Ейджи Йошикава
Мусаши (45)

Портата

Джотаро си помисли, че сега следва да се измъкнат от квартала, без да бъдат забелязани.

— Оттук стигаме до главната порта — каза той. — Там е опасно.

— М-м.

— Трябва да има друг изход.

— Не са ли всички врати освен главната затворени през нощта?

— Можем да се изкатерим по стената.

— Това ще е страхливо. Аз, нали разбираш, имам чувство за чест, а трябва да пазя и името си. В подходящото време ще изляза право през главната порта.

— Наистина ли?

Макар и стреснато, момчето не възрази. Добре разбираше, че според правилата на военното съсловие, ако човек няма гордост, той не струва нищо.

— Разбира се — отвърна Мусаши. — Ти обаче не. Още си дете. Можеш да излезеш от някое по-безопасно място.

— Как?

— През стената.

— Самичък ли?

— Самичък.

— Не мога.

— Защо?

— Ще ме вземат за страхливец.

— Не ставай глупав. Те преследват мен, не тебе.

— Но къде ще се срещнем?

— На манежа Янаги.

— Сигурен ли сте, че ще дойдете?

— Напълно.

— Нали обещавате, че няма пак да избягате?

— Няма да избягам. Едно от нещата, на които нямам намерение да те уча, е да лъжеш. Казах, че ще дойда и ще дойда. А сега, докато няма никой наоколо, дай да те прекачим през стената.

Преди да се затича към оградата, Джотаро се огледа предпазливо. После се спря точно до стената и унило погледна нагоре. Беше поне два пъти по-висока от него. Мусаши се приближи до момчето, нарамил някаква торба с дървени въглища. Пусна я на земята и надникна през една пролука навън.

— Виждате ли някой там? — попита Джотаро.

— Не, само храсталак. Може отдолу да има вода, така че трябва да внимаваш, като скачаш.

— Не ме е грижа, че ще се намокря, обаче как ще стигна до върха на тази стена?

Мусаши като че не чу въпроса.

— Трябва да предположим, че на важните места от другата страна на главната порта са поставени стражи. Преди да скочиш, добре се огледай или току-виж си се озовал срещу острието на някоя сабя.

— Ясно.

— Ще хвърля тази торба през стената като примамка. Ако нищо не се случи, можеш да тръгваш.

Той се наведе и Джотаро скочи на гърба му.

— Качи ми се на раменете.

— Мръсни ми са сандалите.

— Остави това.

Джотаро се издърпа нагоре и се изправи.

— Можеш ли да стигнеш до горе?

— Не.

— Ако скочиш, ще стане ли?

— Не ми се вярва.

— Добре тогава, стъпи ми на дланите.

Той изпъна ръце право над главата си.

— Хванах се! — извика приглушено Джотаро.

Мусаши взе в една ръка торбата с въглища и я хвърли колкото можеше по-нависоко. Тя тупна в шубрака. Нищо не се случи.

— Няма вода — обяви Джотаро, след като бе скочил долу.

— Сега — умната.

Мусаши остана да наднича с едно око през процепа, докато престана да чува стъпките на момчето, после пъргаво и безгрижно тръгна към най-оживената от главните улици. Никой от веселите посетители, които сновяха наоколо, не му обърна внимание.

Щом излезе през главната порта, хората от Йошиока си поеха дружно дъх и всички впериха очи в него. Освен стражите на вратата, покрай големите огньове, до които чакат носачите на паланкини, бяха наклякали сега и самураи, а в чайната Амигаса и в пивницата от другата страна на улицата стояха други, които да ги сменят. Бдителността им нито за миг не бе намалявала. Без да се двоумят, вдигаха кошници, оглеждаха лицата на минувачите, спираха паланкините и караха возещите се да слизат.

На няколко пъти започваха преговори с Огия да претърсят заведението, но с тях не стигнаха до никъде. Според управата Мусаши не бил там. Йошиока не можеха да се опрат на слуха, че Йошино Даю закриляла Мусаши. Тя бе прекалено високо почитана, както в квартала, така и в самия град, за да бъде нападната без сериозни последствия.

Принудени да водят война на изчакване, Йошиока обкръжиха квартала отдалеч. Не изключваха възможността Мусаши да се опита да избяга през стената, но повечето от тях очакваха той да излезе през портата — преоблечен или в закрит паланкин. Единствената възможност, за която не бяха подготвени, беше настоящата.

