„Полудял ли съм?“, помисли си, внезапно усетил студ. Като се огледа в локва вода, разпозна собственото си лице и почувства облекчение. Бе обаче сам и нямаше никой, към когото да се обърне. Само наполовина вярваше, че е все още жив. Когато се бе събудил в дъното на рова, не можеше да си спомни къде е бил последните няколко дни. Въобще не му хрумна да се върне до Конгоджи или Коягю.

Погледът му падна върху някакъв преливащ с цветовете на дъгата предмет — фазан. Усети във въздуха дъх на дива лоза и седна на земята. Докато се опитваше да осмисли това, което става с него, слънцето завладя ума му. Представяше си, че е навсякъде — отвъд облаците, сред планинските върхове, в долините. Премести се в коленичило положение, скръсти ръце, затвори очи и почна да се моли. Когато няколко минути по-късно отвори очи, първото нещо, което видя, бе част от океана, син и мъглив, между две планини.

— Момченце — попита нечий майчински глас, — добре ли си?

— А?

Изненадан, Йори обърна хлътналите си очи към две жени, които с любопитство го наблюдаваха.

— Какво мислиш, че му има, майко? — попита по-младата, като гледаше с погнуса към Йори.

По-възрастната с озадачен вид отиде до Йори и като зърна кръвта по дрехите му, се намръщи.

— Тези рани не болят ли? — попита тя.

Йори поклати глава. Жената се обърна към дъщеря си и каза:

— Той изглежда разбира какво му говоря.

Попитаха как се казва, откъде идва, къде е роден, какво прави тук и на кого се е молил. Малко по малко, докато напрягаше ума си да намери отговорите, спомените на Йори се върнаха.

Сега много по-съчувствено настроена, дъщерята, която се казваше Оцуру, каза:

— Нека да го вземем в Сакай с нас. Може да ни свърши работа в магазина. На подходяща възраст е.

— Това май е добро хрумване — каза майка й, Осей. — Дали ще дойде?

— Ще дойдеш… нали?

Йори кимна и потвърди:

— А-ха.

— Ела с нас тогава, но ще трябва да носиш багажа.

Йори прие забележката им с кратко изсумтяване, но иначе по пътя надолу по планината, по селския път и в Кишивада не каза нищо. Отново попаднал сред хора обаче, той стана разговорлив.

— Къде живеете? — попита.

— В Сакай.

— Това наблизо ли е?

— Не, близо е до Осака.

— Къде е Осака?

— Ще вземем кораб оттук и ще отидем до Сакай. Тогава ще разбереш.

— Кораб! Наистина ли?!

Развълнуван от тази възможност, Йори се разбъбри за няколко минути, като им разказа как се е возил на няколко сала по пътя от Едо до Ямато, но въпреки че океанът не е далеч от родното му място в Шимоза, никога не е излизал в морето с кораб.

— Това ще те зарадва, а? — попита Оцуру. — Обаче не би трябвало да казваш на майка ми „леличко“. Ще се обръщаш към нея с „госпожо“.

— А-ха.

— И не трябва да отговаряш с „А-ха“. Кажи: „Да, госпожо“

— Да, госпожо.

— Така е по-добре. Ако останеш при нас и работиш упорито, аз ще се погрижа да те направят помощник в магазина.

— С какво се занимава вашето семейство?

— Баща ми е корабопритежател.

— Какво е това?

— Търговец е. Има доста кораби и те плуват по цяла западна Япония.

— А, прост търговец! — изсумтя Йори.

— Просто търговец! Ах, ти!… — извика девойката.

Майката бе склонна да не обърне внимание на грубостта на Йори, но дъщерята остана възмутена. После се поколеба и каза:

— Предполагам, че той никога не е виждал други търговци освен продавачи на сладки и дрехи.

Яростната гордост на търговците Кансай взе връх и тя го осведоми, че баща й притежава три големи склада в Сакай и няколко десетки морски съда. Даде му да разбере, че имат няколко клона в Шимоносеки, Марукаме и Шикама и че доставките им за дома на Хосокава в Кокура са толкова важни, че корабите на баща й имат правата на придворни съдове.

— И — продължи тя, — на него му е разрешено да има фамилно име и да носи две саби като самурай. Всеки в западен Хоншу и Кюсю знае името на Кобаяши Тародзаемон от Шимоносеки. По време на война, даймио като Шимадзу и Хосокава никога нямат достатъчно кораби, така че баща ми е точно толкова важен, колкото един пълководец.

