Ейджи Йошикава
Мусаши (106)

Милосърдието на Канон

Оцу седеше, заслушана в капещата от една цепка на покрива вода. Подгонен от вятъра, дъждът се стрелваше под стряхата и с плясък се разбиваше в кепенците. Но беше есен и нищо не се знаеше. Утрото можеше да блесне бистро и свежо.

Изведнъж в мислите й се върна Осуги. „Чудя се къде ли е в тая буря. Сигурно е мокра до кости. Тя е стара. Може да изкара до сутринта. А дори и да оживее, ще минат дни преди някой да я намери. Може да умре от глад.“

— Джотаро — лекичко извика тя, — събуди се.

Страхуваше се, че той е извършил нещо ужасно. Беше го чула да казва на един от главорезите от бандата на старицата, че я е наказал. На път за хана случайно подхвърли нещо подобно.

„Дълбоко в себе си тя всъщност не е чак толкова лоша, помисли си Оцу. Ако бъда честна с нея и й разкажа всичко, сигурна съм, че ще ме разбере… Трябва да я открия.“

Продължи да разсъждава: „Ако Джотаро се ядоса, няма спасение.“

Тя отвори единия кепенец. Дъждът блестеше на фона на черното небе. Тя подви полите си, откачи от стената една широкопола шапка от бамбукови кори и я завърза на главата си. После прехвърли през раменете си огромно наметало против дъжд, обу сламените си сандали и се вряза в спуснатата от небето водна завеса.

Когато наближи светилището, пред което Мамбей я бе оставил да чака, забеляза, че каменните стъпала, които водеха нагоре към него, са се превърнали в стъпаловиден водопад. Горе вятърът беше много по-силен. Воят му отекваше между кедрите подобно лай на глутница бесни кучета.

„Къде ли може да е“, помисли си тя, докато надзърташе в светилището. Провикна се в тъмното пространство под него, но не получи отговор. Заобиколи отзад сградата и известно време оглежда там. Виещият вятър я връхлиташе подобно на огромна вълна в разбушувано море. Постепенно до слуха й достигна и друг звук, трудно доловим в бурята. Той спря, но след миг отново се появи.

— О-о-ох. Няма ли кой да ме чуе… Никой ли няма там вън?… О-о-ох.

— Бабо! — извика Оцу. — Бабо, къде си?

Макар да крещеше с всички сили срещу вятъра, гласът й не стигна далеч.

Но чувството на Оцу сякаш само установи връзка със старицата.

— Ох! Там има някой. Знам го… Спасете ме! Насам! Спасете ме!

В откъслечните звуци, които достигнаха до слуха й, Оцу различи нотки на отчаяние.

— Къде си? — пронизително извика тя. — Бабо, обади се!

Тя обиколи тичешком храма, спря за миг, после отново продължи. Почти случайно пред погледа й се изпречи нещо, прилично на меча хралупа. Беше на около петдесет стъпки встрани от нея, където започваше стръмната пътека за вътрешния храм.

Колкото повече приближаваше, толкова по-сигурна беше, че гласът на старицата идва оттам. Приближи се до входа и се спря. Огледа огромните камъни, които го запречваха.

— Кой е? Кой е там? Да не би да си духът на Канон? Аз я славя всеки ден. Смили се над мен. Спаси бедната затворена от злодеи старица.

Молитвите на Осуги започваха да стават истерични. Полуплачеща, полумолеща се, притисната в тъмното пространство между живота и смъртта, тя видя образа на милосърдната Канон и я обсипа с пламенни молитви за живот.

— Колко съм щастлива! — в изстъпление извика тя. — Всемилостивата Канон разбра колко е добро сърцето ми и се смили над мен. Дошла е да ме спаси! Велика милост! Велико съчувствие! Слава на бодхисатва Канон, слава на бодхисатва Канон, слава…

Гласът й изведнъж секна. Може би си помисли, че молитвите й са били достатъчни, защото смяташе, че когато е в такова отчаяно положение, Канон, независимо как, трябва да се притече на помощ. Тя беше глава на добро семейство и добра майка. Смяташе се за почтен и безупречен човек. Каквото и да направи, беше, разбира се, оправдано. Но после, когато се убеди, че този, който стои отвън, е не привидение, а жив човек, се успокои, а след това припадна.

Без да знае причината за внезапното замлъкване на Осуги, Оцу изпадна в паника. Независимо от всичко, входът на пещерата трябваше да бъде отпушен. Тя удвои усилията си. Лентата, с която бе завързала шапката си се разхлаби и черните й коси се развяха диво по вятъра.