Никой не се помръдна да препречи пътя на Мусаши, нито пък той се спря заради тях. С широки стъпки измина сто разкрача, преди един от самураите да извика:

— Спрете го!

— След него!

Седем-осем викащи мъже затвориха улицата зад Мусаши в опит да го издебнат.

— Мусаши, чакай! — извика някой сърдито.

— Какво има? — отвърна той тутакси, като стресна всички със силата на своя глас.

Отстъпи встрани от пътя и опря гръб до стената на някаква барака. Беше част от една дъскорезница и вътре спяха двама от работниците. Единият отвори леко вратата, но след бърз поглед я затръшна и залости.

Викащи и виещи като глутница бездомни кучета, мъжете от Йошиока постепенно се подредиха около Мусаши в черен полумесец. Той впери в тях внимателен поглед, за да премери силата им, да оцени разположението и да се подготви откъде може да дойде ударът. Тридесетте мъже бързо престанаха да си служат със своите тридесет глави. За Мусаши не беше трудно да проследи хода на общото им мислене.

Както и очакваше, нито един не излезе напред, за да го предизвика. Бъбреха и сипеха по него обиди, повечето от които напомняха полуразбираемите проклятия на уличните скитници.

— Копеле!

— Страхливец!

— Некадърник!

Те самите едва ли разбираха, че настървението им е само на думи и сочи собствената им слабост. Докато шайката успее да съгласува донякъде действията си, Мусаши вече бе добил надмощие. Огледа лицата, отбеляза си кои могат да се окажат опасни, намери слабите места в редицата и се приготви за битка.

Не бързаше. След като бавно изучи физиономиите на всички, обяви:

— Аз съм Мусаши. Кой ми извика да чакам?

— Ние. Ние всички!

— Явно сте от училището Йошиока.

— Точно така.

— Какво имате да уреждате с мен?

— Знаеш! Готов ли си?

— Готов ли? — Устните на Мусаши се свиха в предизвикателна усмивка. Смехът, който излезе иззад белите му зъби, охлади възбудата им. — Истинският воин е готов, дори докато спи. Излезте напред, когато поискате! Когато започвате безсмислен бой, какъв смисъл има да се опитваме да говорим като хора или да съблюдаваме правилата на сабята? Кажете ми обаче едно нещо. Вашата цел просто да ме видите убит ли е? Или искате да се биете като мъже?

Не дойде отговор.

— Тук да уреждате сметки ли сте или да ме предизвикате на нов двубой?

Ако с най-малкото погрешно движение на погледа или тялото Мусаши им бе дал сгоден случай, техните саби щяха да се устремят към него като въздух в празно пространство. Той обаче запази съвършено самообладание. Никой не се помръдна. Цялата група остана неподвижна и тиха като зърната на молитвена броеница.

— Трябва да се сетиш без да питаш — извика силно някой сред обърканото мълчание.

Като хвърли поглед към извикалия, Миике Джиродзаемон, Мусаши по вида му прецени, че е самурай, достоен да защити името на Йошиока Кемпо. Единствен той изглежда имаше желание да сложи край на дебненето и да нанесе първия удар. Нозете му леко се плъзнаха напред.

— Осакатихте нашия учител Сеиджуро и убихте неговия брат Деншичиро. Как можем да ходим с вдигнати глави, ако ви оставим жив? Стотици от нас, верни на учителя, се зарекоха да премахнат причината на неговото унижение и да възстановят името на училището Йошиока. Не е въпрос за уреждане на сметки или неоправдано насилие. Ние обаче ще отмъстим за нашия учител и ще утешим духа на посечения му брат. Не ви завиждам за вашето положение сега, но ние ще ви вземем главата. Пазете се!

— Вашето предизвикателство е достойно за един самурай — отговори Мусаши. — Щом такава е същинската ви цел, от вашите ръце може да загубя живота си. Обаче вие говорите за изпълнение на дълг, за отмъщение според Пътя на самураите. Защо тогава не ме повикахте на двубой както подобава, както направиха Сеиджуро и Деншичиро? Защо ме нападате така всички наведнъж?

— Вие сте, който се криеше!

— Глупости! Само доказвате, че страхливецът мисли другите за такива. Не съм ли сега тук пред вас?

— Защото ви е било страх да не ви хванат, докато се опитвате да избягате!

— Ами! Можех да избягам по колкото си искам начина.

— И мислите ли, че училището Йошиока щеше да ви остави да го направите?

