Ейджи Йошикава
Мусаши (48)

Среща на лунна светлина

Вече минаваше полунощ, когато Мусаши стигна малката странноприемница северно от Китано, в която за първи път бе срещнал Джотаро. Изненаданият стопанин го поздрави сърдечно и бързо му приготви място за спане.

Мусаши излезе рано сутринта и се върна късно вечер, като подари на стария човек един чувал сладки картофи от Курама. Показа му и една мярка избелен памучен плат от Нара и го попита дали може да си направи от това долна риза, пояс и препаска за слабините.

Ханджията с готовност занесе плата при някаква съседка шивачка и на връщане купи малко саке. Свари сладките картофи на яхния и докато я ядяха и пиеха от сакето, си бъбри с Мусаши до полунощ, когато дойде шивачката с дрехите. Преди да тръгне да си ляга, Мусаши старателно ги сгъна и ги сложи до възглавницата си.

Старецът се събуди много преди зазоряване от плисък на вода. Като погледна навън, видя, че Мусаши се е изкъпал със студена вода от кладенеца и стои под лунната светлина, облечен в своите нови долни дрехи. Тъкмо си обличаше старото кимоно.

Като отбеляза, че се поуморил от Киото и решил да отиде до Едо, Мусаши обеща, че когато след три-четири години се върне в старата столица, ще отседне в странноприемницата.

След като стопанинът завърза отзад обито му, Мусаши с бърза крачка се отправи на път. Пое по тясната пътечка през полето към пътя за Китано, като внимателно подбираше къде да стъпва между буците волски тор. Старецът тъжно гледа след него, докато тъмнината го погълна.

Умът на Мусаши беше ясен като небето над главата му. Освежено, тялото му сякаш с всяка следваща крачка набираше нова сила.

— Няма смисъл да вървя така бързо — каза си той на глас и забави ход. — Това навярно ще ми е последната нощ в света на живите.

Това не бе нито възглас, нито израз на жал, а просто неволно излязло от устните му твърдение. Все още нямаше усещането, че е действително лице в лице със смъртта.

Прекара предния ден в съзерцание под един от боровете във вътрешния храм на Курама, с надеждата да постигне онова блажено състояние, в което тяло и дух вече не се различават помежду си. Не успя в своето усилие да се освободи от мисълта за смъртта и се срамуваше, че пропиля напразно времето си.

Нощният въздух го въодушевяваше. Саке, точно колкото трябва, кратък, но здрав сън, освежаващата вода от кладенеца, нови дрехи — не се чувстваше като човек, комуто предстои да умре. Спомни си онази нощ посред зима, когато се насили да стигне до върха на Орловата планина. И тогава звездите го зашеметиха, а дърветата бяха обкичени с ледени висулки. Сега тези висулки сигурно са сменени от напъпили цветове.

С пълна с безразборни мисли глава, Мусаши откри, че му е невъзможно да се съсредоточи. Какъв смисъл, запита се, има сега да размишлява върху проблем, който не би решил и след век — значението на смъртта, страданието, животът, който ще последва след това?

Кварталът, в който се намираше, бе обитаван от благородници и техните служители. Чу печалния звук на флажолет, придружен от протяжните тонове на тръстикова свирка. Представи си седналите около някой ковчег оплаквачи, които чакат утрото. Дали погребалната песен, чута преди още да се сети за значението й, не бе събудила неосъзнат спомен за Танцуващите деви на Исе и за преживяното на Орловата планина. Съмнения загризаха ума му.

Щом спря, за да обмисли станалото, забеляза, че е подминал Шококуджи и е на стотина крачки от река Камо, която сега приличаше на сребро в мрака. Под отразената от една кирпичена стена светлина Мусаши забеляза някаква тъмна фигура. Мъжът се приближи към него, следван от по-малка сянка — вързано на каишка куче. Уверил се от присъствието на животното, че този човек не е някой от враговете му, Мусаши се успокои и продължи нататък. Другият направи няколко крачки, обърна се и каза:

— Ще позволите ли да ви задържа малко, господине?

— Мен ли?

— Да, ако не възразявате.

Шапката и хакамата му бяха от онези, които носят занаятчиите.

— Какво има? — попита Мусаши.

— Простете за странния въпрос, но видяхте ли по онази улица една къща, която цялата да свети?

— Не внимавах много, но струва ми се — не.

— Тогава явно съм объркал улицата.

— Вие какво търсите?

— Един дом, където преди малко някой е починал.

— Не съм видял тази къща, но на около сто стъпки по-назад чух погребална музика.

— Трябва това да е мястото. Сигурно шинтоисткият свещеник е пристигнал преди мен и е почнал бдението.

