Ейджи Йошикава
Мусаши (68)

Чиния с риба

Мусаши се скиташе вън от града, посветил се на отшелнически упражнения. Наказваше тялото си, за да възвиси душата. Повече от всякога бе решен да продължи сам — и ако това значи да гладува, да спи на открито в студ и дъжд и да върви облечен в мръсни дрипи, то така да бъде. В сърцето си имаше мечта, която никога нямаше да осъществи, в случай че стане платен служител на господаря Дате, та дори и негово височество да му предложи цялото свое владение с три милиона крини доход.

След дългото пътуване до Накасендо прекара само няколко нощи в Едо, преди да поеме пак на път — сега на север, към Сендай. Парите, които му даде Ишимода Геки, му тежаха на съвестта — от мига, в който ги откри, знаеше, че няма да намери покой, докато не ги върне.

Сега, година и половина по-късно, се озова в Хотенгахара, една равнина в областта Шимоза, източно от Едо, малко променила се, откакто метежникът Тайра но Масакадо и отрядите му бяха вилнели тук през десето столетие. Равнината си оставаше мрачно място, рядко населено и незасята с нищо ценно — само бурени, малобройни дървета и пръснат бамбук и камъш. Слънцето, ниско на хоризонта, оцветяваше в червено локвите застояла вода, но оставяше тревата и гъсталака безцветни и неясни в полумрака.

— Сега какво? — промърмори си Мусаши, като спря на един кръстопът, за да даде почивка на своите уморени нозе.

Чувстваше тялото си отпаднало и още подгизнало от внезапния порой, който преди няколко дни го свари в прохода Точиги. Неприятната вечерна влага будеше у него нетърпение да открие някакво място, където живеят хора. През последните две нощи спа под звездите, но сега копнееше за топлината на огнище и за малко истинска храна, дори да е просто селско ястие като варени просо и ориз.

Лекият солен повей във вятъра подсказваше, че морето е наблизо. Ако тръгне към него, разсъди Мусаши, може да намери някоя къща, даже рибарско село или малко пристанище. Ако ли не, ще трябва да се примири с още една нощ в есенната трева, под едрата есенна луна.

С известна доза ирония осъзна, че ако бе по-поетичен по природа, можеше да се наслади на тези мигове сред тъжната самота на пейзажа. Сега обаче искаше само да избяга оттук, да бъде сред хора, да получи малко прилична храна и да си почине. Но непрестанното жужене на насекомите сякаш пригласяше на самотното му странстване.

Мусаши се спря на един покрит с пръст мост. През кроткото бълбукане на тясната река му се стори, че чува някакъв плясък. Може би видра? Напрегна очи в гаснещата дневна светлина, докато едва успя да различи някаква коленичила в ниското до края на водата фигура. Засмя се, като си помисли, че момчето, което сега вдигна очи към него, съвсем определено приличаше в лице на видра.

— Какво правиш там долу? — подвикна приятелски.

— Ловя риба — дойде краткият отговор.

Момчето люлееше във водата една плетена кошница, за да очисти мятащия се улов от тинята и пясъка.

— Много ли улови? — осведоми се Мусаши, комуто не се искаше да прекъсва започнатото общуване с друг човек.

— Наоколо няма много. Есен е вече.

— Какво ще кажеш да ми дадеш малко?

— От моите?

— Да, само една шепа. Ще ти ги платя.

— Извинете. Те са за баща ми.

Момчето прегърна кошницата, пъргаво скочи от брега и като куршум се изгуби в тъмнината.

— Бързо е дяволчето, трябва да призная — засмя се Мусаши, останал за втори път сам.

Спомни си за своето детство и за Джотаро. „Чудя се какво ли е станало с него“, замисли се. Когато го видя за последен път, бе на четиринадесет. Скоро щеше да е на шестнадесет. „Бедното момче. Приемаше ме като учител, обичаше ме като учител, а как постъпих аз с него? Нищо не направих.“

Обзет от спомените, той забрави умората. Спря се и остана на място. Луната бе изгряла, ярка и пълна. Тъкмо в нощи като тази Оцу обичаше да свири на флейта. В шума на насекомите му се причу смях, дружният смях на Оцу и Джотаро.

Изви глава на една страна и зърна някаква светлинка. Обърна се с цяло тяло в същата посока и тръгна право натам.

Навсякъде около самотната хижа растеше висока местна детелина, стигаща чак до разкривения покрив. Стените бяха обрасли с кратунка, цветовете на която отдалеч приличаха на огромни капки роса. Щом дойде по-наблизо, Мусаши бе стреснат от сърдития пръхтеж на един неоседлан кон, вързан до съборетината.

