше с връзването на сандалите си, на два или три пъти повтори:

— Трябва някак си да го намеря.

Самураят, около четиридесетгодишен, бе добре облечен и загорял от слънцето на пътя. Косата по слепоочията му стърчеше покрай връзките на сламената шапка, а суровото изражение на лицето подхождаше на неговото мъжествено телосложение. Мусаши предположи, че тялото му има белези и кожата му е загрубяла от дълго носене на доспехи. „Не си спомням да съм го виждал някъде преди, помисли си. Щом обаче обикаля и разправя за школата Йошиока, може да е някой от тамошните ученици. В това училище имаше толкова много ученици — поне някои трябва да са сърцати. Сигурно кроят нов заговор за отмъщение.“

След като мъжът свърши работата си и тръгна, Мусаши се изсуши, облече се и реши, че пътят му е вече чист. Щом обаче излезе на главния път, почти се блъсна в самурая.

Този се поклони и като го изгледа внимателно в лицето, попита:

— Вие не сте ли Миямото Мусаши?

Мусаши кимна и другият, без да обръща внимание на изписаното по неговото лице подозрение, възкликна:

— Знаех си! — След като не пропусна накратко да възхвали собствената си проницателност, продължи: — Не можете да си представите колко съм щастлив, дето най-сетне ви срещам. Имах чувството, че ще ви намеря случайно някъде по пътя. — Без да се спира, за да даде на Мусаши възможност да каже нещо, той го покани да пренощуват заедно в същата странноприемница. — Уверявам ви — допълни, — няма какво да се боите от мен. Моето положение — простете, че го казвам — е такова, че обикновено пътувам с дузина слуги и смяна на конете. Служител съм на Дате Масамуне, господаря на крепостта Аоба в Муцу. Името ми е Ишимода Геки.

Щом Мусаши равнодушно прие поканата, Геки реши да отседнат в странноприемницата на даймио и го поведе натам.

— Ще желаете ли една баня? — попита той, след като пристигнаха. — Но вие, разбира се, току-що излизате от водата. Е, настанете се удобно, докато аз се изкъпя. Скоро се връщам.

Свали дрехите си за път, взе една кърпа и излезе от стаята.

Макар мъжът да предизвикваше с нещо благоразположение, главата на Мусаши остана пълна с въпроси. Защо ли този високопоставен воин го търси? Защо се държи така приятелски?

— Не бихте ли искал да облечете нещо по-удобно? — попита слугинята, като предложи едно от подплатените с памук кимона, които държаха приготвени за гости.

— Не, благодаря. Не съм сигурен, че ще остана тук.

Мусаши пристъпи навън на терасата. Чу зад себе си прислужницата тихо да слага подносите с вечерята. Докато гледаше как цвета на вълните в езерото преминава от тъмно индигово в черно, в ума му изникна образа на тъжните очи на Оцу. „Струва ми се, не я търся на подходящо място, помисли си. Всеки, който е достатъчно зъл да отвлече една жена, сигурно има и опит, колкото да избягва градовете.“ Сякаш чуваше виковете на Оцу за помощ. Нима наистина е правилно да гледа на това дотам философски, та да мисли, че всички неща стават по волята на небето? Почувства се виновен, че стои така и не прави нищо.

Ишимода Геки се върна от банята, извини се, че го е оставил сам и седна пред подноса с вечерята. Като забеляза, че Мусаши още носи собственото си кимоно, той попита:

— Защо не се преоблечете?

— С тези дрехи ми е удобно. Нося ги през цялото време — на път, у дома, когато спя под някое дърво на открито.

Геки остана приятно впечатлен.

— Би трябвало да се досетя — каза той. — Искате по всяко време да сте готов за действие, където и да сте. Господарят Дате щеше много да похвали това. — Загледа се с неприкрито възхищение в лицето на Мусаши, осветено отстрани от лампата. След миг се сепна и каза: — Елате. Седнете и пийте малко саке.

Изплакна една чаша в съд с вода и я подаде на Мусаши.

Той седна и се поклони. Опря ръце на коленете си и попита:

— Ще можете ли да ми кажете, господине, защо се отнасяте с мен така приятелски? И — ако не възразявате — защо разпитвахте за мен по пътя?