— Вие на бдение ли отивате?

— Не точно. Аз съм майстор на ковчези от хълма Торибе и ме помолиха да дойда в дома Мацуо, затова тръгнах към хълма Йошида. Те обаче не живеят вече там.

— Семейство Мацуо на хълма Йошида ли?

— Да, не знаех, че са се преместили. Минах много път за нищо. Благодаря ви.

— Чакайте — обади се Мусаши. — Да не е това Мацуо Канаме, който служи на господаря Коное?

— Точно така. Разболял се и само след десетина дни починал.

Мусаши се обърна и тръгна напред. Майсторът на ковчези се забърза в обратната посока.

„Значи чичо ми е умрял“, каза си безчувствено Мусаши. Спомни си с колко усилия този човек беше пестил, за да събере малко пари. Сети се за оризовите питки, които неговата леля му даде и които изяде на брега на леденостудената река сутринта на Нова година. Запита се как ли ще се справя тази жена, след като остава съвсем сама.

Застана на брега на Горна Камо и се загледа в тъмнеещите се в нощта тридесет и шест хълма на Хигашияма. Всеки от тях сякаш враждебно отвръщаше на погледа му. След това изтича надолу до един плаващ мост. За да стигне от северната част на града до пътя за връх Хиеи и прохода към областта Оми, трябваше да мине оттук.

Беше вече по средата на реката, когато чу някакъв глас, силен, но неясен. Спря и се заслуша. Бързо течащата вода бодро бълбукаше, а над равнината вееше студен вятър. Не можа да определи откъде дойде гласът, но след още няколко крачки той прозвуча пак и го накара да се спре. Все още без да може да определи посоката на шума, Мусаши бързо стигна до другия бряг. Щом слезе от моста, зърна някакъв човек да тича с вдигнати ръце към него. Фигурата му се стори позната.

Беше… вездесъщият Сасаки Коджиро.

Щом се приближи, той някак прекалено приятелски поздрави Мусаши. Хвърли един поглед през моста и след това попита:

— Сам ли сте?

— Да, естествено.

— Надявам се да ме извините за онази вечер — продължи Коджиро. — Благодаря ви, че изтърпяхте моята намеса.

— Смятам, аз съм, който трябва да ви благодари — отвърна Мусаши със същата любезност.

— За двубоя ли сте тръгнал?

— Да.

— Съвсем сам ли? — попита пак Коджиро.

— Да, естествено.

— Хмм. Питам се дали не сте разбрал грешно обявата, която сложихме при Янагимачи.

— Не мисля.

— И сте съвсем наясно с условията? Това няма да е истински двубой между двама противници, както беше със Сеиджуро и Деншичиро.

— Знам това.

— При все че битката ще се води от името на Генджиро, ще го подкрепят хората от училището Йошиока. Вие разбирате ли, че тези „хора от училището“ може да са десет, сто, че дори хиляда души?

— Да — защо питате?

— Някои от по-слабоватите са избягали от Йошиока, но по-силните и храбрите са всички под големия бор. Точно сега са се разположили по целия склон и ви чакат.

— Вие бяхте там да огледате ли?

— А-ха. Реших, че ще е по-добре да се върна и да ви предупредя. Знаех, че ще минете по плаващия мост и изчаках тук. Смятам това за свой дълг, тъй като аз писах обявата.

— Проявявате голямо внимание.

— Е, такова е положението. Наистина ли сте решили да идете сам или имате и помощници, които ще минат по друг път?

— Ще има един с мен.

— Така ли? Къде е той сега?

— Ето го тук!

Мусаши се засмя и зъбите му блеснаха под лунната светлина, докато сочеше сянката си.

— Това не е шега — наежи се Коджиро.

— Не се шегувам.

— О? Стори ми се, че се присмивате на моя съвет.

Като си придаде дори по-строго изражение от Коджировото, Мусаши възрази:

— Смятате ли, че великият светец Шинран се е шегувал, когато е казал: всеки вярващ има сила за двама, понеже с него върви Буда Амида?

Коджиро не отговори.

— По всичко изглежда, че Йошиока имат сега надмощие. Те са излезли всички заедно. Аз съм сам. Вие несъмнено предполагате, че ще загубя. Моля ви обаче да не се тревожите за мен. Да допуснем, че знаех, че те ще имат десет души и също бях взел десет със себе си. Какво щеше да стане? Щяха да пратят срещу мен двайсет вместо десет. Ако вземех двайсет, те щяха да увеличат числото на трийсет или четирийсет и битката щеше да създаде дори още по-голяма суматоха. Накрая само щяхме да нарушим спокойствието и реда, без това да донесе в замяна каква да е полза за делото на сабления бой. С други думи, ако си бях повикал помощници, щях малко да спечеля, а загубата би била голяма.