— Не смятах да ви ядосвам — извини се Йори.

Двете жени се засмяха.

— Ние не сме ядосани — каза Оцуру. — Но какъвто си малък, какво знаеш ти за света?

— Съжалявам.

Щом завиха зад един ъгъл, бяха посрещнати от полъх солен вятър. Оцуру посочи към някакъв кораб, привързан към пристана Кишивада. Той имаше вместимост от петстотин крини и бе натоварен с произведения от областта.

— Ето с този кораб ще се приберем у дома — заяви тя гордо.

Капитанът на кораба и неколцина от представителите на Кобаяши излязоха от една крайморска чайна, за да ги посрещнат.

— Приятна ли беше разходката? — попита капитанът. — За голямо съжаление сме много тежко натоварени, така че не можах да оставя много свободно място за вас. Ще се качваме ли на борда?

Той ги поведе към кърмата, където имаше едно отделено със завеси място. Там бе прострян червен килим и изискани съдове, покрити с японски лак в стил Момояма, бяха препълнени с храна и саке. Йори имаше чувството, че влиза в малка, добре уредена стая в имението на някой даймио.

Корабът пристигна в Сакай вечерта, след едно пътуване без някакви произшествия по залива Осака. Пътниците тръгнаха направо към търговската къща на Кобаяши, където бяха посрещнати от управителя, мъж на име Сахей, и голяма група събрани в обширното преддверие слуги.

Влизайки в къщата, Осей се обърна и каза:

— Сахей, ако обичаш, би ли се погрижил за това дете?

— Имате предвид мръсния малък хлапак, който слезе от кораба?

— Да. Изглежда с пъргав ум, така че би трябвало да можеш да го използваш за работа… Направи нещо с дрехите му. Може да има въшки. Гледай да се измие добре и му дай ново кимоно. Едва тогава може да си легне.

През следващите няколко дни Йори не видя стопанката на къщата или дъщеря й. Канцеларията бе отделена от жилищната част отзад с не много дълга завеса. Беше като стена. Без специално разрешение, дори и Сахей не смееше да мине оттатък.

На Йори дадоха един ъгъл от „магазина“, както наричаха канцеларията, и въпреки че бе благодарен за това, че го спасиха, той скоро се разочарова от новия си начин на живот.

Космополитната атмосфера, в която бе потопен, имаше определено очарование. Той се дивеше на чуждите нововъведения, които виждаше по улиците, на корабите в пристанището и на видимата заможност в начина на живот на хората. Но бе винаги „Хей, момче! Направи това!… Направи онова!“ От най-низшия помощник до управителя, всички го разкарваха като куче. Съвсем различно бе отношението им, когато говореха с човек от семейството или клиент — тогава се превръщаха в раболепни подмазвачи. От сутрин до вечер говореха за пари и само за пари. Ако не за това, то бе работа и само работа.

„И тези се имат за хора!“, мислеше си Йори. Той жадуваше за синьото небе и миризмата на топла трева под слънцето и много пъти решаваше да избяга. Желанието беше особено силно, когато си спомнеше как говореше Мусаши за начините да подхранваш духа си. Представяше си Мусаши и лицето на Гоносуке. И на Оцу.

Развръзката настъпи един ден, когато Сахей извика:

— Йо! Йо, къде си?

Неполучил отговор, той се изправи и отиде до покритата с черен лак „кейяки“ греда, която служеше за праг на канцеларията.

— Ти там, новото момче — извика той. — Защо не идваш, като те повикат?

Йори бързо премина разстоянието между канцелариите и складовите помещения. Погледна нагоре и попита:

— Вие викали ли сте ме?

— Викали ли сте ме, господине!

— Добре.

— Добре, господине!

— Да, господине.

— Нямаш ли уши! Защо не ми отговори?

— Чух да казвате „Йо“, но това не можеше да бъде за мен. Името ми е Йори… господине.

— Йо е достатъчно. И още нещо. Казах ти предния ден да спреш да носиш тази сабя.

— Да, господине.

— Дай ми я.

Йори се поколеба за миг и каза:

— Това е спомен от баща ми. Не мога да се разделя с него.

— Нахален дребосък! Дай ми я.

— Аз бездруго не искам да бъда търговец.

— Ако не бяха търговците, хората нямаше да могат да живеят — каза натъртено Сахей. — Кой ще носи стока от чужди страни? Нобунага и Хидейоши са велики мъже, но те не биха могли да построят всички тези крепости — Адзучи, Юракудай, Фушими — без помощта на търговците. Само погледни хората тук в Сакай — Намбан, Рудзон, Фукиен, Амои. Всичките въртят огромна търговия.

