Ейджи Йошикава
Мусаши (46)

Наздравица за утрото

Матахачи се спря на настлания с чакъл път и избърса потта от челото си. Беше тичал през цялото време от улица Годжо до хълма Санен. Лицето му бе здравата зачервено, но това се дължеше не толкова на извънредното телесно напрягане, колкото на изпитото саке. Той се приведе, влезе през порутената порта и закрачи към къщичката от другата страна на зеленчуковата градина.

— Майко! — извика напрегнато. После надзърна в къщата и промърмори: — Пак ли спи?

След като спря на кладенеца да си измие ръцете и краката, Матахачи влезе в къщата.

Осуги прекъсна хъркането си, отвори очи и седна в леглото.

— За какво вдигаш такъв шум? — попита тя раздразнително.

— О, събуди ли се най-накрая?

— Какво ще рече това?

— Стига само да поседна за минутка, и ти почваш да се жалваш колко съм бил мързелив и да ми натякваш да съм търсел Мусаши.

— Добре — отвърна възмутено Осуги, — прощавай, че съм стара. Трябва да спя, за да си пазя здравето, обаче с ума ми всичко е наред. Не съм се чувствала добре от онази нощ, когато Оцу се измъкна. А китката още ме боли на онова място, където я стисна Такуан.

— Защо всеки път, когато ми е добре, ти почваш да се оплакваш за нещо?

Осуги го изгледа ядосано.

— Въпреки че съм на възраст, не ме чуваш често да се оплаквам. Научил ли си нещо за Оцу или Мусаши?

— В града само старите жени, дето по цял ден спят, още не знаят какво е станало.

— Какво? Какво е станало?

Осуги тутакси се изправи на колене и припълзя по-близо до сина си.

— Мусаши за трети път ще има двубой с училището Йошиока.

— Къде? Кога?

— При Янагимачи има поставена табела с всички подробности. Ще бъде рано утре сутринта в село Ичиджоджи.

— Янагимачи! Това е кварталът на леките жени. — Очите на Осуги се свиха. — Ти каква работа си имал да се шляеш посред бял ден на такова място?

— Не съм се шлял — възпротиви се Матахачи. — Ти винаги грешно вземаш нещата. Бях там, понеже мястото е добро, за да се понаучи нещо.

— Остави това. Само се пошегувах. Доволна съм, че улегна и няма да се върнеш към лошия си живот. Но добре ли съм те чула? „Утре сутринта“ ли каза?

— Да, в пет часа.

Осуги се замисли.

— Ти каза ли ми, че познаваш някакъв човек от училището Йошиока?

— Да, обаче не се запознах с него при много благоприятни обстоятелства. Защо?

— Искам да ме заведеш в училището, още сега. Приготви се.

Матахачи за пореден път се порази от прищевките на старите хора. Без да се помръдне, той хладно заяви:

— За какво се вълнуваш? Човек ще си помисли, че къщата се е запалила. Какво очакваш да постигнеш, като идеш в училището Йошиока?

— Ще им предложа нашата помощ, разбира се.

— А?

— Утре те ще убият Мусаши. Ще ги помоля да ни позволят да участваме и ние. Може да не им помогнем много, но поне веднъж добре ще го измлатим.

— Ти трябва да се шегуваш, майко! — изсмя се Матахачи.

— Какво ти се струва толкова смешно?

— Ама си глупава!

— Как смееш да говориш така?! Ти си глупавият.

— Вместо да спорим, излез и погледни навън. Йошиока са се настървили за кръв — това е тяхната последна възможност. Правилата на двубоя няма да значат за тях нищо. Единственият начин въобще да спасят дома Йошиока е да убият Мусаши — всякак, както би било възможно. Не е тайна, че ще го нападнат всички наведнъж.

— Така ли? — измърка доволно Осуги. — Значи Мусаши непременно ще бъде убит… Нали така?

— Не съм толкова сигурен. Може да си доведе хора да му помогнат и тогава ще стане доста голяма битка. Много хора очакват това.

— Може да са прави, но все пак това ме дразни. Не може, след като толкова време го търсихме, просто да си седнем на ръцете и да оставим да го убие някой друг.

— Съгласен съм и ето какво съм намислил — отвърна възбудено Матахачи. — Ако идем там преди битката, можем да се представим на хората от Йошиока и да им разкажем заради какво преследваме Мусаши. Сигурен съм, че ще ни позволят да ударим поне веднъж трупа му. Тогава можем да вземем малко от косата или ръкава, или нещо подобно и с това да докажем на хората на село, че сме го убили. Нали това ще възстанови името ни?