— Кой е там?

В идващия отвътре глас Мусаши разпозна момчето с рибата. Усмихна се и извика:

— Ще може ли да ме приютите за през нощта? Още рано на сутринта си тръгвам.

Момчето излезе на вратата и внимателно огледа Мусаши.

— Добре. Влизайте — каза след миг.

Къщата бе по-порутена от коя и да е, която Мусаши бе виждал. През процепите в стените и тавана се сипеше лунна светлина. След като си свали наметалото, той дори не успя да намери гвоздей, на който да го закачи. От вятъра отдолу, въпреки тръстиковата рогозка, по пода имаше течение.

Момчето коленичи чинно пред своя гост и попита:

— Нали там при реката казахте, че искате малко риба? Обичате ли от тази?

В тази обстановка неговата благовъзпитаност така изненада Мусаши, че той само се облещи.

— Защо гледате така?

— Ти на колко си години?

— На дванайсет.

Мусаши остана впечатлен от лицето му. Беше мръсно като току-що изтръгнат от земята лотосов корен, а косата имаше вид и мирис на птиче гнездо. Ала в изражението му личеше характер. Страните бяха закръглени, а сред мръсотията като мъниста светеха двете чудесни очи.

— Имам малко просо с ориз — продължи гостоприемно момчето. — А сега, тъй като вече дадох на баща ми, може, ако искате, да вземете останалата риба.

— Благодаря.

— Предполагам, че ще желаете и чай.

— Да, ако не ви затруднявам много.

— Почакайте тук.

То бутна една скрибуцаща врата и влезе в съседната стая.

Мусаши го чу да чупи дърва и после да раздухва пламъка в едно глинено хибачи. Не след дълго изпълнилият хижата дим прогони насекомите навън.

Момчето се върна с поднос, който постави на пода пред госта. Мусаши веднага се зае с храната като много бързо, мълчаливо изгълта солените препечени рибки, просото с ориз и сладникавата черна фасулена каша.

— Хубаво беше — каза той с благодарност.

— Наистина ли?

Момчето изглежда се радваше, когато някой друг е доволен.

„Добре възпитан момък,“ помисли си Мусаши.

— Бих искал да изразя благодарността си пред главата на дома. Той вече легнал ли си е?

— Не — пред вас е.

Момчето посочи носа си.

— Вие тук съвсем сам ли сте?

— Да.

— А, ясно. — Последва неудобно мълчание. — И с какво се препитавате?

— Давам коня под наем и го придружавам като коняр. Бяхме и позасели едно друго… О, маслото за лампата се е свършило. Но вие и без това трябва да сте готов за лягане, нали?

Мусаши легна на простряния до стената износен сламеник. Бръмченето на насекомите му подейства успокояващо. Заспа, но навярно заради телесното изтощение почна да се поти. След това засънува, че чува дъжд.

Шумът от съня го накара внезапно да се събуди и да седне в леглото. Нямаше грешка. Това, което сега чуваше, бе шум от точене на нож или сабя. Щом по навик посегна към сабята си, момчето му подвикна:

— Не можете ли да спите?

Откъде знае, че е буден? Удивен, Мусаши попита:

— Какво правите, че по това време точите нещо?

Въпросът бе зададен с такъв напрегнат глас, че по-скоро напомняше ответен саблен удар, отколкото част от разговор.

Момчето избухна в смях.

— Уплаших ли ви? Виждате ми се прекалено силен и смел, че така лесно да се плашите.

Мусаши мълчеше. Чудеше се дали не е попаднал на някой престорил се на селско момче всевиждащ демон.

Щом пак се чу търкането на острието в точиларския камък, Мусаши отиде до вратата. През процепа успя да види, че другата стая е кухня с тясно място за спане в единия край. Момчето бе коленичило до прозореца под лунната светлина, с голяма стомна вода до себе си. Сабята, която точеше, бе от онези, каквито използват селяните.

— Какво си намислил да правиш с това? — попита Мусаши.

Момчето хвърли поглед към вратата, но продължи с работата си. След още няколко минути избърса дългото около лакът и половина острие и го вдигна нагоре да го огледа. То ярко заблещука на лунната светлина.

— Вижте — каза, — смятате ли, че мога да разполовя с това някого?

— Зависи дали знаеш как.

— О, сигурен съм, че знам.