— Знам това.

— Откъде би могъл да знаеш?

— Всеки може да види големите тъкачници в Аямачи, Кинумачи и Нишикимачи, а домът на Рудзон на хълма прилича на крепост. Има цели редици складове и разкошни къщи, собственост на богати търговци. А това място… добре, знам, че госпожата и Оцуру са горди с него, но то не струва нищо в сравнение с тях.

— Ах, ти куче синче!

Сахей едва се бе показал от вратата, когато Йори захвърли метлата и избяга. Управителят извика няколко работници от пристана и им заповяда да го хванат.

Когато Йори бе довлечен обратно, Сахей беше бесен.

— Какво да направя с момче като това? Все отвръща и се подиграва с всички ни. Сега добре го накажете.

Връщайки се в канцеларията, добави:

— Вземете му тази сабя.

Махнаха дразнещото оръжие и вързаха ръцете на Йори отзад. След като прикрепиха въжето към една голяма бала товар, Йори заприлича на маймунка на верижка.

— Постой малко тук — каза ухилен един от мъжете. — Нека хората се позабавляват с теб.

Другите се изкикотиха силно и се върнаха към работата си.

Нямаше нищо друго, което Йори да мрази толкова. Колко често Мусаши и Гоносуке го бяха съветвали да не върши неща, от които после ще се срамува.

Първо опита с молби, след това обеща да поправи държанието си. Когато и това се оказа безрезултатно, премина към обиди.

— Управителят е глупак — луд стар пръдльо! Отвържете ме и ми върнете сабята! Няма да стоя в къща като тази!

Сахей се подаде и извика:

— Тишина!

След което се опита да затвори устата на Йори, но момчето го ухапа по пръста, така че той се отказа и накара пристанищните работници да направят това.

Йори се мяташе овързан на тази или онази страна. Вече и без това под ужасно напрежение, че е изложен на показ, той избухна в сълзи, когато един кон се изпика и димящата течност потече към краката му.

Щом започна да се успокоява, забеляза нещо от което едва не припадна. От другата страна на коня стоеше млада жена, главата й предпазваше от слънцето широкопола лакирана шапка. Конопеното й кимоно бе пристегнато като за път и тя носеше тънка бамбукова пръчица.

Напразно се опита да извика името й. Изпъвайки шия, почти се задави от усилието. Очите му бяха сухи, но раменете му се разтърсваха от хлипания. Това беше влудяващо — Оцу толкова наблизо. Къде ли отива? Защо е напуснала Едо?

По-късно през деня, когато един кораб бе привързан към кея, оживлението наоколо стана още по-голямо.

— Сахей, какво прави това момче тук — прилича на питомна мечка на показ? Жестоко е да го държите така. Пречи и на търговията.

Мъжът, който извика това в канцеларията, бе братовчед на Тародзаемон. Обикновено го наричаха Намбаня, по името на магазина, където работеше. Черни точици от шарка подсилваха гневния израз на лицето му. Въпреки външния си вид той бе дружелюбен човек и често даваше сладки на Йори.

— Не ме интересува дали го наказвате — продължи мъжът. — Не е правилно да го правите на улицата. Лошо е за името на Кобаяши. Развържете го.

— Да, господине — съгласи се веднага Сахей, въпреки че не пропусна да обясни на Намбаня колко безполезен е Йори.

— Ако не знаеш какво да правиш с него — продължи Намбаня, — аз ще го взема с мен у дома. Ще говоря днес за това с Осей.

Управителят, опасявайки се от последствията, когато стопанката на къщата разбере какво се е случило, внезапно почувства нужда да успокои чувствата на Йори. Момчето от своя страна не възнамеряваше до края на деня да има нещо общо с този човек.

Тръгвайки си вечерта, Намбаня спря до ъгъла на Йори в магазина. Леко пийнал, но с приповдигнато настроение, той каза:

— Не, в крайна сметка няма да идваш с мен. Жените и не искат да чуят за това. Ха!

Разговорът му с Осей и Оцуру имаше обаче едно положително следствие. Точно на следващия ден Йори бе изпратен в съседното храмово училище. Беше му разрешено да носи сабята си в училището, и нито Сахей, нито другите му причиняваха по-нататъшни неприятности.

Но момчето все още не можеше да се успокои. Докато бе, вътре, очите му често се стрелкаха към улицата. Всеки път, когато преминаваше някоя млада жена, далечно напомняща на Оцу, цветът на лицето му се сменяше. Понякога той изтичваше навън да погледне по-отблизо.

