Ейджи Йошикава
Мусаши (90)

Двете барабанни палки

По средата на планинския склон подобните на мравки човешки фигури, които в непрекъснато шествие се изкачваха нагоре, потъваха в тъмния пръстен от облаци. Щом близо до върха, където бе разположено светилището Мицумине, излезеха от него, ги посрещаше безоблачно небе.

Трите върха на планината, Кумотори, Ширайва и Мьохогатаке, разделяха четири западни области. Между шинтоистките постройки имаше и будистки храмове, пагоди, различни други здания и порти. Вън от стените се бе простряло процъфтяващо градче с чайни и дюкянчета, канцелариите на първосвещеника и домовете на седемдесетина селяни, чиито земеделски произведения бяха запазени за ползване от храма.

— Слушайте! Почнали са да удрят големите барабани — възкликна развълнуван Йори, докато бързешком гълташе ориза и червения си фасул.

Мусаши седеше насреща му и с бавни хапки се наслаждаваше на храната.

Йори хвърли клечките си на земята.

— Музиката е почнала — каза. — Хайде да ходим да гледаме.

— От снощи ми стига. Иди сам.

— Но снощи изиграха само два танца. Не искате ли да видите и останалите?

— Щом се налага да бързам — не.

Като видя, че дървената паничка на учителя му е още наполовина пълна, Йори с по-спокоен глас добави:

— От вчера дойдоха хиляди хора. Срамота ще е, ако завали.

— О?

Когато най-сетне Мусаши се обади:

— Сега да тръгваме ли? — Йори се спусна към предната врата като отвързано куче, взе назаем някакви сламени сандали и ги сложи на прага за своя учител.

Пред Каноин, малкия храм, където бяха отседнали и от двете страни на главната храмова порта пламтяха ярки огньове. Всяка къща имаше отпред запалена факла и над цялата околност, няколко хиляди стъпки над морето, беше светло като ден. Горе, в небето с цвят на дълбоко езеро, Небесната река проблясваше като вълшебен дим, докато по улиците тълпи от мъже и жени, забравили мразовития планински въздух, се носеха към мястото, където се играят свещените танци. Самото то бе празно, като се изключат леко повяващите се знамена, които скоро щяха да послужат за фон.

Изблъскан от тълпата, Йори се отдели от Мусаши, но бързо си проправи път през навалицата, докато накрая го зърна застанал пред една сграда да се вглежда в списъка на дарителите. Извика го по име, изтича към него, дръпна го за ръкава, но вниманието на Мусаши бе приковано върху една табелка, по-голяма от всички останали. Изпъкваше така заради размера на дарението, направено от „Дайдзо от Нарай, село Шибаура, област Мусаши“.

Бумтенето на барабаните ставаше все по-пронизително.

— Танцът е почнал — изписка Йори и сърцето му се понесе към павилиона за свещени танци. — Какво гледате, сенсей?

Изтръгнат от унеса си, Мусаши отвърна:

— О, нищо особено… Просто се сетих за нещо, което трябва да свърша. Ти иди да гледаш танците. Аз ще дойда по-късно.

Той потърси дома на шинтоисткия свещеник, където старецът излезе да го посрещне.

— Бих искал да ви питам за един дарител — каза Мусаши.

— Простете, но ние тук нямаме нищо общо с това. Ще трябва да идете до жилището на будисткия първосвещеник. Аз ще ви покажа къде е.

Макар светилището Мицумине да беше шинтоистко, общия надзор над него бе в ръцете на духовник-будист. Табелата над вратата гласеше: „Дом на началстващия първосвещеник“, написано с подходящи по размер букви.

Във входната зала старецът доста надълго говори с въпросния свещеник. Щом свършиха, този покани Мусаши вътре и много любезно го въведе в една от вътрешните стаи. Поднесоха им чай заедно с поднос превъзходни сладки. Последва втори поднос, скоро след което дойде и един хубав млад послушник, който носеше саке. Най-сетне се появи важната личност — изпълняващ длъжността епископ.

— Добре дошъл на нашия връх — каза той. — Боя се, че имаме да ви предложим само прости селски ястия. Разчитам да ни простите. Моля, настанете се удобно.

Мусаши не знаеше как да разбира това внимателно отношение. Без да се докосне до сакето, той само каза:

— Дойдох да попитам нещо относно един от вашите дарители.

— Какво? — Благосклонното изражение на свещеника, закръглен човек на около четиридесет едва забележимо се промени. — Да попитате ли? — попита той подозрително.

Мусаши набързо попита кога Дайдзо е идвал в храма, дали често го посещава, води ли някой друг със себе си и ако да — що за човек е този.

С всеки пореден въпрос неудоволствието на свещеника нарастваше, докато накрая заяви:

— Значи вие не сте дошъл да направите дарение, а само да питате за някакъв друг дарител?

Лицето му бе образец на раздразнение.

— Старецът трябва да не ме е разбрал. Никога не съм имал намерение да правя дарение. Исках само да попитам за Дайдзо.

— Можехте ясно да обясните това на входа — забеляза надменно свещеникът. — По всичко ми изглежда, че сте ронин. Не зная кой сте и откъде идвате. Трябва да разберете, че не мога просто на всеки да давам сведения за нашите дарители.

— Уверявам ви, че нищо лошо няма да последва от това.

— Е, ще трябва да се видите със свещеника, който отговаря за тези неща.

И с вид, сякаш е бил ограбен, мъжът отпрати Мусаши. Списъкът на дарителите не се оказа по-полезен, тъй като там само бе записано, че Дайдзо на няколко пъти е посещавал светилището. Мусаши благодари на свещеника и си тръгна.