— Допусках, че ще ме посрещнете някак си. Но няма ли да е срамно за нас, не само поотделно, но и като хора от самурайското съсловие, да се бием тук? Бива ли да притесняваме хората в този квартал, все едно сме глутница диви зверове или нищожни скитници? Говорите за своя дълг към учителя си, но няма ли едно сбиване тук да хвърли още повече срам върху името Йошиока? Ако така сте решили, така и ще бъде! Щом искате да съсипете делото на своя учител, да разтурите училището и да отстъпите от Пътя на самураите, то аз нямам какво повече да кажа — освен това: Мусаши ще се бие дотогава, докато крайниците му са едно с тялото.

— Убийте го! — извика мъжът до Джиродзаемон и рязко изтегли сабята си.

— Внимавайте! Иде Итакура! — извика отдалеч някой.

Градски наместник на Киото, Итакура Кацушиге се ползваше с голяма власт и макар да управляваше добре, пипаше с желязна ръка. Дори децата си припяваха за него песнички: „Чий е този шарен кон, дето тропа по улицата? На Итакура Кацушиге ли? Да бягаме, да бягаме!“ Или пък: „Итакура, господар на Ига, има повече ръце от хилядоръката Канон, повече очи от триокия Темоку. Стражарите му са навред.“

Киото не беше лесен за управление град. Ако и Едо вече беше на път да го измести като най-голямо селище в страната, древната столица още беше център на стопанския, държавния и военния живот. Като място, където най-много се ценяха културата и образованието, тук също и негласната съпротива срещу шогуната бе най-отявлена. От около средата на четиринадесети век насетне градските жители се бяха отказали от всякакви военни стремежи и се заеха със занаяти и търговия. Сега те бяха признати за отделно съсловие, като цяло — консервативно настроено.

Между жителите имаше и много самураи, които не бързаха да вземат страна и изчакваха да видят дали Токугава няма да бъдат надвити от рода Тойотоми, както и известен брой издигнали се от низините военни предводители, които, макар лишени от добър произход и от славни предци, успяваха да поддържат значителни по размер частни армии. Оставаше също голямо число ронини като тези в Нара.

Във всички съсловия изобилстваше от хора, готови безогледно да се наслаждават на живота, заради което броят на пивниците и домовете за разврат в града бе просто прекалено голям за размерите му.

Политическите привързаности на голямата част от народа се определяха по-скоро от съображения на изгода, отколкото от съществени убеждения. Те се оставяха да ги носи течението и ловяха всяка възможност, която им се стореше от полза.

По време на назначението на Итакура през 1601 г. в града се разпространи един разказ, според който преди да приеме, той попитал Иеясу дали може първо да се посъветва с жена си. Като се върнал у дома, й казал: „От най-старо време е имало много хора на високи длъжности, които са вършили достойни дела, но накрая са донесли на себе си и своите семейства срам. Най-често причината за това са били техните съпруги или родственици. Ето защо смятам за много важно да се посъветвам за това назначение с тебе. Ако се закълнеш да не се месиш в моите работи като наместник, ще приема длъжността.“

Жена му с готовност се съгласила, като признала, че „съпругите нямат право да се месят в неща от такъв род“. После, когато на следващата сутрин Итакура се готвел да потегли за крепостта Едо, тя забелязала, че якичката на долната му риза е накриво. Едва я била докоснала, когато той я смъмрил: „Вече забравяш клетвата си“. Отново я накарал да се зарече, че няма да се меси.

Общото мнение беше, че Итакура е добър наместник — строг, но справедлив — и че Иеясу е постъпил мъдро в избора си.

При споменаването на неговото име самураите отместиха погледи от Мусаши. Хората на Итакура редовно надзираваха околността и всички стояха настрани от тях.

Някакъв млад мъж си проправи път до откритото място пред Мусаши.

— Чакайте! — извика той гръмко. Гласът беше същият, който ги предупреди преди малко.

— Тъкмо си слизах от паланкина, когато чух, че щяло да има сбиване — продължи Сасаки Коджиро, лукаво усмихнат. — От известно време ме беше страх, че може да стане нещо такова. Ужасен съм, че е тук и сега. Аз не съм на страната на училището Йошиока. Още по-малко пък поддържам Мусаши. Въпреки това вярвам, че като воин и странстващ боец ми е позволено да отправя призив в името на воинската чест и военното съсловие като цяло.

Говореше ясно и красноречиво, но с покровителствен тон и нетърпяща възражение надменност.

