Ейджи Йошикава
Мусаши (56)

Боецът от Кисо

Мусаши не бе пробягал много път, когато някакъв пътник му подвикна:

— Хей, вие не бяхте ли по-рано с една млада жена и едно момче?

Той рязко се спря.

— Да — каза със свито сърце. — Да не ги е сполетяло нещо лошо?

Той явно бе единственият, който не беше чул историята, бързо станала достояние на всички покрай пътя. Някакъв млад мъж се приближил до момичето и… го отвлякъл. Видели го били да шиба кравата и… да я подкарва по някакъв страничен път близо до поста. Пътникът едва свърши с преразказа на чутото и Мусаши вече бе тръгнал.

Макар да се носеше с цялата си бързина, все пак му отне половин час, докато стигне до поста, който затваряше в шест часа. От двете му страни имаше чайни. С доста тревожен вид Мусаши се приближи до някакъв старец, който събираше на куп столчетата пред заведението си.

— Какво е станало, господине? Да не сте забравил нещо?

— Не. Търся една млада жена и едно момче, които преди няколко часа са минали оттук.

— Да не е онова момиче, което приличаше на Фуген върху кравата?

— Точно тя е! — отвърна без да се замисли Мусаши. — Казаха ми, че някакъв ронин я повел нанякъде. Знаете ли в коя посока са тръгнали?

— Аз самият не съм видял всъщност какво е станало, но чух, че бил свърнал от главния път при могилата със заровените глави. Оттам ще трябва да излязат на пътя за Нобу.

Мусаши за нищо на света не би могъл да предположи, че някой ще отвлече Оцу, нито пък можеше да си представи защо. Името на Матахачи изобщо не мина през ума му. Представяше си, че трябва да е някой негодник ронин, като онези, които срещна на времето в Нара. Или пък някой от разбойниците, за които се говореше, че се скитат в горите наоколо. Надяваше се само да е дребен злосторник, а не някой от главорезите, които си изкарваха хляба с отвличане и продажба на жени и за които се знаеше, че понякога стават много жестоки.

Завтече се все по-напред и по-напред, в търсене на езерото Нобу. След като слънцето се скри, вече не можеше да вижда и на лакът пред себе си, макар звездите горе ярко да светеха. Пътят тръгна нагоре. Мусаши предположи, че навлиза в полите на връх Кома.

Като не видя нищо, което да прилича на езеро и се уплаши, че може да е по грешен път, той спря и се огледа. В широкото море от мрак успя да различи една самотна селска къща, няколко дървета и тъмно надвиснала над тях — планината.

Щом се приближи, видя, че къщата е голяма и със здрав градеж, макар по сламения покрив да бе поникнал мъх, а самата слама да гниеше. Вън нещо светеше — дали факел или огън, Мусаши не можа да разпознае, — а близо до кухнята стоеше една петниста крава. Сигурен бе, че това е животното, което Оцу яздеше.

Приближи се крадешком, като се придържаше в сянката. Щом бе достатъчно близо, за да види какво има в кухнята, откъм един навес от другата страна на няколко купи сено и дърва за горене до него стигна мъжки глас.

— Остави работата, майко — казваше мъжът. — Все се оплакваш, че са ти зле очите, обаче продължаваш да работиш по тъмно.

В стаята с огнище до кухнята имаше запален огън и на Мусаши се стори, че дочува потракване на чекрък. След миг-два шумът спря и той чу някой да се движи из стаята.

Мъжът излезе от навеса и затвори вратата след себе си.

— Веднага като си измия краката и влизам — каза той. — Ти може направо да слагаш вечерята.

Остави сандалите си на един камък до потока, който течеше зад кухнята. Щом седна и размърда нозе във водата, кравата сложи глава близо до рамото му. Той я потърка по носа.

— Майко — извика, — ела тук за малко. Днес намерих нещо. И какво мислиш е?… Крава, и при това много хубава.