— Това може да е истина, но не е в съгласие с „Изкуството на войната“ човек да влиза в битка, която знае, че ще загуби.

— Има моменти, когато това е необходимо.

— Не! Не и според „Изкуството на войната“. Съвсем друго е, ако се впускате в прибързани действия.

— В съгласие или не с „Изкуството на войната“, аз знам какво ще ми е от полза.

— Вие вървите против всички предписания.

Мусаши се засмя.

— Щом настоявате да е тъй — възрази отново Коджиро, — защо поне не си изберете начин на действие, който да ви остави възможност да оцелеете?

— Пътят, който следвам, за мен е път към по-пълноценен живот.

— Щастлив ще сте, ако той не ви отведе право в ада!

— Тази река, знаете ли, може да се окаже тройната река на ада; този път — пътят към осъждането; хълма, по който скоро ще са кача — планината с гвоздеи, на която биват приковани прокълнатите. При все това е единственият път към истинския живот.

— Както говорите, може вече да сте обладан от бога на смъртта.

— Мислете, каквото си искате. Има хора, които умират в живота и други, които оживяват чрез смъртта.

— Нещастни човече! — възкликна полуподигравателно Коджиро.

— Кажете ми, Коджиро… като тръгна по този път, той докъде води?

— До село Хананоки и после до големия бор при Ичиджоджи, където сте решил да умрете.

— Колко далеч е това?

— Само половин час. Имате много време.

— Благодаря. Ще се видим по-късно — отговори ведро Мусаши, обърна се и тръгна надолу по пътя.

— Това не е посоката!

Мусаши кимна.

— Това е грешна посока, казвам ви.

— Знам.

Той продължи надолу по склона. Зад дърветата от двете страни на пътя се нижеха оризища, а в далечината се виждаха няколко покрити със слама селски къщи. Коджиро видя как Мусаши се спира, вдига поглед към луната и за малко остава така неподвижен.

Избухна в смях, когато се сети, че той очевидно уринираше. Сам вдигна поглед към луната и си помисли, че докато тя залезе, много хора ще са мъртви или на умиране.

Мусаши не се върна. Коджиро седна при корена на едно дърво и с близко до възторг настроение се замисли за наближаващата битка. „Като се съди по спокойствието му, Мусаши вече се е примирил, че ще умре. Въпреки това здраво ще се брани. Колкото повече от тях посече, толкова по-забавно ще бъде за гледане. Да, но Йошиока имат метателни оръжия. Ако някое от тях го улучи, представлението ще свърши на мига. Това би развалило всичко. Струва ми се, най-добре да му кажа за тези неща.“

Сега, преди зазоряване, въздухът стана леко мъглив и мразовит.

Коджиро се изправи и извика:

— Мусаши, защо се бавите толкова?

Усещането, че нещо не е наред, го накара да изтръпне от тревога. Бързо закрачи надолу по склона и пак извика. Единственият звук бе шумът от въртенето на някакво воденично колело.

— Тъпото му копеле!

Спусна се обратно към главния път и се заоглежда във всички посоки. Виждаха се само храмовете и горите на Ширакава, която се издигаше над склоновете на Хигашияма, и луната. Като заключи набързо, че Мусаши е избягал, Коджиро се ядоса на себе си, че не е разбрал правилно спокойствието му и като стрела се понесе към Ичиджоджи.

Мусаши се показа ухилен иззад едно дърво и застана на мястото, където стоеше преди Коджиро. Радваше се, че се отърва от него. Не му трябва човек, който се наслаждава да гледа как други умират и безучастно наблюдава чуждите хора да залагат живота си заради неща, които за тях са важни. Коджиро не е безобиден зрител, движен само от желанието да се учи. Той е измамник и коварен хитрец, винаги готов да се подмаже на двете страни едновременно, като се представя за добрия другар, който на всеки иска да помогне.

Навярно Коджиро си бе помислил, че като каже на Мусаши колко е силен неговият противник, онзи ще падне на четири крака и ще почне да му се моли да го подкрепи. И наистина, ако първата цел на Мусаши бе да запази живота си, той с готовност би приел всякаква помощ. Дори преди да срещне Коджиро обаче, беше събрал достатъчно сведения, за да знае, че може да се наложи да застане срещу стотина души.

Не че беше забравил урока на Такуан — истински храбър е този, който обича живота, пази го като съкровище, което, загубено веднъж, никога не може да се върне. Добре знаеше също, че да живееш значи повече от това да оставаш жив. Въпросът е как да изпълниш своя живот със смисъл, как да направиш така, че този живот да хвърли към бъдещето ярък лъч светлина, дори да се окаже необходимо той, животът, да бъде пожертван заради някоя възвишена цел. Успее ли да направи това, колко ще живее — двадесет или седемдесет години — е без значение. Един живот е само незначителен откъслек във вечния поток на времето.