Една сутрин в началото на деветия месец, огромно количество товар започна да пристига с лодки от Киото. До средата на деня пред канцеларията се бе образувала висока купчина от сандъци и кошници. Знамената определяха багажа като собственост на самураи от дома Хосокава. Те бяха в Киото по работа, подобна на тази на Садо в планината Коя — да се грижат за посмъртните дела на Хосокава Юсай. Сега седяха, пиеха ечемичен чай и се разхлаждаха — някои в канцеларията, други под стрехите навън.

На връщане от училище Йори не стигна по-далеч от улицата. Спря се и пребледня.

Коджиро, разположен върху голяма кошница, казваше на Сахей:

— Много е горещо тук навън. Нашият кораб все още ли не е пристигнал?

Сахей погледна списъка в ръцете си и посочи към кея.

— Вашият кораб е „Тацумимару“. Точно ей там е. Както можете да видите, още не е натоварен, така че вашите места на борда не са готови. Съжалявам.

— Бих предпочел да чакам на палубата. Би трябвало да е по-хладно там.

— Добре, господине. Аз ще отида и ще проверя как вървят нещата.

Без даже да има време да избърше потта от челото си, Сахей забърза по улицата, където забеляза Йори.

— Какво правиш тук, та се пулиш, все едно си глътнал остен? Иди да прислужваш на пътниците. Чай, студена вода, топла вода — дай им всичко, каквото поискат.

Йори отиде до един навес в началото на пътеката покрай склада, където вреше вода. Вместо обаче да се заеме с работата си, той остана да се взира в Коджиро.

Сега Коджиро обикновено бе наричан Ганрю — име, което звучеше по-скоро като на учен и повече прилягаше на сегашната му възраст и положение. Бе понатежал и по-улегнал. Лицето му бе напълняло, някога пронизващите му очи — ведри и необезпокоени. Вече не използваше острия си език, който в миналото му бе довлякъл толкова много неприятности. Достолепието на неговата сабя някак бе станало част от самия него.

Едно от следствията на това бе, че той постепенно бе приет от останалите самураи. Те не само говореха почтително за него, но и действително го уважаваха.

Облян в пот, Сахей се завърна от кораба, извини се отново за дългото чакане и обяви:

— Местата в средата на кораба все още не са готови, но тези на носа са.

Това означаваше, че пешите войници и младите самураи могат да се качат на палубата. Те започнаха да прибират вещите си и напуснаха в група. Останаха само Коджиро и шест-седем по-възрастни мъже, всички заемащи различни важни постове в имението на рода Хосокава.

— Садо не е дошъл още, нали? — каза Коджиро.

— Не, но скоро трябва да пристигне.

— Скоро слънцето ще почне да грее от запад — каза Сахей на Коджиро. — По-хладно ще ви е, ако се преместите вътре.

— Мухите тук са ужасни — оплака се Коджиро. — Жаден съм. Мога ли да получа още една чаша чай?

— Веднага, господине.

Без да става, Сахей извика към навеса с топлата вода:

— Йо, какво правиш? Донеси малко чай за гостите.

Бързо се върна към списъка си, но като се сети, че Йори не беше отговорил, понечи да повтори заповедта си. Тогава видя, че момчето се приближава бавно с няколко чаши на поднос.

Йори предложи чай на офицерите с учтив поклон към всеки. Щом застана пред Коджиро с последните две чаши, каза:

— Моля, заповядайте малко чай.

Коджиро разсеяно протегна ръката си, но когато очите му срещнаха тези на Йори, внезапно я отдръпна. Изненадан, той възкликна:

— О, това е…

Йори разтегли уста в усмивка и го прекъсна:

— Последният път, когато имах лошия късмет да се срещна с вас, беше в Мусашино.

— Какво каза? — изграчи Коджиро, с тон който твърде малко подхождаше на сегашното му положение.

Понечи да добави нещо, когато Йори извика:

— О, значи ме помниш! — и захвърли подноса в лицето му.

— Ох! — извика Коджиро и сграбчи Йори за китката.

Въпреки че подносът не го улучи, малко от горещия чай попадна в лявото му око. Останалата част от течността се разля по гърдите и скута му. Подносът се тресна в един ъглов стълб.

— Копеленце! — извика Коджиро.

Събори Йори на пръстения под и стъпи с единия крак върху него.