Мусаши тихо се промъкна до предната врата на дома. Сви се на един камък пред прозореца и надзърна в, както се оказа, стаята с огнището. Първият предмет, който видя, бе някакво копие, закачено на една черна решетка в горния край на стената. Оръжието бе хубаво, излъскано и явно радващо се на добри грижи. По кожата на калъфа му мътно проблясваха парченца злато. Мусаши не знаеше как да разбира това — такива вещи обикновено не се намираха в селски къщи. На земеделците бе забранено да имат оръжия, дори ако можеха да ги купят.

Мъжът изникна за миг под светлината на огъня отвън. От един поглед Мусаши позна, че това не е обикновен селянин. Очите му бяха твърде ярки, твърде живи. Носеше дълго до коленете работно кимоно и опръскани с кал тесни гамаши. Лицето му беше обло, а гъстата му коса бе вързана отзад с намотана два-три пъти слама. Макар да бе нисък — не повече от пет лакти и шест пръста — гърдите му бяха широки, а тялото — добре сложено. Вървеше с твърди, решителни крачки.

От прозореца почна да излиза дим. Мусаши вдигна ръкав, за да покрие лицето си, но бе много късно — гърдите му целите се напълниха с пушек и той не успя да сдържи кашлицата си.

— Кой е там? — извика старицата от кухнята. Влезе в стаята с огнището и каза: — Ти затвори ли навеса, Гоносуке? Тук май се навърта някакъв крадец на ечемик. Чух го как изкашля.

Мусаши се измъкна изпод прозореца и се скри между дърветата.

— Къде? — викна Гоносуке, като с бързи крачки излезе иззад къщата.

Старицата се появи на прозорчето.

— Трябва точно тук някъде да е. Чух му кашлицата.

— Сигурна ли си, че не ти се е счуло?

— Нищо ми няма на слуха. И съм сигурна, че видях лице на прозореца. Трябва да се е задавил от пушека на огнището.

Бавно и подозрително Гоносуке направи петдесетина крачки напред, като внимателно се оглеждаше надясно и наляво, все едно е страж, който охранява някоя крепост.

— Може и да си права — каза. — Струва ми се, усещам миризма на човек.

Като се водеше по вида на Гоносуке, Мусаши реши да изчака. Нещо в стойката на този мъж му каза, че ще е най-добре да бъде предпазлив. Гоносуке изглежда леко се бе привел от кръста нагоре. Отначало Мусаши не можа да различи що за оръжие носи, но щом се обърна, видя, че зад гърба му има дълъг четири лакти прът. Това не бе обикновена пръчка, беше излъскана — явно от дълга употреба — и се бе превърнала сякаш в част от тялото на мъжа. У Мусаши не остана и съмнение, че този човек ден и нощ живее с това оръжие и много точно знае как да си послужи с него.

Показа се и извика:

— Ти… който и да си! Дошъл съм да търся моите спътници!

Гоносуке го изгледа мълчаливо и настървено.

— Върни ми жената и момчето, които си отвлякъл на пътя. Ако са невредими, ще оставим всичко така. Ако обаче са ранени, загазваш.

В околността снегът се топеше и от това ветрецът бе леко мразовит, което някак си направи тишината още по-напрегната.

— Върни ми ги. Веднага!

Гласът на Мусаши беше по-пронизителен от вятъра.

Гоносуке бе хванал тоягата си с, както го наричаха, обратен захват. С настръхнала като на таралеж коса той се изпъна в цял ръст и извика:

— Конско лайно такова! Кого обвиняваш, че бил отвлякъл някой?

— Теб! Трябва да си видял, че жената и момчето са беззащитни, затова си ги отвлякъл и си ги докарал тук. Изведи ги!

Тоягата се понесе встрани от Гоносуке с такова бързо движение, че Мусаши не успя да види къде свършва ръката на мъжа и откъде започва оръжието.

Той отскочи настрана.

— Не прави нищо, заради което да съжалиш — предупреди и после отстъпи на няколко крачки.

— Ти за кого се мислиш, копеле откачено?

В същия миг, в който каза това, Гоносуке отново премина в действие, решен да не дава на Мусаши и миг отдих. Щом последният се отмести на десет крачки, той едновременно се придвижи на същото разстояние.