Както смяташе Мусаши, един вид живот подобава на обикновените хора, а друг — на боеца. За него е най-важно да живее като самурай и да умре като такъв. От пътя, който е избрал, няма връщане назад. Дори да го насекат на късчета, враговете не могат да изличат това, че е отвърнал на тяхното предизвикателство безстрашно и доблестно.

Насочи вниманието си към това, по кой път да мине. Най-къс и същевременно най-широк и лесен за ходене бе този, по който тръгна Коджиро. Друг, не толкова пряк, беше пътеката, която минаваше покрай брега на Такано, един приток на Камо, излизаше на главния път за Охара и оттам през императорското имение Шугакуин стигаше до Ичиджоджи. Третият вървеше за кратко време на изток, после на север, до подножието на Урю и накрая пресичаше една пътека и влизаше в селото.

Трите пътя се срещаха при големия бор и разликите в разстоянието дотам бяха незначителни. Въпреки това от гледище на малка военна сила, която напада много по-голяма такава, подходът бе от първостепенна важност. Изборът му сам по себе си можеше да реши поражение ли ще последва или победа.

Вместо да размисля продължително време над въпроса, Мусаши спря само за минута и после затича в посока, почти противоположна на Ичиджоджи. Първо мина напряко под подножието на хълма Кагура до едно място зад гробницата на императора Го-Ичиджо. После, като мина през някакъв гъст бамбуков храсталак, излезе при планинско поточе, което течеше през едно село на североизток. Над него се издигаше северният скат на връх Даймонджи. Мусаши безшумно се закатери по него.

Спря за миг да се огледа къде е. Ако тръгнеше водоравно през склоновете на четири последователни възвишения, можеше да стигне до едно място над и зад големия бор, откъдето като на длан да огледа разположението на противника. Също като Ода Нобунага в битката при Окехадзама, Мусаши отхвърли обичайните пътища в полза на един труден обход.

— Кой е там?

Мусаши застина и зачака. Към него предпазливо се приближиха стъпки. Като видя някакъв човек, облечен като самурай на служба у някой знатен придворен, Мусаши реши, че този не се числи към хората на Йошиока.

Носът на мъжа бе изцапан със сажди от факлата, която носеше; кимоното му беше мокро и опръскано с кал. Той издаде лек вик на изненада.

Мусаши подозрително го изгледа.

— Вие не сте ли Миямото Мусаши? — попита мъжът и се поклони ниско, с боязън в погледа.

Очите на Мусаши просветнаха от блясъка на факлата.

— Вие ли сте Миямото Мусаши?

Ужасен, самураят сякаш се олюля леко на нозете си. Настървение като това в погледа на Мусаши не се срещаше често между хора.

— Вие кой сте? — попита отсечено Мусаши.

— Ъ-ъ, аз…

— Стига сте пелтечил. Кой сте?

— Аз… аз съм от дома на господаря Карасумару Мицухиро.

— Аз съм Миямото Мусаши, но какво прави един служител на Карасумару посред нощ тук?

— Значи вие сте Мусаши!

Мъжът въздъхна облекчено. В следващия миг се носеше с главоломна бързина надолу по планината. След факела му оставаше светла диря. Мусаши се обърна и продължи пътя си напреки склона.

— Кура, къде сте? — извика самураят, щом стигна в близост до Гинкакуджи.

— Тук сме. Вие къде сте?

Не беше гласът на Кура, един друг служител на Карасумару, а на Джотаро.

— Джо-та-ро! Ти ли си това?

— Да-а-а!

— Ела бързо горе!

— Не мога. Оцу не може да върви повече.

Самураят изруга под носа си и като се напъна дори още по-силно, извика:

— Идвайте бързо! Намерих Мусаши! Му-са-ши! Ако не побързате, ще го изгубим!

Джотаро и Оцу бяха на около двеста разкрача по-надолу по пътеката. Мина известно време, докато двете им дълги сенки, сякаш сраснали се помежду си, с куцукане стигнат до тази на самурая. Той махна с факлата, за да ги накара да побързат; след мигове вече сам успяваше да чуе тежкото дишане на Оцу. Лицето й изглеждаше по-бледо от луната. Пътното облекло по тънките й ръце и нозе изглеждаше безчовечно и нелепо. Когато обаче светлината я озари, страните й поруменяха.

— Истина ли е? — рече тя задъхано.

