Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
宮本 武蔵, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Ейджи Йошикава. Мусаши

ИК „Вузев“ — „Архонт-В“, 1998

Илюстрация на корица: Норийоши Ораи

Редактор: Владимир Зарков

ISBN 954–422–036–4

 

Първо издание на японски език: Фумико Йошикава, 1971

Първо издание на английски език: „Коданша Интернешънъл“, 1981

На български език романът „Мусаши“ се издава по споразумение с „Коданша Интернешънъл“.

Преводът е осъществен от английски език по препоръка на „Коданша Интернешънъл“.

История

  1. — Добавяне

Щурец в тревата

Джотаро напредваше с бодра стъпка, като обръщаше малко внимание на пътя. Внезапно спря и се огледа, питайки се дали не се е загубил. „Не си спомням да съм минавал оттук преди“, помисли си неспокойно.

Останките на старата крепост бяха обрамчени от самурайски къщи. Една част от постройките бе възстановена, за да служи като седалище на наскоро назначения Окубо Нагаясу, но останалите развалини се издигаха като естествена могила и бяха обрасли с бурен и дървета. Опустошени преди много години от нахлула войска, каменните зидове на укреплението сега се разпадаха. Цялото укрепление изглеждаше примитивно в сравнение със сложните крепости от последните четиридесет-петдесет години. Нямаше ров, мост, нищо, което да може да бъде наречено същинска крепостна стена. Разрушените сгради навярно бяха принадлежали в миналото на някой от тукашните селски благородници, преди големите даймио от време на междуособиците да включат поместните владения в своите по-големи феодални княжества.

От едната страна на пътя имаше оризища и блата, от другата — зидове, а зад тях — висока скала, на която някога трябва да се бе издигала кулата.

Докато се опитваше да разбере къде е, погледът на Джотаро тръгна нагоре по скалата. Видя нещо да помръдва, да се спира и после пак да тръгва. Отначало му заприлича на животно, но скоро крадешком промъкващата се сянка доби очертанията на човек. Джотаро потрепери, но остана закован на мястото си.

Мъжът закачи да виси някакво въже с прикрепена в горния край кука. След като се спусна по цялата му дължина и намери къде да стъпи, той разклати въжето, откачи куката отгоре и повтори действието си. Щом стигна до долу, се изгуби в една горичка.

Любопитството на Джотаро сега стана неудържимо.

След няколко минути видя мъжа да крачи по ниските слогове, които разделяха оризищата, явно тръгнал право към него. Едва не се уплаши здравата, но щом различи наръча на гърба на мъжа, си отдъхна. „Само си губих времето! Просто някакъв селянин, който краде дърва.“ Помисли се, че човекът трябва да е луд, за да рискува да изкатери скалата само заради малко подпалки. И той също остана разочарован и тъгата му се смеси с нетърпимо отегчение. Тогава обаче дойде втора изненада. Мъжът мина по пътя покрай дървото, зад което се бе скрил Джотаро и момчето трябваше да сложи ръка на устата си, за да не поеме шумно дъх. Сигурен бе, че тъмната фигура е Дайдзо.

„Не може да бъде“, каза си.

Лицето на мъжа бе увито в тъмен плат и той носеше селски дълъг панталон, гамаши и леки сламени сандали.

Загадъчната сянка сви в пътеката, опасваща един хълм. Човек с такива едри рамене и напета крачка не може да е минал петдесетте, както е Дайдзо. След като се убеди, че е сбъркал, Джотаро го последва. Трябваше да се върне в странноприемницата и мъжът неволно можеше да му помогне да намери пътя.

Щом стигна до някакъв крайпътен знак, онзи седна върху своя наръч, който изглежда бе много тежък. Приведе се да прочете какво пише на камъка и отново нещо в него се стори на Джотаро много познато.

Докато мъжът изкачваше пътеката нагоре по хълма, Джотаро огледа знака, на който бяха изрязани думите: „Борът на Могилата със заровените глави — нагоре“. Това бе мястото, където местните жители заравяха черепите на обезглавени престъпници и победени воини.

Клоните на огромния бор ясно личаха на фона на нощното небе. Докато Джотаро стигне върха на склона, мъжът вече бе седнал в корените на дървото и пушеше лула.

Дайдзо! Сега вече не можеше да има съмнение. Никой селянин няма да носи със себе си тютюн. Бяха започнали да отглеждат малко тютюн и в страната, но така ограничено, че той си оставаше много скъп. Даже в относително благоденстващата околност на Кансай го смятаха за разкош. На север в Сендай пък, където господарят Дате пушеше, неговият писар се почувства задължен да отбележи в разходната книга: „Сутрин — три лули, следобед — четири лули, преди лягане — една лула.“

Като се оставят настрана паричните съображения, повечето хора, имали възможност да опитат тютюн, намираха, че от него им се завива свят и даже им призлява. Макар ценен заради мириса си, тютюнът бе смятан за опиат.