— Някой определен човек ли имаш предвид?

— Баща ми.

— Баща ти ли? — Мусаши бутна вратата и я отвори докрай. — Надявам се, не си мислиш, че тази шега е много смешна.

— Аз не се шегувам.

— Не искаш да кажеш, че си наумил да убиеш баща си. Дори плъховете и стършелите в този пущинак зачитат поне родителите си.

— Но ако не го разрежа надве, няма да мога да го нося.

— Къде да го носиш?

— Трябва да го занеса до гробището.

— Ще рече, че е мъртъв ли?

— Да.

Мусаши отново погледна към по-далечната стена. Не му бе хрумнало, че едрият предмет, който видя там по-рано, може да е тяло. Сега забеляза, че това наистина е труп на стар човек, сложен да лежи изпънат, с възглавница под увитата в кимоно глава. До него имаше паничка ориз, чаша с вода и няколко хапки препечена риба върху дървена чиния.

Като си спомни как без да иска бе помолил момчето да вземе от рибата, предназначена като дар за духа на покойник, Мусаши почувства тръпка на неудобство. В същото време се възхити на детето за хладнокръвието, с което се е сетило да разреже тялото на части, за да може така да го носи. Погледът му остана прикован върху лицето на малкия и няколко мига не каза нищо.

— Кога умря той?

— Тази сутрин.

— Колко далеч е гробището?

— Горе на хълма е.

— Не можеше ли да накараш някой да го занесе дотам заради теб?

— Нямам пари.

— Нека да ти дам малко.

Момчето поклати глава.

— Не. Баща ми не обичаше да приема нищо като подарък. Не обичаше да ходи и в храма. Мога да се справя сам, благодаря ви.

Духът и смелостта на момчето, както и стоическото му, но разумно държание, накараха Мусаши да предположи, че бащата не е бил роден обикновен селянин. Трябваше да има нещо, което да обясни забележителната самостоятелност на сина.

От почит към желанието на покойника Мусаши реши да задържи парите си и предложи вместо това да помогне, за да пренесат тялото наведнъж. Момчето се съгласи и двамата заедно натовариха трупа на коня. Щом пътят стана стръмен, го свалиха от гърба на животното и Мусаши го понесе на своя. Гробището се оказа малко открито място под един орех, белязано със самотен валчест камък.

След погребението момчето сложи цветя на гроба и каза:

— Тук са погребани също дядо, баба и майка.

После сключи ръце в молитва. Мусаши се присъедини към неговата мълчалива молба за мира на семейните покойници.

— Надгробният камък не ми се вижда много стар — отбеляза той. — Кога се е заселило тук вашето семейство?

— По времето на дядо ми.

— А откъде са били преди това?

— Моят дядо е бил самурай на рода Могами, но след поражението на неговия господар изгорил родословното ни дърво и всичко друго. Нищо не останало.

— Не виждам името му изрязано на камъка. Няма дори семеен знак или дата.

— Когато умираше, той заръча върху камъка да няма нищо. Беше много последователен. Веднъж идваха някакви хора от владенията на Гамо, друг път — от тези на Дате и му предлагаха служба, обаче той отказа. Казваше, че самураят не бива да служи на повече от един повелител. Такъв беше също и с камъка. Тъй като бе станал земеделец, сметна, че да сложи на него името си щяло да посрами неговия покоен господар.

— Ти знаеш ли името на дядо си?

— Да. Мисава Йори. Баща ми като земеделец се отказа от презимето и се нарече просто Санемон.

— А твоето има как е?

— Саносуке.

— Имаш ли някакви роднини?

— По-голяма сестра, но тя ни напусна преди много време. Не знам къде е сега.

— И никой друг ли?

— Не.

— Как сега мислиш да си изкарваш прехраната?

— Също като преди, предполагам — отвърна момчето, но после бързо добави: — Вижте, вие нали сте шугийоша? Трябва да обикаляте почти навсякъде. Вземете ме с вас. Можете да яздите моя кон, а аз ще ви бъда коняр.

Докато прехвърляше през ума си предложението на момчето, Мусаши впери поглед в земята под тях. След като бе достатъчно плодородна да изхрани такова разнообразие от бурени, не можеше да проумее защо не се обработва. Със сигурност не и понеже тукашните хора живеят много охолно — навсякъде бе видял свидетелства на бедност.