— Искам да ви питам, какво се каните да правите, когато стражарите дойдат тук. Няма ли да ви е срам да ви задържат заради обикновена улична свада? Ако обаче накарате властите да разберат какво става, това няма да се приеме като просто сбиване между жители. Но сега въпросът е друг.

— Лошо време сте избрали. Както и място. Срам за цялото военно съсловие е самураи да смущават общественото спокойствие. Като един от вас ви приканвам незабавно да спрете с това недостойно държание. Щом трябва със саби да решите спора си, тогава, в името на небето, следвайте правилата на боя със саби. Изберете къде и кога!

— Съвсем вярно! — обади се Джиродзаемон. — Обаче ако определим време и място, вие можете ли да гарантирате, че Мусаши ще се яви?

— С готовност, но…

— Можете ли да гарантирате?

— Какво да ви кажа? Мусаши може сам да отговори!

— Може би сте намислил да му помогнете да избяга?!

— Не се вмагарявайте! Нали ако се покажа пристрастен към него, вие останалите веднага ще ми излезете насреща. Той не ми е приятел. Няма защо да го защитавам. Ако напусне Киото, трябва само да окачите по целия град известия и да го разобличите като страхливец.

— Това няма да е достатъчно. Няма да си тръгнем тази вечер оттук, ако не поемете задължение да го задържите до двубоя.

Коджиро се извъртя назад. Изпъчи гърди и пристъпи по-близо до Мусаши, който втренчено бе гледал досега гърба му. Погледите им се срещнаха, като погледи на два дебнещи се диви звяра. Младежката дързост на двамата непредотвратимо ги насочваше един против друг. Признаваха един другиму способностите и навярно малко се бояха.

— Съгласен ли сте, Мусаши, да се срещнете с тези хора, както предложих?

— Приемам.

— Добре.

— Обаче се възпротивявам на вашето участие.

— Не сте съгласен да се оставите да ви задържа ли?

— Не виждам нужда от това. В двубоите си със Сеиджуро и Деншичиро не съм извършил нищо подло. Защо поддръжниците им да смятат, че при едно предизвикателство от тяхна страна ще побягна?

— Добре казано, Мусаши. Ще запомня това. Сега, като оставим настрана моето поръчителство, ще назовете ли време и място?

— Съгласен съм на всяко време и място, което те изберат.

— Това също е достоен отговор. Къде ще пребивавате до времето на двубоя?

— Нямам адрес.

— Ако противниците ви не знаят къде сте, как биха могли да ви пратят писмено предизвикателство?

— Да определят време и място сега. Аз ще дойда.

Коджиро кимна. След като се посъветва с Джиродзаемон и неколцина от останалите, се върна после при Мусаши и каза:

— Искат да е в пет часа сутринта вдругиден.

— Приемам.

— Мястото ще е големият бор в подножието на хълма Ичиджоджи, на пътя за връх Хиеи. Да представя дома Йошиока е определен Генджиро, най-големият син на Йошиока Гендзаемон, чичото на Сеиджуро и Деншичиро. Тъй като той е новият глава на школата Йошиока, битката ще се води от негово име. Обаче е още дете и като помощници ще го придружават няколко от учениците в Йошиока. Казвам ви това, за да избегна недоразумения.

След като двете страни си размениха тържествени обещания, Коджиро почука на вратата на бараката. Тя предпазливо се отвори и работниците надзърнаха навън.

— Трябва да имате някое друго ненужно парче дърво — каза грубо той. — Искам да сложа нещо за знак. Намерете ми една подходяща дъска и я заковете на някой прът, дълъг към шест стъпки.

Докато рендосваха дъската, Коджиро прати един от хората за четка и мастило. След като събра всичко необходимо, със сигурен почерк изписа времето, мястото и останалите подробности. Както по-рано, сложиха публична обява, тъй като това бе по-добър залог от личната размяна на клетви. Сега нарушаването на обещанието щеше да доведе до общ присмех.

Мусаши погледа, докато мъжете от Йошиока поставяха табелата на най-видното място в околността. После се извърна небрежно и бързо тръгна към манежа Янаги.

 

 

Съвсем самичък в тъмното, Джотаро започна неспокойно да мърда насам-натам. Очите и ушите му бяха нащрек, но виждаше само от време на време светлината на някой паланкин и чуваше далечни отгласи от песните, които някакви мъже си припяваха на път за дома. Уплашен от мисълта, че Мусаши може да е бил ранен и дори убит, той загуби най-сетне търпение и се завтече към Янагимачи.