Чудейки се как е успял Джотаро да пренесе до входа огромните камъни съвсем сам, тя напрягаше всичките си сили, блъскаше и дърпаше. Без резултат. Изтощена до крайност, тя изпита силна омраза към Джотаро. Първоначалното облекчение, че е открила Осуги, се превърна в мъчително безпокойство.

— Дръж се, бабо! Още малко! Ще те измъкна оттам! — изкрещя Оцу.

Но въпреки че прилепи устните си до един процеп между камъните, тя не получи отговор. След малко отвътре се чу тих, немощен глас:

— Когато при среща с дяволи черни и дракони,

демони и зли духове

помисли човек за Великата Канон, ще бъде спасен.

Когато, нападнал го звяр кръвожаден

със зейнала паст и ужасни зъби,

помисли човек за Великата Канон…

Осуги пееше Сутрата на Канон. Единствено гласа на бодхисатва можеше да чуе тя сега. Сключила молитвено ръце, потъна в блажено спокойствие. По лицето й се стичаха сълзи. Докато свещените думи се отронваха от устата й, устните й потръпваха. Изведнъж я обзе странно чувство. Тя прекъсна песента си и прилепи око до една цепнатина.

— Кой е там? — извика тя. — Питам те, кой си?

Вятърът бе отнесъл наметката на Оцу. Объркана, изтощена, цялата в кал, тя се наведе към входа и извика:

— Добре ли си, бабо? Аз съм Оцу.

— Кой каза? — подозрително запита тя.

— Оцу.

— А, ясно.

Следващият, изпълнен с недоверие въпрос, дойде след дълга, мъчителна пауза:

— Какво искаш да кажеш с това „Аз съм Оцу“?

В този момент Осуги се стресна силно и прекъсна религиозното си усамотение.

— З-защо си дошла? О, знам, търсиш оня дявол Джотаро!

— Не. Идвам да те освободя, бабо. Моля те, да забравим миналото. Спомням си колко беше добра с мен, когато бях малка. После ме намрази и се опита да ме нараниш. Но аз нямам нищо против теб. Признавам, бях доста своенравна.

— О, нима си прогледнала, най-после! Нима си видяла всичкото зло от миналото си. Така ли? Да не би да искаш да кажеш, че желаеш да се върнеш в семейство Хониден и да станеш съпруга на Матахачи?

— О, не, не е това — побърза да каже Оцу.

— Е, тогава не разбирам какво правиш тук?

— Толкова ми дожаля за теб, че не се стърпях и дойдох да те намеря.

— И сега искаш да ме накараш да ти се чувствам задължена? Това се опитваш да постигнеш, нали?

Оцу беше толкова стресната, че не можа да промълви нито дума.

— Кой те е молил да ми идваш на помощ? Във всеки случай не аз! Нямам нужда от твоята помощ. Ако си мислиш, че като ми правиш услуги, ще спра да те мразя, жестоко се лъжеш. Не ме е грижа в какво тежко положение съм сега. По-скоро бих умряла, отколкото да загубя достойнството си.

— Но, бабо, нима мислиш, че мога да оставя жена на твоята възраст в такава ужасна дупка?

— Ето каква си ти, говориш медени приказки. Да не мислиш, че не знам какво кроите двамата с Джотаро? Искахте да ме затворите в тая пещера, за да ми се надсмеете. Но аз ще ви го върна тъпкано като изляза оттук. Да си го знаете!

— Убедена съм, че съвсем скоро ще повярваш в моята искреност. Но стига приказки, не можеш да останеш повече тук! Ще се разболееш.

— Хм. Писна ми от глупостите ти.

Оцу се изправи. Препятствията, които не можа да преодолее със сила, сълзите й отместиха с лекота. След като най-горният камък се изтърколи на земята, тя учудващо лесно отмести встрани този под него.

Но не само сълзите й разчистиха входа. Осуги буташе отвътре. Тя напрягаше всички сили. Лицето й беше станало пурпурночервено.

Все още трепереща от напрежение, Оцу заплака, този път от радост. Но в този миг Осуги най-после успя да излезе навън, и без да се бави дори миг, сграбчи момичето за яката. По яростта, с която се нахвърли отгоре й, можеше да се съди, че е оцеляла единствено благодарение на мисълта за отмъщение.

— Ох! Какво правиш? Ох!

— Затваряй си устата!