Културата, замисли се Мусаши, не процъфтява, преди хората да са се научили да властват над силите на природата. Питаше се защо тук посред равнината Канто те са така безпомощни, защо се оставят тази природа да ги потиска. При изгрева на слънцето забеляза дребни животинки и птици весело да подскачат сред богатствата, които човекът по тези места още не се бе научил да прибира. Или поне така изглеждаше.

Скоро отново си спомни, че въпреки своята смелост и самостоятелност Саносуке е още дете. Преди мокрите от росата листа да са заблестели на слънцето и те да се приготвят да вървят, момчето вече не беше тъжно и всъщност изглежда всяка мисъл за неговия баща бе излязла от ума му.

По средата на пътя надолу вече започна да притиска Мусаши за отговор на предложението, което даде.

— Готов съм да тръгна днес — заяви. — Помислете само — където и да отидете, ще можете да яздите коня, а аз ще съм до вас да ви прислужвам.

На това Мусаши отвърна с двусмислено изсумтяване. Макар Саносуке с много неща да привличаше вниманието му, той се запита дали отново трябва да се товари с отговорността за бъдещето на едно момче. Джотаро имаше естествени заложби, но от каква полза за него бе, че тръгна с Мусаши? А сега, когато е изчезнал бог знае къде, още по-остро чувстваше своята отговорност. При все това, разсъди Мусаши, ако човек мисли само за предстоящите опасности, той не може да направи и една стъпка напред, какво остава с успех да си проправи път през живота. Още повече, че при едно дете никой, дори родителите му, не може да бъде сигурен за неговото бъдеще. „Възможно ли е в действителност безпристрастно да се прецени какво е добро за детето и какво — не?, запита се той. Щом става дума да се развият дарбите на Саносуке и да го насоча по правилен път, то това мога да направя. Струва ми се, никой и не би могъл да стори повече.“

— Обещайте, хайде. Моля ви — настояваше момчето.

— Ти цял живот коняр ли искаш да бъдеш, Саносуке?

— Не, естествено. Искам да стана самурай.

— Това си мислех и аз. Обаче ако дойдеш с мен и ми станеш ученик, знай, че доста трудности ще те чакат.

Момчето захвърли въжето и преди Мусаши да разбере какво е намислило, коленичи на земята под главата на коня. Поклони се дълбоко и каза:

— Умолявам ви, господине, направете от мен самурай. Това искаше и моят баща, но той нямаше никой, когото да помоли да ми помогне.

Мусаши слезе от седлото, огледа се за миг наоколо, после вдигна една пръчка и я подаде на Саносуке. Намери друга за себе си и каза:

— Искам да ме удариш с тази пръчка. Като видя как умееш да си служиш с нея, ще реша дали имаш дарба да станеш самурай.

— Ако ви ударя, ще кажете ли „да“?

— Опитай и ще видим — засмя се Мусаши.

Саносуке хвана здраво своето оръжие и като побеснял се втурна напред. Мусаши се показа безжалостен. Момчето получаваше удар след удар — по раменете, лицето, ръцете. Всеки път, след като бъдеше отблъснато, се олюляваше, но винаги се връщаше, за да нападне отново.

„Много скоро ще се разплаче“, помисли си Мусаши.

Но Саносуке не желаеше да се предава. Щом пръчката му се счупи на две, се спусна напред с голи ръце.

— Какво мислиш, че правиш, дребосъко? — тросна се Мусаши с нарочно подигравателен глас.

Улови момчето за обито и го просна по очи на земята.

— Копелдак такъв! — извика в отговор Саносуке, вече станал на крака и отново в нападение.

Мусаши го хвана за китката и го вдигна във въздуха.

— Стига ли ти?

— Не! — кресна упорито неговият противник, макар слънцето да му светеше в очите и да бе принуден да маха с крака и ръце съвсем напразно.

— Сега ще те метна върху онзи камък там. Направо ще те убия. Искаш ли да се предадеш?

— Не!

— Упорит си, а? Не виждаш ли, че загуби?

— Не и докато съм още жив! Ще видиш. Накрая аз ще спечеля.

— И как очакваш да стане това?

— Ще се упражнявам, ще овладея себе си.

— Но докато ти десет години се упражняваш, и аз ще правя същото.

— Да, обаче ти си много по-стар от мене. Ще умреш пръв от двама ни.

— Хмм.

— И щом те сложат в ковчега, ще те ударя за последно и ще спечеля!

— Глупак! — извика Мусаши, като подхвърли момчето на земята.

Щом Саносуке стана, Мусаши го погледна за миг в лицето, засмя се и плесна веднъж с ръце.

— Добре. Можеш да ми станеш ученик.