— Управител — извика той сърдито, — този калпазанин нали е от вашите момчета? Елате тук и го дръжте. Дори да е само дете, аз няма да търпя това.

Изплашен до безумство, Сахей се втурна да изпълни нареждането. Йори обаче някак си успя да измъкне своята сабя и да замахне към ръката на Коджиро. Този го изрита към средата на стаята и отскочи назад. Сахей се обърна и се втурна, като викаше с пълнен глас. Достигна Йори, точно когато момчето се изправяше на крака.

— Ти не се меси! — извика Йори, след което погледна Коджиро право в лицето, през зъби процеди: — Това заслужаваш! — и избяга навън.

Коджиро вдигна един прът за носене, който се случи подходящ и го хвърли след момчето. Улучи го право зад коляното. Йори се просна по лице.

По заповед на Сахей няколко мъже се хвърлиха върху него и го довлякоха до навеса с горещата вода, където няколко прислужника избърсваха кимоното и хакамата на Коджиро.

— Моля, простете ни това безобразие — помоли Сахей.

— Не знаем как да се извиним — обади се един от помощниците.

Без да ги поглежда, Коджиро взе от прислужника една влажна кърпа и избърса лицето си.

Йори бе притиснат към земята със здраво извити отзад ръце.

— Пуснете ме — молеше се той, докато тялото му се гърчеше от болка. — Няма повече да бягам. Аз съм самурайски син. Направих всичко нарочно и ще понеса наказанието като мъж.

Коджиро приключи с оправянето на дрехите си и приглади коса.

— Пуснете го — каза той спокойно.

Като не знаеше какво крие кроткото лице на самурая, Сахей запелтечи:

— Вие… вие сигурен ли сте, че всичко е наред?

— Да. Обаче… — думата прозвуча като пирон забит в дърво. — Въпреки че аз нямам никакво намерение да бъда замесен с едно обикновено дете, ако вие чувствате нужда да бъде наказан, мога да ви предложа един начин. Излейте вряла вода върху главата му. Това няма да го убие.

— Вряла вода! — ужаси се Сахей.

— Да. Но ако искате да го оставите без наказание, нямам нищо против.

Сахей и хората му се спогледаха нерешително.

— Не можем да допуснем нещо като това да остане ненаказано.

— Той никога не е сторил нищо добро.

— Късметлия е, че не го убиха.

— Донесете въже.

Щом започнаха да го връзват, Йори отблъсна ръцете им.

— Какво правите! — кресна той. Седна на земята и продължи: — Нали ви казах, че няма да избягам? Ще си изтърпя наказанието. Имах причина за това, което направих. Някой търговец може да се извини, но не и аз. Един самурайски син няма намерение да заплаче от малко топла вода.

— Добре — заяви Сахей. — Ти си го изпроси.

Сложи си ръкавица, напълни ведрото с вряла вода и пристъпи бавно към Йори.

— Затвори си очите, Йори. Иначе ще ослепееш.

Гласът дойде от другата страна на улицата.

Без да смее да погледне, Йори стисна очи. Припомни си една история, която Мусаши му разказа веднъж. Беше за Кайсен, дзен-монах, високо тачен от воините в областта Кай. Когато Нобунага и Иеясу нападнали храма на Кайсен и го запалили, свещеникът се разположил спокойно на върха на портата и докато изгарял до смърт, произнасял думите; „Щом сърцето ви се заличи чрез просветление, огънят е хладен.“

„Това е само едно малко ведро с топла вода, казваше си Йори. Не бива да мисля такива неща.“

Безуспешно се помъчи да се превърне в безименна пустота, без заблуждения и скърби. Може би, ако беше или по-малък, или доста по-възрастен… но на неговите години той бе твърде много част от света, в който живее.

Кога ли ще дойде? За един шеметен миг му се стори, че капещата от челото му пот е врялата вода. Една минута изглеждаше както стотици години.

— Я, това е Садо — възкликна Коджиро.

— Какво става тук? — попита Садо, пресичайки улицата редом с Нуиносуке.

Коджиро се засмя и каза весело:

— В необичаен момент ни заварвате. Наказват момчето.

Садо погледна съсредоточено Йори.

— Него ли наказват? Е, щом е направил нещо лошо, трябва да бъде наказан. Продължавайте, аз ще гледам.

Сахей погледна с крайчеца на очите си към Коджиро, който веднага схвана положението и разбра, че ще бъде държан отговорен за жестокостта на наказанието.

— Това е достатъчно — каза той.