— Да, току-що го видях — После самураят добави с по-настоятелен глас: — Ако побързате, ще успеете да го настигнете. Обаче ако си губите времето…

— Накъде? — попита Джотаро, подразнен, че така се озова между развълнувания мъж и болната жена.

Здравословното състояние на Оцу в никакъв случай не се беше подобрило, но веднага щом Джотаро й поднесе новината за наближаващия двубой на Мусаши, нямаше начин да я задържат в постелята, дори това да би могло да удължи живота й. Без да обръща внимание на всички увещания, тя вчеса косата си, завърза сламените сандали и почти с олюляване излезе от портата на господаря Карасумару. След като стана очевидно, че не е възможно да я спрат, господарят направи всичко по силите си да помогне. Той сам пое грижите за начинанието и докато Оцу бавно накуцваше към Гинкакуджи, прати свои хора да претърсят различните пътища до село Ичиджоджи. Тези ходиха, докато ги заболяха нозете и бяха на път да се откажат, когато изведнъж този, когото търсеха, се намери.

Самураят посочи с пръст и Оцу решително тръгна нагоре по хълма.

От страх тя да не припадне, Джотаро на всяка втора крачка питаше:

— Добре ли си? Ще издържиш ли?

Тя не му отговаряше. В интерес на истината, не го и чуваше. Изтънялото й тяло усещаше единствено необходимостта да стигнат до Мусаши. Макар устата й да бе цялата пресъхнала, по нейното пепеляво чело се лееше студена пот.

— Оттук трябва да е — обади се Джотаро с надежда да я насърчи. — Този път отива на връх Хиеи. Оттук нататък е само равно. Няма повече качване. Искаш ли за малко да си починеш?

Момичето мълчаливо поклати глава и здраво се опря на пръчката, която двамата държаха помежду си. Беше се задъхала така, сякаш всички трудности на живота за нея са събрани в това единствено изкачване.

След като бяха вървели близо четвърт час, Джотаро извика:

— Мусаши! Сенсей!

Продължи да крещи все същото.

Силният му глас насърчи Оцу, но не след дълго силите й се свършиха.

— Джо-Джотаро! — прошепна тя едва.

Пусна пръчката и се свлече в тревата край пътя. Опряла лице в земята, тя притисна тънките си пръсти към устата. Раменете й трескаво потреперваха.

— Оцу! Това е кръв! Ти плюеш кръв! О, Оцу!

Готов да заплаче, Джотаро обгърна с ръце кръста й и я вдигна. Главата й клюмна настрани. Като не знаеше какво друго да прави, момчето внимателно я потупа по рамото.

— Какво искаш? — попита.

Оцу нямаше сила да отвърне.

— Знам! Вода! Това ли е?

Тя слабо кимна.

— Почакай тук. Ще ти донеса.

Той стана и се огледа, заслуша се за миг, след което слезе в една близка долчинка, където бе чул да тече вода. Без много труд откри бълбукащия под скалата извор. Щом понечи да загребе малко вода с ръце, се поколеба и впери очи в мъничките рачета по дъното на езерцето. Луната не светеше право във водата, но отражението на небето в нея бе по-красиво от гледката на самите сребристобели облаци. Като реши да отпие, преди да занесе от водата, Джотаро отстъпи на няколко педи встрани, приведе се на четири крака и проточи врат като патица.

И тогава си пое шумно дъх — привидение ли е това? — и тялото му настръхна. В езерцето като ивици се отразяваха половин дузина дървета от другата страна. Точно до тях бе образът на Мусаши.

Джотаро си помисли, че въображението го мами и отражението бързо ще се разсее. Но то не изчезна и момчето много бавно вдигна поглед.

— Вие сте тук! — извика. — Наистина сте тук!

Спокойното отражение на небето се покри с кал, щом Джотаро прегази през езерцето, измокряйки кимоното си до раменете.

— Вие сте тук!

Той обгърна с ръце нозете на Мусаши.

— Тихо — каза внимателно този. — Тук е опасно. Ела по-късно.

— Не! Намерил съм ви. Оставам с вас.

— Тихо. Чух гласа ти. Аз чакам тук от някое време. Сега занеси на Оцу вода.

— Вече е разкаляна.

— Ей там има още едно поточе. Виждаш ли? Ето, вземи това с теб.

Той му подаде бамбуков съд.

Джотаро вдигна лице нагоре и каза:

— Не! Вие й занесете.

Останаха няколко мига така, после Мусаши кимна и отиде до другия поток. Напълни съда и после го занесе при Оцу. Прегърна я внимателно и вдигна водата към устата й.

Джотаро застана до тях.

— Виж, Оцу! Мусаши е тук. Не ме ли разбираш? Мусаши!