— Но з-защо?

— А ти какво очакваше? — изкрещя Осуги, поваляйки Оцу на земята с яростта на луда.

Оцу бе втрещена до безумие.

— А сега, да вървим! — озъби се старицата и повлече момичето в калта.

Сключила молитвено ръце, Оцу изплака:

— Моля те, моля те! Накажи ме, щом искаш, но не стой под дъжда.

— Що за безумие! Засрами се! Да не мислиш, че ще тръгна да те съжалявам?

— Няма да избягам. Няма… ох, боли!

— Разбира се, че боли.

— Пус… — във внезапен изблик на сила Оцу се отскубна от хватката й и се изправи на крака.

— А, не, да ги нямаме такива! — Осуги мигновено поднови нападението си, сграбчвайки здраво косата на Оцу.

Бялото лице на момичето се обърна нагоре към небето. Дъждът го заоблива. Оцу затвори очи.

— Ах, ти, уличнице! Толкова мъки ми причини през всичките тези години!

Всеки път, когато Оцу отваряше уста да продума или пък се опиташе да се освободи от мъчителката си, Осуги със злоба я дръпваше за косата. Без да я пуска, тя я блъсна на земята, стъпи тежко отгоре й и започна да я рита.

Изведнъж в погледа на Осуги като че ли блесна изненада. Тя пусна косата на Оцу.

— О, какво направих? — ужасена изстена тя. — Оцу?

В гласа и се долавяше болка. Погледна към безжизненото тяло, проснато в краката й.

— Оцу! — тя се наведе и напрегнато се вгледа в просмуканото от дъжда лице. На пипане то беше ледено като змийска кожа. Доколкото можеше да прецени, момичето не дишаше.

— Тя… тя е мъртва.

Осуги се ужаси. При все, че не искаше да прости на Оцу, нямаше намерение да я убива. Изправи се и като се вайкаше, отстъпваше назад. Постепенно се поуспокои и внезапно й хрумна една мисъл:

— Е, явно не ми остава нищо друго, освен да потърся помощ.

Тя тръгна, но в миг се разколеба, обърна се и се върна обратно. Вдигна от земята студеното тяло на Оцу и на ръце го пренесе в пещерата. Входът беше тесен, но самата пещера бе достатъчно просторна. Някога, в далечното минало, отшелници бяха прекарвали дълги часове в медитация, опрени на една от стените й.

Когато дъждът поспря, тя показа глава навън, но тъкмо се накани да тръгва, и облаците отново се сгъстиха.

Дори до най-вътрешните участъци на пещерата достигаха пръски дъжд, които се стичаха по улейче, образувало се над входа.

„Не след дълго ще се съмне“, помисли си Осуги, приклекна някак равнодушно в един ъгъл и зачака бурята отново да утихне.

В пълната тъмнина на пещерата тя беше сама с тялото на Оцу. Скоро се унесе в мисли. Имаше чувството, че вижда в мрака едно бледо, леденостудено лице, което я гледа с укор. В началото се опитваше да се успокоява, като си говореше на ум: „Всичко, което се случва, е предначертано. Заеми мястото си в Рая като новороден буда. Не изливай злобата си върху мен.“ Но не след дълго страхът и чувството за ужасната отговорност, легнала на плещите й, я накараха да подири успокоение в набожността си. Затвори очи и започна да си пее някаква сутра. Когато най-накрая устните й престанаха да се движат и тя прогледна отново, чу песента на птиците отвън.

Времето се беше прояснило. Дъждът бе спрял. През отвора на пещерата я погледна блестящото слънце. Върху грубия под се надбягваха свежите му, ослепителнобели лъчи.

— Чудя се, какво ли е това? — на висок глас каза тя и стана.

Погледът й се спря върху един надпис, който незнайна ръка беше издялала върху пещерната стена. Приближи се и зачете:

В годината 1544 изпратих шестнадесетгодишния си син на име Мори Кинсаку да участва в битката при крепостта Тенджиндзан на страната на господаря Урагами. Не го видях повече. Водена от мъката си, обикалям различни места, светилища на Буда. В тази пещера поставих образа на бодхисатва Канон. Моля се тя, заедно с майчините сълзи, да пазят Кинсаку в бъдещия му живот. Ако някога друг пътник мине оттук, го моля да призове името на Буда. Сега е двадесет и третата година от смъртта на Кинсаку.