Йори отвори очи. Имаше малка трудност при фокусирането им, но когато разпозна Садо, щастливо каза:

— Аз ви познавам. Вие сте самураят, който дойде в Токуганджи, в Хотенгахара.

— Нима ме помниш?

— Да, господине.

— Какво стана с твоя учител — Мусаши?

Момчето подсмръкна и закри с ръце очите си.

Това, че Садо познава момчето, силно стресна Коджиро. Като го обмисли за миг, той реши, че всичко трябва да има нещо общо с търсенето на Мусаши от Садо. Със сигурност обаче не желаеше в разговора му със старшия служител да се намесва името на Мусаши. Знаеше, че в скоро време ще трябва да се бие с Мусаши, а това вече не бе само лична работа.

Всъщност в главния клон и страничните разклонения на рода Хосокава се бе получило разцепление, като едната страна даваше висока оценка на Мусаши, а другата бе пристрастна към бившия ронин, който сега бе главен учител по саблен бой на главата на рода. Някои твърдяха, че истинската причина за неизбежността на битката била скритото зад завесите съперничество между Садо и Какубей.

За облекчение на Коджиро точно в този миг пристигна боцманът на „Тацумимару“, за да съобщи, че корабът е готов.

— Нали корабът няма да тръгне до залез? — попита Садо, който искаше да остане.

— Точно така — отвърна Сахей, докато крачеше из канцеларията, разтревожен от възможните последствия от днешната случка.

— Тогава имам време за малка почивка?

— Много време. Моля, заповядайте малко чай.

Оцуру се появи на вътрешната врата и повика управителя. След като я изслуша за няколко минути, Сахей се върна при Садо и каза:

— Канцеларията наистина не е подходящо място да ви приемем. Има само една крачка до градината на къщата. Бихте ли имали нещо против да отидете там?

— Това е много любезно — отговори Садо. — На кого съм задължен за това? На стопанката на къщата ли?

— Да. Тя каза, че би искала да ви благодари.

— За какво?

Сахей се почеса по главата.

— Аз, ъ-ъ, аз си мисля, за това, че не се случи нищо на Йори. Тъй като господарят не е тук…

— Като споменахте за Йори — аз бих искал да говоря с него. Ще го повикате ли?

Градината бе това, което Садо очакваше от един търговец в Сакай. Макар оградена от едната страна от склад, това бе свят, различен от горещата, прашна канцелария. Камъните и растенията бяха прясно навлажнени и между тях течеше поточе.

Осей и Оцуру бяха коленичили в малка изискана стаичка, обърната към градината. Върху татамите бе сложено вълнено килимче, а също и подноси с питки и тютюн. Садо забеляза силното благоухание на смесени благовония.

Като седна в края на стаята, той каза:

— Няма да влизам вътре. Краката ми са мръсни.

Докато му поднасяше чая, Осей се извини заради своите служители и му благодари, че е спасил Йори.

— Срещал съм това момче и преди — обясни Садо. — Радвам се да го открия отново. Как стана така, че то е във вашата къща?

Щом чу тяхното обяснение, Садо им разказа за дългото си издирване на Мусаши. След като побъбриха безгрижно няколко минути, той завърши:

— Наблюдавах Йори няколко минути през улицата. Възхитих се на способността му да се владее. Държа се много добре. Всъщност, аз мисля, че ще е грешка да се отгледа момче с такъв дух в дома на един търговец. Чудя се дали бихте имали нещо против да го поверите на моите грижи? В Кокура може да бъде отгледан като самурай.

Осей с готовност се съгласи, като каза:

— Това ще е най-доброто нещо, което някога би могло да му се случи.

Оцуру стана, за да потърси Йори, но точно в този миг той се появи зад едно дърво, откъдето беше чул целия разговор.

— Имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — попита Садо.

Преливащ от щастие, Йори замоли да бъде взет в Кокура.

Докато Садо пиеше чая си, Оцуру подготви Йори за път — кимоно, хакама, гамаши, сламена шапка — всичко беше ново. Това беше първият път, когато той въобще слагаше хакама.

Същата вечер, щом „Тацумимару“ разпери черните си криле и потегли под облаци, позлатени от залязващото слънце, Йори погледна назад към морето от лица — тези на Оцуру, на нейната майка, на Сахей, на голямата група от изпращачи. Лицето на града Сакай.

С широка усмивка на своето лице той свали шапка и я размаха към тях.

Към следващата част или към съдържанието

Ейджи Йошикава Мусаши (102)

Метаданни

Данни

Мусаши

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пристанището

Ейджи Йошикава
Мусаши (102)