Преди да е изминал и сто разкрача, от тъмнината се чу гласът на неговия учител:

— Хей! Какво става?

— О, ето ви! — възкликна с облекчение момчето. — Толкова време мина, че реших да видя какво става.

— Не е било много умно това. Можехме да се разминем.

— Много хора на Йошиока ли имаше пред портата?

— Хм, доста бяха.

— Не ви ли хванаха? — Джотаро въпросително погледна лицето на Мусаши. — Нищо ли не се случи?

— Точно така.

— Къде отивате? Къщата на господаря Карасумару е насам. Обзалагам се, че много искате да видите Оцу, нали?

— Много ми е мъчно за нея.

— По това време на нощта страшно ще я изненадате.

Последва неловко мълчание.

— Джотаро, помниш ли онази малка странноприемница, където за първи път се срещнахме? Как беше името на селото?

— Къщата на господаря Карасумару е много по-хубава от онзи стар хан.

— Сигурен съм, че не може да се сравняват.

— Сега през нощта всичко е затворено, но ако заобиколим до входа за слугите, ще ни пуснат да влезем. А като разберат, че водя вас, самият господар Карасумару може да излезе да ви посрещне. О, щеше ми се да попитам, какво му има на онзи смахнат монах Такуан? Толкова неприятни неща ми наговори, че направо ми призля от него. Каза, че за вас най-добре било да ви остави човек на мира. И не искаше да ми каже къде сте, макар през цялото време отлично да знаеше.

Мусаши не отвърна нищо. Докато вървяха, Джотаро продължаваше да бъбри.

— Ето го — каза накрая той, като посочи към задната порта. Мусаши се спря, но не каза нищо. — Виждате ли онази светлина над оградата? Това е северното крило, където живее Оцу. Трябва да стои будна и да ме чака.

Той бързо мръдна към портата, при което Мусаши го хвана здраво за китката и каза:

— Недей още. Няма да вляза в къщата. Искам да предадеш на Оцу нещо от мен.

— Няма да влезете ли? Че не дойдохте ли затова тук?

— Не. Исках само да се уверя, че ще се прибереш невредим.

— Трябва да дойдете! Не може да си тръгнете сега!

Той трескаво задърпа Мусаши за ръкава.

— Говори по-тихо — смъмри го Мусаши, — и ме чуй.

— Не искам да ви слушам! Няма! Обещахте да дойдете с мен.

— И наистина дойдох, нали?

— Не съм ви повикал да разглеждате портата. Помолих ви да дойдете при Оцу.

— Успокой се… Кой знае, може много скоро да съм вече мъртъв.

— Това не е нищо ново. Винаги сте казвали, че един самурай по всяко време трябва да е готов за смъртта.

— Така е и за мен е добър урок да те чуя, че повтаряш моите думи. Този път обаче е по-различно. Вече знам, че вероятността да оцелея не е и едно на десет. Ето защо ми се струва, че не бива да се виждам с Оцу.

— Нищо не разбирам.

— И да ти обясня, сега няма да разбереш. Обаче като пораснеш, ще можеш.

— Истината ли казвате? Наистина ли смятате, че ще умрете?

— Наистина. Но ти не можеш да кажеш това на Оцу, не и докато е болна. Кажи й да бъде силна, да си избере път, който ще я отведе до бъдещо щастие. Това е, което искам да й предам. Не бива изобщо да споменаваш, че ще ме убият.

— Ще й кажа! Всичко ще й кажа! Как мога да излъжа Оцу? О, моля ви се, елате с мен.

Мусаши го бутна настрана.

— Ти не ме слушаш.

Джотаро не успяваше да сдържи сълзите си.

— Обаче… обаче на мен ми е жал за нея. Ако й кажа, че сте отказал да я видите, тя ще се разболее още повече. Знам, че така ще стане.

— Ето защо трябва да й предадеш какво съм казал. Кажи й, че и за двама ни няма да е добре да се срещнем, докато още се обучавам да стана воин. Аз съм избрал пътя на ученик. Това иска от мен да преодолея чувствата си, да водя живот на въздържание, сам да търся трудностите. Помисли, Джотаро. Ти самият ще трябва да тръгнеш по същия път или никога няма да станеш уважаващ себе си боец.

Момчето млъкна и само продължи да плаче. Мусаши протегна ръка и го прегърна.