На два пъти Мусаши понечи да премести десницата си върху дръжката на сабята, но и двата пъти се спря. В мига, в който хване оръжието, лакътят му щеше да стане прицел за тоягата. Видя бързината на Гоносуке и знаеше, че няма да има време да изтегли острието. Разбра също, че ако си позволи да подцени своя набит противник, ще си навлече неприятности. А ако не запази спокойствие, дори едно поемане на дъх може да го изложи на опасност.

Още изчакваше да прецени врага си, който точно сега бе разтворил ръце и нозе в образцова стойка от вида „нерушимо съвършенство“. Мусаши вече започваше да долавя, че този селянин надминава в своите умения кой да е от майсторите на сабята, с които досега се бе срещал, а и погледът в очите на Гоносуке сочеше, че навярно е овладял Пътя, към който Мусаши постоянно се стремеше.

Имаше обаче малко време за такива размисли. Ударите следваха един подир друг, почти на всяка секунда, успоредно с редуващите се от устата на Гоносуке проклятия. Понякога с две ръце, понякога само с една, той с безупречно умение прилагаше удара над главата, страничния удар, удара напред и нагоре. Сабята, която има ясно разделени острие и дръжка, може да нанася удари само от едната страна, докато и двата края на тоягата са смъртоносни. Гоносуке си служеше с тоягата със същата лекота, с която сладкарят премята тестото — тя ставаше ту дълга, ту къса, ту невидима, идваше ту отвисоко, ту от ниско — като че отвсякъде едновременно.

От прозореца старата жена предупреждаваше сина си да внимава.

— Гоносуке! Този не прилича на обикновен самурай!

Изглеждаше, че участва в битката със същото усилие като него.

— Не се бой!

Съзнанието, че тя го гледа, явно още повече повдигна бойния дух на Гоносуке.

Тъкмо тогава Мусаши приклекна, за да избегне един удар по рамото и в същия миг се вмъкна точно до Гоносуке, при което го хвана за китката. В следващата минута селянинът бе проснат по гръб и мяташе нозе срещу звездите.

— Чакайте! — извика майката, която от вълнение счупи дървената решетка на прозореца.

Косата й бе цялата изправена; изглеждаше поразена от това, че вижда своя син повален.

Дивият вид на лицето й спря Мусаши от следващата очаквана крачка, която би била да изтегли бързо сабята си и с нея да довърши Гоносуке.

— Добре, ще почакам — извика той, като възседна гърдите на Гоносуке и го прикова така към земята.

Този храбро се бореше да се освободи. Краката му, над които Мусаши нямаше власт, изритаха във въздуха и после тупнаха на земята, докато той изви гръбнак нагоре. Мусаши успяваше да го задържи само по този начин.

Като крещеше проклятия, майката се спусна през кухненската врата навън.

— Я се виж! Как се набърка в такова положение? — Но после добави: — Не се предавай. Идвам да ти помогна.

След като помоли Мусаши да чака, очакваше тя да падне на колене и да почне да го умолява да не убива сина й. Един поглед обаче му бе достатъчен да разбере, че това е било печална грешка. Старицата сега държеше изваденото от калъфа копие зад себе си, но Мусаши успя да зърне отблясъка от острието. Усети също как очите й се впиват в гърба му.

— Мръсен ронин! — извика тя. — Подли хватки ще прилагаш, а? Да не ни смяташ за нищо повече от тъпи селяни?

Заради гърченето на Гоносуке Мусаши не можеше да се извърне да отбие нападението отзад. Противникът му се опитваше да го докара в положение, което да е удобно за майката.

— Не се бой, майко! — обади се той. — Аз ще се справя. Не се приближавай много.

— Стой спокойно — предупреди го тя. — Не бива да губиш от такива като този. Помни предците си! Какво е станало с кръвта, която си наследил от великия Какумьо? Той се е бил рамо до рамо с пълководеца на Кисо.

— Не ще я забравя! — извика Гоносуке.

Едва думите бяха излезли от устата му и той успя да надигне глава и да впие зъби в бедрото на Мусаши, като в същото време пусна тоягата и с две ръце удари своя противник. Старата жена избра този момент, за да насочи копието право към гърба на Мусаши.

— Чакайте! — извика той.