Джотаро знаеше, че пушачите са малко. Знаеше също, че Дайдзо е един от тях, тъй като често го бе виждал да си подръпва от една красиво изработена глинена лула. Не че това преди го бе поразявало като странно. Дайдзо бе богат и с вкус към охолството.

„Какво ли е намислил?“, помисли си Джотаро нетърпеливо. Свикнал вече с опасното положение, той припълзя по-наблизо.

След като свърши с лулата, търговецът стана, свали от главата си черната кърпа и я затъкна в пояса. После бавно тръгна да обикаля бора. Преди Джотаро да забележи, той вече държеше в ръцете си лопата. От къде се бе взела? Облегнат на лопатата, Дайдзо огледа за миг нощния изглед, явно запечатвайки в ума си вида на местността.

Очевидно останал доволен, той претърколи настрана един голям камък от северната страна на дървото и без въобще да поглежда встрани, живо се зае да копае. Джотаро видя как трапът стана дълбок, почти колкото в него да застане прав човек. Накрая Дайдзо се спря и изтри с кърпата потта от челото си. Джотаро остана неподвижен като скала и съвсем озадачен.

— Това стига — промърмори тихо търговецът, след като свърши да отъпква меката пръст на дъното на трапа.

За миг Джотаро изпита странен подтик да му извика и да го предупреди да не се заравя, но се сдържа.

Като скочи горе, Дайдзо се захвана да издърпа тежкия наръч до ръба на дупката и да развърже конопеното въже в горния му край. Отначало това бе заприличало на Джотаро на платнен чувал, но сега видя, че е тежка кожена наметка, от тези, които обикновено военачалниците носят над доспехите си. Вътре в нея имаше друг вързоп, направен от брезент или някакъв подобен плат. Щом и този бе отворен, пред погледа се показа върхът на невероятен куп злато — полукръгли кюлчета, излети с наливане на метала в разцепен на две по дължина бамбук.

А имаше и още. Като разхлаби обито си, Дайдзо се освободи от няколко дузини едри, наскоро сечени златни монети, които бяха пъхнати под пояса му, отзад в кимоното и на други места в дрехите. След като грижливо подреди тези върху кюлчетата, той върза здраво двата вързопа и ги пусна на дъното на ямата, все едно хвърля трупа на някое куче. После насипа пръстта обратно, отъпка я с крака и върна камъка на място. Накрая пръсна около него суха трева и клечки.

След това Дайдзо се захвана пак да преобрази себе си в добре познатия богат търговец на билки от Нарай. Селската дреха бе увита около лопатата и изчезна в един гъсталак, където случайно минаващите надали биха надникнали. Сложи си пътното наметало и си закачи кесията с парите на врата, както това правят странстващите монаси. Докато мушваше нозе в дзорите, промърмори доволно:

— Добра работа за тази нощ.

Щом като Дайдзо се отдалечи достатъчно, за да не го чуе, Джотаро се измъкна от своето скривалище и отиде при камъка. Макар внимателно да огледа мястото, не можа да открие и следа от това, на което току-що бе станал свидетел. Впери очи в земята, все едно тя е празната длан на някой фокусник.

„По-добре да тръгвам, помисли си изведнъж. Ако не съм там, когато той се върне в хана, ще стане подозрително.“ Тъй като сега под него се виждаха светлините на града, не му бе трудно да различи откъде да мине. Понесе се като вятър, успявайки някак да се придържа към страничните улици и да избегне пътя на Дайдзо.

С изражение на пълна невинност се качи по стълбите пред странноприемницата и влезе в стаята. Имаше късмет — Сукейчи се бе облегнал на лакираната кутия за път, сам и здраво спящ. По брадичката му се стичаше тънка струя слюнка.

— Хей, Сукейчи, ще настинеш така.

Джотаро нарочно го разтърси и събуди.

— О, значи си ти? — рече провлечено Сукейчи и потри очи. — Какво си правил навън така късно без да кажеш на господаря?

— Ти луд ли си? Че аз съм тук от часове. Да беше стоял буден, щеше да ме видиш.

— Не се опитвай да ме изкараш глупак. Знам, че излезе с оная жена от Сумия. Щом сега тичаш подир уличница, не ми се мисли какви ще ги вършиш, като пораснеш.

Точно в този миг Дайдзо отвори шоджито.

— Върнах се — каза той само.

 

 

За да стигнат в Едо преди смрачаване, трябваше да тръгнат рано сутринта. Джинай подкара на път дружината си, към която отново се числеше Акеми, доста преди изгрев-слънце. Дайдзо, Сукейчи и Джотаро обаче закусиха без да бързат и не се стегнаха за път, докато слънцето не се качи нависоко в небето.

Както обикновено, Дайдзо тръгна напред, но Джотаро изостана със Сукейчи, което бе необичайно.

Накрая търговецът се спря и попита:

— Какво става с теб тази сутрин?

— Моля?

Джотаро положи всички усилия да си придаде нехаен вид.

— Нещо не е, наред ли?

— Не, нищо няма. Защо питате?