След като отпи от хладната вода, Оцу вече успяваше по-лесно да си поема дъх, макар да се облягаше на ръката на Мусаши. Очите й сякаш гледаха нещо много далечно.

— Не виждаш ли, Оцу? Не съм аз, Мусаши е. Под теб е ръката на Мусаши, не моята.

В безразличните очи на момичето се събраха парещи сълзи, докато накрая те заприличаха на стъклени. Две струйки проблеснаха по страните й. Тя кимна.

Джотаро бе вън от себе си от радост.

— Сега нали си щастлива? Нали това е, което искаше? — После се обърна към Мусаши: — Все повтаряше, че каквото и да станело, трябва да ви види. Никого не щеше да слуша! Моля ви, кажете й, че ако продължава да прави така, ще умре. Въобще не иска да ме слуша. Може пък да направи това, което вие й кажете.

— Вината е изцяло моя — каза Мусаши. — Ще се извиня и ще й кажа да се грижи по-добре за себе си. Джотаро…

— Да?

— Ще ни оставиш ли за мъничко сами?

— Защо? Защо не мога да остана?

— Не бъди такъв, Джотаро — обади се умолително Оцу. — Само за няколко минути. Моля те.

— Ох, добре — Не можеше да откаже на Оцу, дори и да не я разбираше. — Ще се кача по-нагоре. Обадете се, като сте готови.

Вродената свитост на Оцу сега бе нараснала заради болестта и тя не можеше да се сети какво да каже.

Мусаши се почувства неудобно и обърна лицето си на другата страна. С гръб към него, момичето впи поглед в земята. Той се загледа нагоре към небето.

Вътрешно се боеше, че не съществуват думи, с които да й каже какво има в сърцето му. През ума му мина всичко, което се случи от онази нощ, когато тя го освободи от голямото дърво, и той осъзна чистотата на тази любов, която пет дълги години я е карала да продължава да го търси.

Кой е бил по-силен, кой е страдал повече? Оцу с нейния тежък и сложен живот, обгорен от любов, която тя не успява да скрие? Или пък той, който крие чувствата си зад студено лице, заравя живите въглени на страстта под слой студена пепел? Преди, а също и сега Мусаши си мислеше, че неговият път е по-болезнен. Но в постоянството на Оцу има сила и доблест. Бремето, което е носила, за повечето мъже би било твърде тежко, за да го поемат сами.

„Остава ми още малко време“, помисли си Мусаши.

Луната бе слязла ниско в небето и ставаше по-светло. Утрото не бе далеч. Скоро и луната, и самият той ще потънат зад планината на смъртта. За малкото време, което му остава, трябва да каже на Оцу истината. Заради нейната преданост и вярност й дължи поне това. Но думите не искаха да дойдат. Колкото повече се опитваше да заговори, толкова по-здраво се заплиташе езикът му. Гледаше безпомощно към небето, сякаш оттам трябва да го осени вдъхновение.

Оцу се взираше в земята и плачеше. В сърцето й пламтеше любов, така силна, че бе прогонила всичко друго навън. Убеждения, вяра, загриженост за себе си, гордост — всичко бледнееше пред тази единствена всепоглъщаща страст. По някакъв начин, вярваше тя, тази любов трябва да превъзмогне съпротивата на Мусаши. Благодарение на сълзите й те някак си трябва да успеят да заживеят заедно, далеч от обикновения хорски свят. Обаче сега, когато бе до него, се оказа безпомощна. Не се реши да опише болката от раздялата им, страданието да минава през живота сама, мъката, която й причинява неговата безчувственост. Само ако имаше майка, пред която да излее всичката тази скръб…

Дългото мълчание бе нарушено от крякането на ято гъски. Усетили наближаването на утрото, те се вдигнаха над дърветата и политнаха зад върховете на планината.

— Гъските отлитат на север — отбеляза Мусаши, съзнавайки колко неуместно говори.

— Мусаши…

Погледите им се срещнаха и те мълчаливо си спомниха за годините на село, когато всяка пролет и есен гъските се вдигаха в полет.

Тогава всичко бе толкова просто. Тя дружеше с Матахачи. Мусаши не харесваше заради грубостта му, но никога не се боеше да отговори, когато той й каже нещо обидно. Всеки от двамата се сети сега за планината, където се намираше Шиподжи и за бреговете на река Йошино долу. И двамата знаеха, че губят безценни мигове — мигове, които никога не ще се върнат.

— Джотаро каза, че си болна. Много ли си зле?

— Нищо страшно.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да, но това не е важно. Ти наистина ли очакваш днес да те убият?

— Боя се — да.