— Явно е напълно естествено да се чудите за това, но аз почти нямам какво да обяснявам. Може би най-лесно е да кажа, че един вид съм влюбен във вас. — За миг млъкна, засмя се и продължи: — Да, това е като нежни чувства — един мъж бива привлечен от друг.

На Геки това явно се стори достатъчно обяснение, но Мусаши остана по-озадачен от всякога. Макар да не му се струваше невъзможно един мъж да се влюби в друг, той самият никога не бе изпитвал такъв вид привързаност. Такуан бе прекалено строг, за да вдъхва силна обич. Коецу живееше в съвършено друг свят. Секишусай стоеше толкова над Мусаши, че да го харесва или да не го харесва изглеждаше неуместно. Макар че това може да е начин Геки да го поласкае, мъж, който прави такива твърдения, се излага на обвинение в неискреност. При все това Мусаши се съмняваше този самурай да е ласкател — беше твърде як и твърде мъжествен на вид за това.

— За какво точно говорите — попита трезво Мусаши, — като казвате, че ви привличам?

— Може да съм дързък, но откакто чух за вашия подвиг при Ичиджоджи, съм убеден, че вие сте мъж, когото бих харесал, и то много.

— Вие бяхте ли тогава в Киото?

— Да, пристигнах през първия месец на годината и бях отседнал в жилището на господаря Дате на улица Санджо. Когато случайно се отбих вечерта след битката при господаря Карасумару Мицухиро, чух доста неща за вас. Той каза, че ви е срещнал и допълни колко сте млад и какво сте правил в миналото. Като изпитах това силно привличане, твърдо реших, че трябва да положа усилие да се срещна с вас. На връщане от Киото видях бележката, която сте оставили в прохода Шиоджири.

— О, видели сте я?

Странно, помисли си Мусаши. Вместо да му доведе Джотаро, написаното го свързва с някого, когото дори на сън не е виждал.

Колкото повече се замисляше обаче, толкова по-малко му се струваше, че заслужава почитта, с която изглежда го удостоява Геки. Болезнено съзнаваше своите грешки и недостатъци и обожанието на Геки сега го постави в неудобно положение.

Съвсем искрено Мусаши каза:

— Смятам, че ме поставяте прекалено нависоко.

— При господаря Дате служат голям брой забележителни самураи — имотите му, знаете ли, дават приход от пет милиона крини ориз — и на времето съм срещал много опитни майстори на сабята. По това, което съм чувал обаче, ми се струва, че малцина могат да се сравнят с вас. Толкова повече, че вие още сте млад. Цялото бъдеще е пред вас. Затова навярно и ми допадате. Както и да е, сега, когато ви открих, нека станем приятели. Пийнете и говорете за всяко нещо, което ви е приятно.

Мусаши, в добро настроение, прие чашата със саке и заотпива глътка подир глътка успоредно с домакина си. Не след дълго лицето му бе яркочервено.

Геки, комуто още не личеше нищо, се обади:

— Ние, самураите от севера, можем да пием по много. Правим го, за да се стоплим. Господарят Дате може да надпие всеки един от нас. С такъв силен военачалник начело не би могло отрядите му да паднат по-долу.

Прислужницата продължаваше да носи още саке. Дори след като тя на няколко пъти бе подрязала фитила в лампата, Геки не проявяваше готовност да спира.

— Дайте да пием цяла нощ — предложи той. — Така ще можем и цяла нощ да си говорим.

— Хубаво — съгласи се Мусаши. После с усмивка добави: — Казахте, че сте говорил с господаря Карасумару. Добре ли го познавате?

— Не би могло да се каже, че сме близки приятели, но през годините доста пъти съм ходил в дома му с различни поръчения. Той се държи много приятелски, да ви кажа.

— Да, с него ме запозна Хонами Коецу. За благородник изглеждаше забележително жизнен.

С някак недоволен вид, Геки попита:

— Това ли е единственото ви впечатление? Ако бяхте поговорили с него по-дълго, смятам, щяхте да се поразите от ума и искреността му.