— Мрачен ми се виждаш. Не си като друг път.

— Няма ми нищо, господине. Само си мислех — ако остана с вас, не знам дали въобще ще намеря моя учител или не. Ще ми се да тръгна да го потърся сам, стига да не възразявате.

Без миг колебание Дайдзо отвърна:

— Възразявам!

Джотаро бе избързал напред и тъкмо понечваше да хване мъжа за ръката, но сега се дръпна и неспокойно попита:

— Защо не?

— Дай да си починем тук малко — каза Дайдзо, като приседна на едно място в тревистата равнина, с която беше прочута областта Мусаши. Оттам направи знак на Сукейчи да продължи напред.

— Но аз трябва да намеря моя учител, и то колкото може по-скоро — настоя Джотаро.

— Казах ти — няма да ходиш никъде сам — С много строг вид Дайдзо вдигна глинената лула към устата си и дръпна. — От днес нататък си мой син.

Звучеше съвсем сериозно. Джотаро преглътна тежко, но после Дайдзо се засмя и момчето, решило, че всичко е шега, рече:

— Не мога така. Не искам да ви бъда син.

— Какво?

— Вие сте търговец. Аз искам да стана самурай.

— Сигурен съм, ще се увериш, че Дайдзо от Нарай не е прост гражданин, без чест и произход. Стани ми приемен син и аз ще направя от теб истински самурай.

Джотаро с изумление осъзна, че търговецът мисли това, което казва.

— Мога ли да ви попитам дали внезапно сте решили това? — рече.

Дайдзо мигновено го хвана и го затисна към земята до себе си. Приближи уста до ухото на момчето и попита:

— Видя ме, нали, копеленце?

— Да съм ви видял?

— Да — гледаше ме, нали?

— Не знам за какво говорите. Какво да съм гледал?

— Каквото направих снощи.

Джотаро напрегна всички сили да остане спокоен.

— Защо ме дебнеше?

Защитата на момчето бе на път вече да рухне.

— Защо се месеше в моите лични работи?

— Простете! — изтърси Джотаро. — Настина съжалявам. Няма никому да кажа.

— Говори по-тихо! Няма да те наказвам, но за отплата ще станеш мой приемен син. Ако откажеш, не ми оставяш друг избор, освен да те убия. Е, не ме принуждавай да правя това. Намирам те добро момче, много обичливо.

За първи път в своя живот Джотаро започна да изпитва истински страх.

— Простете — повтори той трескаво. — Не ме убивайте. Не искам да умра!

Като уловена чучулига, той плахо се заизвива в ръцете на Дайдзо, уплашен, че ако наистина започне да се бори, смъртоносната длан веднага ще се стовари отгоре му.

Макар на момчето хватката на търговеца да се струваше здрава като менгеме, Дайдзо съвсем не го бе стиснал силно. Всъщност, когато дръпна момчето в скута си, докосването му бе почти нежно.

— Нали ще ми станеш син?

Боцкавата му брада потри бузата на Джотаро.

Макар да не можеше да осъзнае това, Джотаро бе обезсилен от дъха на този възрастен, силен мъж. На неговото коляно той беше като пеленаче, неспособен да се брани, неспособен дори да говори.

— Оставям ти да решиш. Ще се съгласиш ли да те осиновя или ще умреш? Отговори ми сега!

Момчето простена и избухна в сълзи. Продължи да търка с мръсни пръсти лицето си, докато от двете страни на носа му се образуваха кални локвички.

— Защо плачеш? Късметлия си, че имаш възможност като тази. Когато пораснеш, обещавам ти, че ще станеш голям самурай.

— Обаче…

— Какво има?

— Вие… вие сте…

— Да?

— Не мога да го кажа.

— Хайде, говори. Човек трябва просто и ясно да казва какво мисли.

— Вие… ами, вие се занимавате с кражби.

Ако не бяха ръцете, които леко го подпираха, Джотаро щеше да побегне като газела. Скутът на Дайдзо обаче бе като дълбок трап, стените на който му пречеха да помръдне.

— Ха-ха — изсмя се гръмко Дайдзо и го плесна закачливо по гърба. — Това ли само те тревожи?

— Д… да.

Едрите рамене на мъжа се затресоха от смях.

— Може да съм от онези, които ще окрадат цялата страна, но прост грабител или разбойник не съм. Виж Иеясу, Хидейоши или Нобунага — те всички са воини, които се опитваха да откраднат страната за себе си, нали така? Ти само стой при мен и някой ден в скоро време ще разбереш всичко.

— Значи не сте крадец?

— Не бих си давал труда за такова недоходоносно занятие. — Като вдигна момчето на коляното си, Дайдзо добави: — Сега стига си ревал и давай да тръгваме. От този миг нататък ти си мой син. Ще съм ти добър баща. Твоята част от уговорката е никога на никого и дума да не проронваш за това, което мислиш, че си видял снощи. Направиш ли го, ще ти извия врата.

Джотаро му повярва.