Бяха дошли дотам, че нещата изгледа можеха да се разрешат само със смъртта на единия от двамата. Стига да бе напълно сигурен, че ако спечели, може да освободи Оцу и Джотаро, Мусаши щеше да упорства. Сега обаче по-важно от дързостта изглеждаше да поиска прекъсване и да се опита наново да обясни нещата. Обърна се с рамо към старицата и й каза да остави копието.

— Какво да направя, синко?

Гоносуке още бе прикован към земята, обаче също започваше да се замисля. Може би този ронин има някакво основание да смята, че спътниците му са тук. Няма смисъл да залага живота си заради някакво недоразумение.

Веднъж разделили се, им бяха нужни само минути, за да изяснят, че всичко е било една грешка.

Тримата се насочиха към къщата и пламтящия вътре огън. Като коленичи до огнището, майката отбеляза:

— Много опасно стана! И като си помисля, че поначало нямаше причина да се сбивате!

Гоносуке се готвеше да заеме своето място до нея, но тя поклати глава.

— Преди да седнеш — настоя, — заведи самурая да обиколи цялата къща, за да се увери, че приятелите му не са тук. — После се обърна към Мусаши: — Искам внимателно да гледате и да видите сам как стоят нещата.

— Това е добро хрумване — съгласи се Гоносуке. — Елате с мен, господине. Огледайте къщата от горе до долу. Не обичам да ме подозират, че съм отвлякъл някого.

Вече седнал, Мусаши отклони предложението.

— Не е нужно. По това, което ми казахте съм сигурен, че нямате нищо общо с отвличането. Простете, че така ви обвиних.

— Вината е отчасти моя — отвърна с извинение Гоносуке. — Трябваше, преди да се ядосвам, да разбера за какво говорите.

След това Мусаши донякъде колебливо попита за кравата, като обясни, че е сигурен — това е животното, което е наел в Сета.

— Просто я намерих по случайност — отвърна Гоносуке. — Тази вечер бях слязъл при езерото Нобу да ловя с мрежата риба и на връщане видях кравата, затънала с единия крак в калта. Там в ниското е мочурливо. Колкото повече се мъчеше, толкова повече затъваше. Вдигаше страхотен шум и аз я измъкнах. Като разпитах съседите, излезе, че изглежда не е на никого, та реших, че може някой крадец да я е откраднал и после да я е изоставил. Една крава струва в земеделието колкото половин човек, а тази е и млада и още може да се дои. — Гоносуке се засмя. — Един вид реших, че небето може да ме е дарило с кравата, понеже съм беден и не мога нищо да направя за майка си без малко помощ свише. Нямам нищо против да върна добичето на собственика, обаче не знам кой е.

Мусаши забеляза, че Гоносуке разказва всичко с простата искреност на човек, роден и израснал на село.

Майката започна да проявява загриженост към госта.

— Сигурно този ронин се тревожи за приятелите си — отбеляза тя. — Изяжте си вечерята и го заведи да ги потърси. Надявам се само да са някъде близо до езерото. Хълмовете тук не са място за външни хора. Пълни са с разбойници, които ще откраднат какво ли не — коне, зеленчук, всичко! Цялата тази работа ми прилича на тяхно дело.

 

 

Ветрецът започваше лек като шепот, после прерастваше в силен повей и накрая почваше да свири през дърветата и да превива по-ниските растения.

През време на едно затишие, което остави само заплашителното мълчание на звездите горе, Гоносуке вдига високо факела си и изчака Мусаши да го настигне.

— Съжалявам — каза той, — но изглежда никой не знае нищо за тях. Оттук до езерото има само още една къща. Зад онази гора там е. Стопанинът през част от времето оре земята, а през останалото ходи на лов. Ако и той не може да ни помогне, няма къде повече да търсим.

— Благодаря ви, че си дадохте всичкия този труд. Вече ходихме в повече от десет къщи, тъй че явно няма много надежда да ги намерим наоколо. Ако не открием в тази последната къща нищо, дайте да се откажем и да се връщаме.