— Ако умреш, аз не мога да продължа да живея. Сигурно затова сега ми е толкова лесно да забравя за болестта.

В очите й се появи някакъв пламък, който го накара да почувства колко е слаба собствената му решителност в сравнение с нейната. За да може поне донякъде да овладее себе си, той трябваше години наред да размисля над въпросите на живота и смъртта, да обуздава себе си при всеки завой на своя път, да понася тежестите на самурайското обучение. Без такова обучение или осъзната власт над себе си тази жена е готова съвсем непоколебимо да каже, че ако той умре, тя е готова да си иде заедно с него. Лицето й имаше израз на съвършено спокойствие, очите й му казваха, че тя нито лъже, нито говори безразсъдно. Изглеждаше почти щастлива пред изгледа да го последва в смъртта. С чувство на лек срам Мусаши се запита как е възможно жените да бъдат толкова силни.

— Не ставай глупава, Оцу! — изтърси изведнъж той. — Няма защо и ти да умираш. — Силата на гласа и дълбочината на чувството му изненадаха дори самия него. — Едно е аз да умра в бой с Йошиока. Не само че е редно мъж, който живее за сабята, да загине от сабя — аз съм и длъжен да напомня на тези страхливци Пътя на самураите. Твоята готовност да ме последваш в смъртта е много трогателна, но каква ще е ползата от това? Не повече от жалката смърт на някое насекомо.

Видя я пак да избухва в сълзи и съжали за грубостта на думите си.

— Сега разбирам как всичките тези години съм лъгал теб и съм лъгал себе си. Когато избягахме от селото или когато отново те видях на моста Ханада, нямах намерение да те подвеждам, но го направих — и се престорих на хладен и безразличен. Не така се чувствах в действителност.

— Скоро ще съм мъртъв. Това, което ще ти кажа, е истината. Обичам те, Оцу. Щях да пратя всичко на вятъра и да заживея живота си с тебе, стига само…

Млъкна за миг и продължи по-решително:

— Трябва да вярваш на всяка дума, която ти казвам, понеже никога няма да имам повече възможност да ти кажа това. Говоря без гордост и без да се преструвам. Имало е дни, когато не съм можел да се съсредоточа върху нищо, защото съм мислил за тебе, нощи, когато не съм могъл да спя, понеже съм те сънувал. Това бяха горещи, страстни сънища, Оцу, които почти ме подлудяваха. Често съм прегръщал постелята и съм си представял, че си ти.

— Но дори когато съм се чувствал така, съм вадил сабята си, поглеждал съм я, лудостта се е изпарявала и кръвта ми се е охлаждала.

Тя обърна лице към него — насълзено, но грейнало като утринна зора — и понечи да заговори. Като видя жарта в очите му, думите заседнаха в гърлото й и тя пак сведе поглед към земята.

— Сабята е моето убежище. Всеки път, когато страстта заплаши да ме надвие, аз насила се връщам отново в света на сабята. Това е съдбата ми, Оцу. Разкъсан съм между любовта и самообладанието. Като че едновременно вървя по два пътя. Но когато двата се разделят, неизменно успявам да се задържа на правилния.

— Познавам себе си по-добре от всеки друг. Не съм нито голямо дарование, нито велик човек.

Той отново млъкна. Въпреки желанието да даде откровен израз на своите чувства, му се струваше, че думите досега само прикриват истината. Сърцето му подсказа да бъде дори още по-откровен.

— Ето що за човек съм аз. Какво друго мога да кажа? Щом си помисля за моята сабя и ти изчезваш в някое тъмно ъгълче на ума ми — не, изчезваш напълно и не оставяш следа. В такива мигове съм най-щастлив и най-доволен от моя живот. Разбираш ли ме? По това време ти си страдала, рискувала си тялото и душата си за един човек, който обича своята сабя повече, отколкото обича теб. Ще умра за честта на сабята си, но не бих умрял заради любовта на една жена. Дори не и за твоята. Колкото и да ми се иска сега да падна на колене и да те помоля за прошка, не мога да го направя.

Усети тънките пръсти да се стягат около китката му. Тя вече не плачеше.

— Знам всичко това — каза натъртено Оцу. — Ако не го знаех, нямаше да те обичам толкова.

— Но не можеш ли да разбереш колко е глупаво да умреш заради мен? Сега, в този един миг, съм телом и духом твой. Но веднага щом си тръгна оттук… Не трябва да умираш заради любовта на мъж като мене. За една жена има добър и достоен начин на живот, Оцу. Ти трябва да го намериш и да направиш своя живот щастлив. Тези думи трябва да са ни за сбогом. Време е да вървя.

Внимателно освободи китката си от нейната ръка и стана. Тя го хвана за ръкава и извика:

— Само още една минута, Мусаши!