Близо до павилиона за танци се огледа за Йори, но не го видя. Стига да бе вдигнал поглед, и щеше да го забележи. Момчето бе право над главата му, покатерило се на едно дърво, за да вижда по-добре.

Докато гледаше как зрелището се разгръща на сцената, Мусаши мислено се пренесе в своето детство, към нощните празненства в светилището Санумо в Миямото. Зърна призрачния образ на тълпата с Оцу посред нея, с Матахачи, който винаги дъвчеше нещо, с чичо Гон, който важно крачеше наоколо. Неясно зърна лицето на майка си, разтревожена, че толкова се бави и дошла да го потърси.

Музикантите, облечени в необичайни костюми с намерение да наподобят изискаността на някогашните императорски стражи, заеха местата си на сцената. На светлината на огъня пъстрите им одежди, по които лъскаха парчета златен брокат, напомняха легендарните одеяния от времето на боговете. Ударите по леко отпуснатата кожа на барабаните отекнаха в гората, последвани от флейтата и добре огладените дъски, по които равномерно се удряше с малки блокчета. Прелюдията започна. Главният танцувач излезе напред в маска на човек от древни времена. Неземното лице, с доста олющени от лака страни и брадичка, бавно тръгна и заприпява думите на „Каймособи“, танца на боговете.

На светия връх Мимуро,

ограден от боговете,

пред великото божество,

листата на дървото сакаки

растат преизобилно,

растат преизобилно.

Барабаните ускориха ударите си и се включиха и останалите инструменти. Скоро песен и танц се сляха в жив, насечен ритъм.

Откъде дойде това копие?

То е копието на светия дом

на княгиня Тойоока,

която обитава Небето —

копието на светия дом.

Мусаши знаеше част от песните. Като дете ги беше пял с маска на лицето и участвал в танците при светилището Санумо.

Сабята, която брани народа,

народа на всички земи.

Да я окачим пред божеството,

пред божеството да я окачим.

Прозрението го порази като гръм. Мусаши се бе загледал в ръцете на един от барабанчиците, който размахваше две къси, подобни на бухалки палки. Пое си дъх, колкото можеше и почти извика:

— Това е! Две саби!

Стреснат от гласа, Йори откъсна очи от зрелището, колкото да надзърне надолу и да възкликне:

— А, ето къде сте.

Мусаши дори не погледна към него. Взираше се право напред, не в сънен полуунес като останалите, а с почти плашещо проницателно изражение.

— Две саби — повтори. — Същото е. Две палки, но един общ звук.

Скръсти по-здраво ръце и се загледа във всяко движение на барабанчика.

От определено гледище нямаше нищо по-просто от това. Хората се раждат с две ръце — защо да не използват и двете? Станало е така, че бойците се сражават само с една сабя и често — само с едната ръка. Това има смисъл, доколкото всички правят едно и също. Ако обаче някой от противниците използва наведнъж две саби, каква възможност ще има другият да спечели, след като си служи само с една?

Срещу училището Йошиока при Ичиджоджи Мусаши се оказа с дългата сабя в дясната си ръка, а с късата — в лявата. Стискаше и двете оръжия несъзнателно, без да мисли, като с всяка от ръцете правеше всичко възможно, за да се защити. В битката на живот и смърт действаше по необичаен начин. Сега, съвсем внезапно, логиката на това действие му се стори естествена, ако не и неизбежна.

Ако две войски застанат една срещу друга в битка, според правилата на Изкуството на войната щеше да е немислимо коя да е да използва едното си крило, а да остави другото да бездейства. Не е ли това правило, което и сам боец не може да си позволи да пренебрегне? От Ичиджоджи насам Мусаши винаги бе смятал, че употребата на двете ръце и две саби е естествена за човека. Само безогледно следвания в течение на вековете обичай я бе направил да изглежда неприемлива. Чувстваше, че е достигнал до неоспорима истина — заради обичая приетото е почнало да изглежда естествено.

Може този обичай да се е подхранвал от ежедневния опит, но човек застава на границата между живота и смъртта само няколко пъти в живота си. При това крайната цел на Пътя на меча е да си способен по всяко време да застанеш на ръба на смъртта — да я гледаш без да трепнеш право в очите трябва да е познато като което и да е друго делнично преживяване. И всичко това трябва да стане съзнателно, макар от движенията да се иска да са така свободни, все едно се извършват по силата само на рефлекса.

Боят с две саби трябва да бъде от такова естество — осъзнат, но в същото време автоматизиран като някакъв рефлекс, изцяло свободен от ограниченията, които съпътстват целенасоченото движение. От известно време Мусаши се опитваше да обедини в общо правило това, което неосъзнато схващаше с онова, което бе разбрал по пътя на разума. Сега почти успя да го изрази в думи и те щяха да му донесат слава в цялата страна за много поколения напред.

Две палки, един звук. Барабанчикът различава дясно и ляво, ляво и дясно, но в същото време те му са безразлични. Тук, пред очите му, бе будисткото поле на свободното разбиране. Мусаши се почувства изпълнен от просветление.

Петте свещени танца, започнали с песента на първия танцувач, продължиха с изпълнение на останалите танцьори. Последваха внушителния и с размах Танц на Ивато, после Танца на Ара Микото но Хоко. Свирнята на флейтата се ускори; камбанки подрънкваха в жив ритъм.

Мусаши вдигна поглед към Йори и каза:

— Не си ли готов да си ходим?

— Още не — дойде унесено в отговор.

Духът на Йори се бе слял с танца и той се чувстваше като един от изпълнителите.

— Слез, преди да е станало много късно. Утре ще се качим до върха с вътрешното светилище.