— Добро хрумване е това, сине. Съмнявам се да има по-подходящ начин от този. — Явно забравила, че преди малко му предложи същото, Осуги изправи рамене и добави: — Това не само ще очисти нашето име, но и след смъртта на Мусаши Оцу ще е като риба на сухо.

Възстановил спокойствието на майка си, Матахачи изпита облекчение — но и жажда.

— Е, уредихме това. Сега има да почакаме няколко часа. Не мислиш ли да си пийнем малко саке преди вечеря?

— Хмм, добре. Накарай да донесат. И аз ще си пийна в чест на нашата наближаваща победа.

Матахачи опря ръце на коленете си и понечи да стане, но хвърли поглед настрани, премигна и остана така втренчен.

— Акеми! — извика той и се затича към прозорчето.

Момичето стоеше свито под едно дърво точно отпред, като виновно коте, което не е успяло навреме да се скрие. Тя го изгледа с невярващи очи и шумно си пое дъх.

— Матахачи, това ти ли си?

— Какво те води тук?

— О, отседнала съм на това място от известно време.

— Нямах представа. С Око ли сте?

— Не.

— Не живееш ли вече с нея?

— Не. Нали познаваш Гион Тоджи?

— Чувал съм за него.

— Той и майка избягаха заедно.

Камбанката й подрънна, когато тя вдигна ръкав, за да скрие сълзите си.

Дървото хвърляше леко синкава сянка; тилът, нежната длан, всичко в нея изглеждаше много по-различно, отколкото у онази Акеми, която Матахачи си спомняше. Момичешкото очарование, което така го пленяваше в Ибуки и разсейваше мрачните му мисли в Йомоги, вече бе изчезнало.

— Матахачи — обади се подозрително Осуги, — с кого говориш там?

— Едно момиче, за което ти бях казвал преди. Дъщерята на Око.

— Тя ли? Какво е правила, да не е подслушвала?

Матахачи се извърна и разгорещено възкликна:

— Защо все правиш прибързани изводи? И тя е отседнала тук. Просто случайно минава покрай прозореца. Нали така, Акеми?

— Да, не съм и сънувала, че може да сте тук, макар веднъж да видях някакво момиче на име Оцу.

— Говори ли с нея?

— Всъщност — не, но по-късно почнах да се чудя, не беше ли това момичето, за което ти беше сгоден.

— Да.

— Така си и мислех. Майка ми много ядове ти създаде, а?

Матахачи се направи, че не е чул въпроса.

— Още ли не си омъжена? Виждаш ми се някак променена.

— След като ти си тръгна, майка направо ми вгорчи живота. Търпях я колкото можех по-дълго, понеже ми е майка. Миналата година обаче, докато бяхме в Сумийоши, избягах от нея.

— Тя ни съсипа живота и на двамата, а? Но ти само почакай и ще видиш. Накрая тя ще получи, каквото заслужава.

— Дори не ме е грижа какво ще стане с нея. Иска ми се само да зная какво ще правя отсега нататък.

— И с мен е така. Бъдещето не изглежда много светло. Ще ми се да си уредя сметките с Око, но навярно до края само ще си го мисля.

Докато двамата се оплакваха от затрудненията си, Осуги вече се бе заела със своите приготовления за път. Сега тя цъкна с език и остро каза:

— Матахачи! Защо стоиш там само да си бъбриш с човек, с когото нямаме нищо общо? Ела да ми помогнеш за вързопа!

— Да, майко.

— Довиждане, Матахачи. Пак ще се видим.

С притеснен и объркан вид, Акеми бързо се отдалечи.

Скоро някой запали лампа и се появи прислужницата с подноси за вечеря и сакето. Без да гледат сметката, майка и син си подадоха поставените на подноса между двамата чаши. Слугите, които един по един дойдоха да поднесат почитанията си, бяха последвани от самия стопанин на странноприемницата.

— Значи тази вечер заминавате? — попита той. — Хубаво беше да сте при нас така дълго. Съжалявам, че не можахме да ви окажем цялото внимание, което заслужавате. Надяваме се следващия път, когато дойдете в Киото, пак да ви видим.

— Благодаря ви — отвърна Осуги. — Аз с радост може да дойда пак. Я да видим, от края на годината минаха, колко — три месеца?

— Да, горе-долу. Ще ни липсвате.

— Няма ли да пийнете с нас едно малко саке?

— Много мило от ваша страна, благодаря. Но доста необичайно е да се заминава през нощта. Какво ви накара да решите така?

— Да ви кажа право, много внезапно изникна една важна работа. Впрочем, случайно да имате карта на село Ичиджоджи?

— Я да се сетя — това е едно малко селище от другата страна на Ширакава, близо до върха Хиеи. Не ми се струва, че е добре да ходите там посред нощ. Доста пусто е и…

— Това няма значение — прекъсна го Матахачи. — Ще ни начертаете ли просто една карта, моля ви?