Написа: майката на Кинсаку, село Айта

Издълбаните в стената йероглифи на места бяха почти изтрити. Бяха изминали около седемдесет години, откак околните села — Санумо, Айта и Кацута — бяха нападнати от Амако и господаря Урагами бе прогонен от крепостта. Детски спомен, който никога нямаше де се заличи от паметта на Осуги, беше пожарът в крепостта. Пред очите й все още се виеше черният дим, виждаше съвсем ясно труповете на хора и животни, които се валяха по полета и пътища дни наред след битката. Бойното поле бе стигнало почти до къщите на земеделците. Потънала в мисли за майката на това момче, за скръбта й, за безкрайните й скитания, молитви и жертви, Осуги почувства остра болка.

— Трябва да й е било ужасно тежко — си каза и сключи ръце за молитва.

— Слава на Буда Амида, слава на Буда Амида…

Хлипаше, и сълзите се стичаха по ръцете. Когато се наплака, си спомни отново за лицето на Оцу, отпуснато край коляното й. То беше студено и безчувствено на утринната светлина.

— Прости ми, Оцу. Бях толкова зла! Бях ужасна! Моля те да ми простиш! Моля те!

Разкаянието разкриви лицето й. С нежна прегръдка тя повдигна тялото на момичето.

— Ужасно е… Ужасно. Майчината любов ме заслепяваше. Бях се отдала единствено на собственото си дете. Превърнах се в зъл демон за детето на друга жена. Ти също имаш майка. Ако тя ме познаваше, за нея аз щях да съм… демон. Бях убедена в правотата си. Но в очите на другите съм безчувствено чудовище.

Думите сякаш изпълниха цялата пещера и отекнаха обратно в собствените й уши. Наоколо бе пусто. Ничии очи не я следяха, ничии уши не слухтяха край нея. Тъмнината на изминалата нощ се бе превърнала в светлина на мъдростта на Буда.

— Колко беше добра, Оцу. Да бъдеш тормозена толкова години от тая ужасна дърта глупачка и никога да не й отвърнеш с омраза. Да дойдеш, въпреки всичко, да ме спасиш… Едва сега прогледнах! Преди бях сляпа! Цялата доброта на сърцето ти ми се виждаше престорено зло. Нежността ти възнаградих с омраза. Бях като побъркана, наистина бях сляпа. О, Оцу, прости ми!

Тя притисна мокрото си лице до това на момичето.

— Де да беше синът ми тъй добър и нежен като теб… Отвори отново очи, погледни ме — аз моля за прошка! Отвори уста, наругай ме — аз го заслужавам. Оцу… прости ми.

Докато се взираше в лицето й и лееше горчиви сълзи, тя видя самата себе си. Видя се такава, каквато вероятно е била, докато са ставали всички онези грозни препирни помежду им. Осъзна колко лошо и грубо се е държала и сърцето й се сви от болка. Продължи да повтаря „Прости ми, прости ми…“ Дори й хрумна, че ще е справедливо да остане тук, докато собствената й смърт не я прати при момичето.

— Не! — изведнъж възкликна тя. — Стига вече хленчене и плач. Може би… може би тя не е мъртва. Ако опитам, може би ще успея да я върна към живота. Тя е още млада. Предстои й толкова много. Внимателно нагласи Оцу да легне по гръб на земята и излезе навън. Слънчевата светлина я ослепи. Затвори очи и сви ръцете си пред устата.

— Къде изчезнаха всички? Ей, вие, хора! Насам! Помощ! — отваряйки очите си, изтича няколко крачки напред, като не преставаше да вика.

В кедровата горичка нещо се раздвижи, после се чу глас:

— Тя е тук. Нищо й няма!

От горичката наизлязоха десетина човека, все от рода Хониден. Изслушали разказа на потъналия в кръв и оцелял след жестоката схватка с Джотаро мъж, те започнаха издирване и начаса, въпреки проливния дъжд, тръгнаха да я търсят. Все още не бяха свалили наметките си и имаха доста мърляв вид.

— А, значи сте добре — възкликна първият, който се приближи към нея. Всички я наобиколиха. По лицата им се четеше огромно облекчение.

— Не се безпокойте за мен — смъмри ги Осуги. — Бързо, елате да видим дали може да се направи нещо за едно момиче в пещерата. От часове е в безсъзнание. Ако не й дадем веднага някакъв лек…

Гласът й беше плътен и дълбок. Тя трескаво ги заведе до пещерата. Може би от смъртта на чичо Гон насам не й се беше случвало да плаче от мъка.