Минаваше полунощ. Мусаши бе очаквал да намерят поне някаква следа от Джотаро, обаче никой не го беше виждал. Описанията, които даваха на Оцу, не предизвикаха друго, освен недоумяващи погледи и дълго селско мълчание.

— Ако се грижите заради ходенето, това за мен не е нищо. Бих могъл да вървя цяла нощ. Жената и момчето слуги ли ви са? Брат? Сестра?

— Те ми са най-близките хора.

На всеки би му се искало да поразпита повече другия, за да му разкаже онзи за себе си, но Гоносуке потъна в мълчание, мина още крачка-две напред и поведе Мусаши по една тясна пътека към езерото Нобу.

Мусаши бе любопитен относно умението на Гоносуке да си служи с тоягата и това как го е придобил, но чувството за благоприличие го задържаше да попита. Макар да се замисли за това, че неговата среща с този човек се дължеше на едно лошо съвпадение — и на собствената му прибързаност — той при все това реши, че е благодарен за нея. Какво нещастие би било да пропусне да види шеметното майсторство на този голям боец!

Гоносуке се спря и каза:

— По-добре почакайте тук. Хората там сигурно са заспали и не ми се иска да ги уплашим. Ще ида сам и ще видя дали мога да науча нещо.

Той посочи към къщата, чийто покрит със слама покрив изглеждаше почти потънал сред дърветата. Шумолене на бамбук придружи тичащите стъпки на Гоносуке. Скоро Мусаши го чу да тропа силно по вратата.

След няколко минути се върна със сведения, които сякаш дадоха на Мусаши първата истинска опора. Нужно му било известно време да накара мъжа и съпругата му да разберат за какво ги пита, но накрая жената му разказала за нещо, което й се случило този следобед.

Малко преди залез-слънце, на връщане у дома от пазар, тя видяла някакво момче да тича към Ябухара. Лицето и ръцете му били целите изкаляни и в обито имал дълга дървена сабя. Когато го спряла и попитала какво не е наред, той в отговор й задал въпроса къде е седалището на шогунския наместник. В допълнение й разказал, че някакъв лош човек отвлякъл онзи, с когото пътувал. Тя му обяснила, че си губи времето — чиновниците на шогуна никога няма да се заемат на своя глава да търсят никому непознат човек. Да бил някой голям или важен, щели да обърнат всяка буца конски тор и всяко зрънце пясък, обаче простите хора те нямали за нищо. Във всеки случай не било нищо необичайно някоя жена да бъде отвлечена или някой пътник да бъде обран до голо от крайпътни разбойници. Такива неща ставали от съмнало до мръкнало.

Казала на момчето да иде покрай Ябухара до някакво място на име Нарай. Там, на едно лесно за намиране кръстовище, щял да открие търговска къща, където се продават билки. Собственик е някакъв човек на име Дайдзо, който ще го изслуша и по всяка вероятност ще предложи да му помогне. За разлика от чиновниците Дайдзо не само съчувства на слабите, но и може да стори много за тях, стига да смята, че правото е на тяхна страна.

Гоносуке завърши с думите:

— По чутото ми се стори, че момчето е Джотаро. Вие какво мислите?

— Сигурен съм — отвърна Мусаши. — Мисля, най-добре сега ще е да ида възможно най-бързо в Нарай и да потърся този Дайдзо. Благодарение на вас поне имам представа какво да правя.

— Защо не останете до края на нощта в къщи? Можете да потеглите на сутринта, след като сте закусил.

— Ще бъде ли удобно?

— Естествено. Ако прекосим езерото, може да стигнем до вкъщи за наполовина по-малко време, отколкото ни отне да дойдем дотук. Аз питах човека и той каза, че може да използваме лодката.

Езерото, на малко път надолу по хълма, приличаше на грамадна опъната кожа за барабан. Обградено от алени върби, то трябва да бе хиляда и двеста-хиляда и триста разкрача в диаметър. Тъмната сянка на връх Кома се отразяваше във водата, заедно с пълното със звезди небе.

Мусаши държеше факлата, а Гоносуке буташе с пръта и двамата тихо се плъзнаха до средата на езерото. Отражението в гладката вода бе далеч по-червено от самия пламък.