— Е, тогава бяхме в квартала за развлечения.

— В такъв случай той, предполагам, се е въздържал да се разкрива много пред вас.

— А какъв е той всъщност?

Геки седна по-чинно и с твърде сериозен глас заяви:

— Той е обременен човек. Дори, ако щете, страдащ човек. Произволът на шогуната дълбоко го тревожи.

За миг Мусаши долови идващия от езерото тих плисък на вълните и забеляза сенките, които бялата светлина на лампата изрязва.

Внезапно Геки попита:

— Вие, приятелю мой Мусаши, заради кого се стремите да усъвършенствате бойните се умения?

Мусаши никога не се бе замислял над този въпрос и с непревзета искреност отвърна:

— Заради самия мен.

— Това донякъде е добре, но заради кого се стремите да усъвършенствате себе си? Вашата цел със сигурност е не просто лична слава и чест. Това надали е достатъчно за човек като вас. — По случайност или преднамерено Геки стигна до темата, за която всъщност искаше да говори. — Сега, когато цялата страна е подвластна на Иеясу — заяви той, — имаме привиден мир и благополучие. Но истински ли са те? Могат ли хората да живеят при сегашното управление наистина щастливо?

— През вековете е имало Ходжо, Ашикага, Ода Нобунага, Хидейоши — дълга върволица от военни управници, които упорито са потискали не само народа, но и Императора с неговия двор. Императорското правителство е било използвано, а простите хора — безжалостно грабени. Всички облаги са се полагали на военното съсловие. И това продължава от Минамото но Йоритомо, нали така? Днес положението е непроменено.

— Нобунага сякаш имаше известна представа за произтичащите от всичко това неправди — той поне построи нов дворец за Императора. Хидейоши не само почете Императора Го-Йодзей, като накара всички даймио да положат пред него клетва за вярност, но дори се опита да осигури известно благосъстояние и радост за простите хора. Но какво да кажем за Иеясу? Както и да го погледнем, той не са занимава с нищо извън интересите на неговия собствен род. Така щастието на народа и добруването на императорското семейство отново биват жертвани заради богатството и властта на един военен тиранин. Изглежда, че сме на прага на нова ера на произвол. Никого това положение не тревожи повече от господаря Дате Масамуне и — между благородниците — господаря Карасумару.

Геки млъкна и зачака отговор, но не последва друго освен едно едва разбираемо:

— Ясно.

Като всеки друг, Мусаши съзнаваше дълбоките политически промени, настъпили след битката при Секигахара. При все това никога не се бе замислял върху действията на различните даймио, които поддържаха Осака, върху не дотам благовидните подбуди на рода Токугава или върху отношението, което имаха към властта могъщите господари от покрайнините като Дате и Шимадзу. Всичко, което знаеше за Дате, бе, че владенията му по официални данни давали годишен приход от три милиона крини ориз, но в действителност навярно дават пет милиона, както спомена и Геки.

— Два пъти всяка година — продължи Геки, — господарят Дате праща припаси от нашите владения на господаря Коное в Киото, който да ги поднесе на Императора. Никога не е пропускал да стори това, дори по време на война. Ето защо ходих в Киото.

— Крепостта Аоба е единствената в страната, където нарочна стая е запазена за Императора. Малко вероятно е, разбира се, тя някога да бъде използвана, но господарят Дате така или иначе я отдели за него и я направи с дърво, взето от стария Императорски дворец, когато го престрояваха. Нареди да донесат дървото с лодка от Киото в Сендай.

— И нека ви разкажа за войната в Корея. През време на похода там Като, Кониши и други военачалници се надпреварваха за лична слава и победи. Но не и господарят Дате. Вместо герба на собственото си семейство той носеше знака на изгряващото слънце и на всички говореше, че никога не би повел хората си в Корея заради славата на своя собствен род или на Хидейоши. Тръгнал е от любов към самата Япония.

Докато Мусаши внимателно слушаше, Геки се увлече в своя монолог, описа господаря си с най-бляскави думи и увери Мусаши, че бил ненадминат в своята неотклонна преданост към отечеството и Императора.

За известно време забрави за пиенето, но внезапно погледна надолу и каза:

— Сакето изстина.