Имаше толкова много неща, които иска да му каже — не я е грижа дали ще я забрави, когато не е с нея; не възразява, че той я нарича „незначителна“; когато се е влюбила в него, не се е заблуждавала относно нрава му. Хвана го отново за ръкава и погледът й затърси неговия в опит да продължи този последен миг, да му попречи да свърши.

Този мълчалив призив почти сепна Мусаши. Дори в слабостта, която й пречеше да говори, имаше хубост. Завладян от собствената си слабост и страх, той се почувства като дърво с изтънели корени, застрашено от бушуващия вятър. Запита се дали целомъдрената му преданост към Пътя на меча няма да рухне и като лавина да се повлече надолу под напора на сълзите й.

За да наруши мълчанието, попита:

— Разбираш ли ме?

— Да — отвърна тя със слаб глас. — Разбирам те отлично, но ако ти умреш, ще умра и аз. Моята смърт ще има за мен смисъл, също както твоята — за тебе. Щом ти можеш спокойно да срещнеш края си, то това мога и аз. Няма да се оставя да ме стъпчат като насекомо или скръбта да ме задуши. Трябва сама да реша. Никой друг, дори ти, не може да стори това заради мен.

Тя продължи с голяма сила и съвършено спокойствие в гласа:

— Ако в сърцето си ме смяташ за своя невеста, това е достатъчно. Само аз от всички жени на този свят съм дарена с такава радост и такова блаженство. Каза, че не си искал да ме правиш нещастна. Уверявам те, няма да умра, понеже съм нещастна. Има хора, които изглежда ме смятат за несретница, но аз самата ни най-малко не се чувствам такава. С радост очаквам деня, в който ще умра. Той ще е като сияйно утро, в което пеят птици. Ще тръгна така щастлива, както бих тръгнала на венчавка.

Останала почти без дъх, тя сключи ръце пред гърдите си и вдигна спокоен поглед, сякаш пленена от някой щастлив блян.

Луната явно бързо се скриваше. Макар денят още да не бе дошъл, между дърветата започваше да се вдига мъгла.

Тишината се разцепи от ужасяващ вик, който раздра въздуха като крясък на някоя птица от поверията. Идваше от скалата, на която преди време се покачи Джотаро. Изтръгната от унеса си, Оцу насочи поглед към върха на канарата.

Мусаши избра този момент, за да си тръгне. Без нито дума той просто се дръпна от нея и тръгна надолу, към срещата, която имаше със смъртта.

Със сподавен вик Оцу изтича на няколко крачки след него.

Мусаши изтича още малко напред, после се обърна и каза:

— Разбирам какво чувстваш, Оцу, но те моля да не умираш като страхливка. Не се оставяй мъката да те повлече в долината на мъртвите. Не бъди слаба. Първо оздравей и после мисли за това. Аз не захвърлям живота си заради някаква недостойна цел. Избрал съм да постъпя по този начин, понеже чрез смъртта мога да постигна вечен живот. В едно бъди уверена — тялото ми може да стане на прах, но аз все още ще съм жив.

Пое си дъх и като предупреждение добави:

— Слушаш ли ме? Ако се опиташ да ме последваш в смъртта, може да откриеш, че си умряла сама. Може да ме потърсиш в отвъдния свят, само за да откриеш, че аз не съм там. Решил съм да продължа да живея още сто или хиляда години — в сърцата на моите сънародници, в духа на японските мъже на сабята.

Преди тя да каже още нещо, Мусаши вече бе твърде далеч, за да я чуе. Почувства се, сякаш собствената й душа я е напуснала, но не прие това като раздяла. Стори й се по-скоро, че и двамата ги залива голямата вълна между живота и смъртта.

В подножието на скалата се изсипа порой от пръст и камъчета, последван от Джотаро, който носеше чудноватата маска, подарена му от вдовицата в Нара.

Вдигна ръце нагоре и каза:

— Никога в живота ми не са ме изненадвали така!

— Какво стана? — прошепна Оцу, още не успяла да се съвземе напълно от стъписването си при вида на маската.

— Ти не чу ли? Не знам защо, но изведнъж дойде един ужасен вик.

— Ти къде беше? Тази маска ли носеше?

— Бях над скалата. Там горе има една пътечка, горе-долу широка колкото тази. След като се покатерих малко по-нависоко, намерих един хубав голям камък и просто си седнах там да погледам луната.

— Маската… на теб ли беше?

— Да. Чуваше се как вият лисици, а наоколо шумоляха язовци или нещо такова. Помислих, че маската ще ги уплаши. После чух този крясък, кръвта ти да смрази, като на някой демон от ада!