— С удоволствие. Един от прислужниците ми е родом оттам. Той веднага може да ми даде необходимите сведения. Ичиджоджи, знаете ли, не е много населено, но е доста разпръснато село.

Малко пийнал, Матахачи рязко каза:

— Не се тревожете къде сме тръгнали. Искаме само да знаем как да стигнем дотам.

— О, простете. Пригответе се спокойно за път.

Той потри раболепно ръце и с поклон се отдалечи към терасата.

В мига, в който се канеше да пристъпи в градината, към него дотичаха трима-четирима от служителите и началникът на прислугата възбудено попита:

— Не е ли минала оттук?

— Кой?

— Момичето, което беше настанено в задната стая.

— Е, и какво тя?

— Сигурен съм, че я виждах по-рано тази вечер, но когато погледнах в нейната стая и…

— Давай направо!

— Не можем да я намерим.

— Тъпак такъв! — извика стопанинът. По разяреното му лице нямаше и следа от мазното раболепие, което показа преди няколко мига. — Каква полза да търчите така наоколо, след като си е тръгнала? По вида й трябваше да се сетите, че нещо не е наред. Чакали сте цяла седмица, преди да проверите дали има пари? Как мога да върша работа с хора, които правят глупости като вас?

— Простете, господине. Стори ни се порядъчна.

— Е, сега е твърде късно. Най-добре вижте дали от стаите на другите гости не е изчезнало нещо. Ох, каква сбирщина от глупаци!

Той се понесе към предната страна на хана.

Осуги и Матахачи пиха още малко саке, после старицата премина на чай и посъветва сина си да направи същото.

— Само ще довърша каквото е останало — каза той и си наля още една чаша. — Не искам нищо за ядене.

— Не е добре да не се храниш. Вземи си поне малко ориз и туршия.

В градината и по коридорите тичаха служители и прислужници и размахваха фенерите си.

— Не изглежда да са я уловили — отбеляза Осуги. — Не исках да се меся и си замълчах пред стопанина, но не смяташ ли, че момичето, което търсят, е онова, с което ти по-рано говореше?

— Няма да се изненадам.

— Е, не може да се очаква много от някой, роден от майка като нейната. Защо за бога се държа с нея така приятелски?

— Някак ми е жал за момичето. Тежък живот е имала.

— Е, бъди внимателен и не се издавай, че я познаваш. Ако ханджията си помисли, че тя има нещо общо с нас, ще поиска да й платим сметката.

Матахачи си мислеше сега за други неща. Хвана се отзад за главата, излегна се и промърмори:

— Мога да я убия тази уличница! Пред очите ми е лицето й. Не Мусаши ме отклони от правия път. Око беше!

— Не бъда глупав! — смъмри го остро Осуги. — Да приемем, че беше убил Око — каква полза щеше да има от това за нашето семейно име? Никой в селото не я познава и не го е грижа за нея.

В два стопанинът излезе с един фенер на терасата и обяви часа.

Матахачи се протегна и попита:

— Хванахте ли момичето?

— Не, и помен няма от нея. — Мъжът въздъхна. — Хубава беше и слугите са си помислили, че дори да не може да плати сметката, можем да си върнем парите, като я накараме известно време да поживее тук — ако ме разбирате. За нещастие се оказа малко по-бърза от нас.

Матахачи седна на ръба на терасата и си завърза сандалите. След като почака една минута, той раздразнително извика:

— Майко, какво правиш там? Все ме юркаш, а в последния момент никога не си готова!

— Само почакай. Аз дадох ли ти кесията с пари, която нося в пътната си чанта, Матахачи? Платих сметката с монети от джоба, обаче парите за път бяха в кесията.

— Не съм я виждал.

— Ела тук за малко. Има листче с твоето име. Какво!… Я, дотам ли стигна! Пише… пише, че заради дългото си познанство с тебе се надявала да й простиш, че е взела на заем парите. На заем… на заем!

— Това е почеркът на Акеми.

Осуги се обърна към стопанина.

— Вижте това! В случай, че вещ на някой гост бъде открадната, отговорност носите вие. Ще трябва да направите сега нещо.

— Така ли? — усмихна се мъжът широко. — Поначало случаят щеше да е такъв, но тъй като вие изглежда познавате момичето, боя се, че първо ще трябва да ви помоля да уредите сметката й.

Осуги замята диви погледи напред-назад и със запъване попита:

— З… за какво говорите? Че аз никога не съм виждала през живота си тази крадла. Матахачи! Стига си се моткал! Ако не тръгнем, ще пропеят петлите.