Плесна с ръце да повика прислужницата и се накани да поръча още.

— Пих повече от достатъчно — прекъсна го бързо Мусаши. — Ако не възразявате, сега по-скоро бих искал малко ориз и чай.

— Вече? — промърмори Геки.

Остана явно разочарован, но от уважение към госта каза на момичето да донесе ориза.

Докато се хранеха, той продължи да говори. Впечатлението, което Мусаши си състави за явно преобладаващия сред самураите от владенията на господаря Дате дух бе, че поотделно и като цяло те взимат много присърце Пътя на самураите и възпитават себе си в съответствие с този Път.

Пътят бе познат от древни времена, когато се беше зародило военното съсловие, но сега неговите нравствени ценности и повели бяха малко повече от блед спомен. През време на безпорядъчните междуособици от петнадесети и шестнадесети век, нравите на бойците бяха покварени, ако не и напълно занемарени и сега едва ли не всеки, който може да борави със сабя или да пусне стрела от лък, биваше смятан за самурай, без оглед на предаността — или липсата на преданост, — които той показва по отношение на Пътя.

Самозваните самураи от ново време често бяха хора с по-недостоен нрав и по-долни страсти, отколкото простите селяни и градски жители. Нямаха нищо, с което да спечелят уважението на по-нископоставените от тях, освен мускули и умение в боя. Тези хора в крайна сметка бяха обречени. Малцина от даймио бяха в състояние да видят това и само една шепа от по-високопоставените васали на родовете Токугава и Тойотоми замисляха да създадат нов Път на самураите, който да стане основа на силата и благоденствието на страната.

Мислите на Мусаши се върнаха към годините, когато бе затворен в крепостта Химеджи. Такуан, който си спомни, че господарят Икеда има в своята библиотека препис на „Нучийо Шушин-кан“ от Фушикан, я взе оттам за Мусаши, за да я изучи. Фушикан бе писателското име на прославения пълководец Уесуги Кеншин; в книгата си той бе записал напътствия за ежедневното военно обучение на своите главни васали. От нея Мусаши не само научи за личните дела на Кеншин, а и разбра също защо Кеншиновото владение в Ечиго се е прочуло в цялата страна с богатството и военната доблест на служителите си.

Повлиян от въодушевените описания на Геки, започна да му се струва, че господарят Дате не само е равен на Кеншин по доблест, но и сред неговите служители владее дух, насърчаващ самураите да изградят нов Път, който, ако това стане необходимо, да им даде сили да се противопоставят дори на шогуната.

— Трябва да ми простите, че все продължавам да говоря за неща, които ме засягат лично — извини се Геки. — А вие какво мислите, Мусаши? Бихте ли искал да дойдете в Сендай, за да се уверите сам? Негово височество е откровен и прям. Щом се стремите да откриете Пътя, сегашното ви положение за него не е от значение. Можете да говорите с него, както бихте говорили с всеки друг.

— Има голяма нужда от самураи, които да посветят своя живот на страната. Ще бъда повече от щастлив да ви препоръчам. Ако нямате нищо против, може да идем в Сендай заедно.

Междувременно подносите с вечерята вече бяха отнесени, но разпалеността на Геки ни най-малко не бе намаляла, Впечатлен, но все още предпазлив, Мусаши отвърна:

— Ще трябва да помисля, преди да мога да ви дам отговор.

След като си казаха „лека нощ“, Мусаши отиде в своята стая, където остана да лежи буден в тъмното, с блеснали очи.

Пътят на самураите. Мислите му се събраха върху това понятие и как то се свързва с него и сабята му.

Изведнъж прозря истината — похватите на сабленото изкуство не са негова цел, той търси един всеобхватен Път на меча. Сабята трябва да стане повече от просто оръжие — от нея се иска да бъде отговор на житейските въпроси. Пътят на Уесуги Кеншин и Дате Масамуне е ограничен само до военното дело, скован от обичая. От него зависи да добави към всичко това едно човешко измерение, да му придаде по-голяма дълбочина и възвишеност.

За първи път се запита по силите ли е на един незначителен човек да стане едно с всемира.