— Пътят на самураите е такъв — човек не знае докъде ще го отведе той. Когато вече ме няма, трябва да си намериш добър учител. Сега не мога да се срещна с Оцу, понеже знам, че в крайна сметка тя ще е по-щастлива, ако не се види с мен. А когато намери щастието, ще разбере какво изпитвам аз сега. Онази светлина — сигурен ли си, че е от нейната стая? Трябва да е самотна. Сега върви и се наспи.

Джотаро започваше да проумява колебанието на Мусаши, но сега застана с гръб към своя учител и в тази стойка имаше следа от раздразнение. Разбра, че не може повече да настоява пред него.

Вдигна насълзеното си лице и се вкопчи в последния лъч надежда.

— Когато свършите с учението си, ще се срещнете ли с Оцу и ще се сдобрите ли с нея? Нали ще го направите? Като решите, че сте учил достатъчно дълго.

— Да, когато дойде това време.

— И кога ще е?

— Трудно е да се каже.

— Може би две години?

Мусаши не отговори.

— Три години?

— Пътят на този, който се учи, никога не свършва.

— Никога повече ли няма да се видите с Оцу, до края на живота си?

— Ако съм се родил с подходящите заложби, може някой ден да постигна моята цел. Ако ли не, може цял живот да остана глупав като сега. Обаче пред мен е възможността скоро да умра. Как може при това положение един мъж да обещае нещо на млада жена като Оцу?

Каза повече, отколкото възнамеряваше. Първо Джотаро изглеждаше озадачен, но после тържествуващо заяви:

— Няма нужда да обещавате нищо на Оцу. Моля ви само да доядете да я видите.

— Не е толкова просто. Оцу е млада жена. Аз съм млад мъж. Не ми се ще да ти признавам това, но ако сега я видя, боя се, че сълзите й може да ме накарат да отстъпя. Няма да устоя на решението, което съм взел.

Мусаши вече не беше онзи дързък младеж, който отблъсна Оцу на моста Ханада. Себичността и безразсъдството му бяха намалели, бе станал по-кротък и много по-търпелив. Чарът на Йошино можеше отново да разпали огъня на страстта, ако той не бе отхвърлил любовта й, досущ както пламъкът отблъсква водата. Когато обаче жената бе Оцу, Мусаши вече не беше уверен в своята способност да се овладее. Знаеше, че не бива да мисли за нея, без да предвижда въздействието, което би могъл да окаже върху живота й.

— Сега разбра ли? — чу Джотаро гласа на Мусаши близо до ухото си.

Момчето изтри сълзите от очите си, но щом отмести ръка от лицето и се огледа, не видя нищо, освен гъстата и черна мъгла.

— Сенсей! — извика то.

Още докато тичаше към ъгъла на дългата кирпичена стена, осъзна, че виковете му въобще няма да накарат Мусаши да се върне. Притисна лице към стената и сълзите му отново придойдоха. И този път се чувстваше съвсем безсилен пред разсъжденията на възрастните. Плака, докато гърлото му се схвана и вече не можеше да издаде нито звук. Раменете му обаче продължаваха да се тресат от пристъпи на ридания.

Забеляза пред портата за прислугата някаква жена и реши, че трябва да е някое от момичетата от кухнята, ходило късно по някаква работа. Запита се дали го е чула да плаче.

Смътната сянка вдигна булото си и бавно тръгна към него.

— Джотаро? Джотаро, ти ли си това?

— Оцу! Какво правиш тук? Ти си болна.

— Тревожех се за теб. Защо си излязъл, без да кажеш на никого нищо? Къде беше всичкото това време? Запалиха лампите, затвориха портата, а тебе още те няма. Не мога да ти опиша как се притесних.

— Ти си луда. Ами ако пак ти се засили треската? Веднага се връщай в леглото!

— Защо си плакал?

— По-късно ще ти кажа.

— Искам да знам сега. Трябва да е станало нещо, че да си така разстроен. Гонил си Такуан, нали?

— Хм-м. Да.

— Намери ли къде е Мусаши?

— Такуан е лош. Мразя го!

— Не ти ли каза?

— Ъ-ъ, не.

— Ти криеш нещо от мен.

— Ох, и двамата не мога да ви търпя! — изплака Джотаро. — И теб, и този мой глупав учител. Нищо не мога да ти кажа, преди да си си легнала и да съм ти сложил на главата студена кърпа. Ако сега не се прибереш в къщата, ще те завлека дотам.

Като я хвана с едната ръка за китката и заудря по вратата с другата, той разярен извика:

— Отворете! Болното момиче е тук навън. Ако не побързате, съвсем ще измръзне!