Ейджи Йошикава
Мусаши (87)

Дървото със скакалците

Матахачи отвори очи, огледа се, стана и провря глава през задната врата.

— Акеми! — извика.

Отговор не последва.

Нещо му подсказа да отвори долапа. Жена му наскоро бе свършила с шиенето на ново кимоно. Нямаше го.

Отиде първо при съседите, при Умпей, после тръгна по пътеката към улицата, като тревожно питаше всеки срещнат дали я е виждал.

— Видях я тази сутрин — съобщи жената на въглищаря.

— Тъй ли? Къде?

— Беше цяла пременена. Питах я накъде е тръгнала и тя каза, че отивала да види някакви роднини в Шинагава.

— Шинагава ли?

Понечи да отрече, но се сепна.

— А-а, да, разбира се. Ето къде е отишла.

Да тича ли след нея? Всъщност привързаността му към тази жена не бе особено силна и сега изпитваше по-скоро раздразнение. От изчезването й в устата му остана сладко-горчив вкус.

Плю и изрече едно-две проклятия, после тръгна надолу към морския бряг, точно от другата страна на главния път Шибаура. Малко встрани от водата имаше пръснати рибарски къщи. Беше свикнал да идва тук всяка сутрин, докато Акеми готви ориза, и да търси риба. Обикновено имаше поне пет-шест изпаднали от мрежите парчета и той се връщаше тъкмо навреме, за да ги сготвят за закуска. Днес забрави за рибата.

— Какво има, Матахачи?

Собственикът на заложната къща от главната улица го потупа по рамото.

— Добро утро — отвърна Матахачи.

— Хубаво е да излезе човек рано навън, а? Радвам се да ви гледам как всяка сутрин излизате на разходка. Чудесно за здравето ви!

— Шегувате се, предполагам. Може би, ако бях богат като вас, щях да излизам на разходки за здраве. За мен обаче ходенето е работа.

— Не ми се виждате много добре. Нещо да не е станало?

Матахачи взе шепа пясък и я остави вятърът да я отнесе. И двамата с Акеми добре се познаваха с човека от заложната къща, който им бе помогнал да избегнат няколко бедствени положения.

Необезпокоен, човекът продължи:

— Знаете ли, има нещо, за което бих искал да говоря с вас, но като че все не ми се удава възможност. Днес ще излизате ли да работите?

— За какво да си правя труда? И бездруго да продаваш дини не е кой знае какво препитание.

— Елате с мен на риболов.

Матахачи се почеса по главата, с вид, че се готви да се извини.

— Благодаря ви, но аз всъщност не обичам да ловя риба.

— Е, ами няма нужда да ловите, щом не искате. Но елате все пак. Ще се почувствате по-добре. Ей там е моята лодка. Нали можете да гребете?

— Мисля, че да.

— Хайде тогава. Ще ви кажа как да спечелите много пари — може би хиляда златни монети. Това как ви се вижда?

Внезапно Матахачи доби голям интерес към риболова.

На около сто разкрача от брега водата още бе достатъчно плитка, за да допреш греблото до дъното. Като остави лодката да се носи по вълните, Матахачи попита:

— И как точно може да ги изкарам тези пари?

— Скоро ще ви кажа. — Собственикът на заложната къща понамести едрото си тяло на седалката по средата на лодката. — Добре ще е да протегнете някоя въдица над водата.

— Защо?

— По-добре хората да си мислят, че ловим риба. Подозрително ще изглежда, че двама души са излезли толкова навътре в морето, просто за да си говорят.

— Така добре ли е?

— Чудесно — Извади глинена лула, натъпка я със скъп тютюн и я запали. — Преди да ви кажа какво съм наумил, дайте да ви питам нещо. Какво говорят за мен вашите съседи?

— За вас ли?

— Да, за Дайдзо от Нарай.

— Ами, за собствениците на заложни къщи се смята, че са кожодери, но за вас всички казват, че сте много благосклонен при заемите. Казват, че сте от тези, на които животът им е ясен.

— Не говоря за занаята си. Искам да знам тяхното мнение за мен като човек.

— Смятат ви за добър, за човек със сърце. Не ви лаская. Наистина така казват.

— Не споменават ли понякога колко вярващ съм?

— О, да, разбира се. Всички се дивят колко сте щедър в даренията.

— Идвали ли са някога хора от градската управа да питат за мен?

— Не. Че защо?

Дайдзо леко се засмя.

— Допускам, смятате въпросите ми за глупави, но истината по същество е, че аз не държа заложна къща.

— Какво?

— Матахачи, никога повече може да не ви се удаде възможност да изкарате наведнъж толкова много пари.

— Сигурно сте прав.

— Искате ли да се подредите?

— Къде?

— Пред мелницата за пари.

— К-какво трябва да направя?

— Да ми обещаете нещо и после да го изпълните.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, но ако по-късно се разколебаете, все едно сте мъртъв. Знам, че парите ви интересуват, обаче добре помислете, преди да дадете окончателния си отговор.

— Какво точно трябва да направя? — попита недоверчиво Матахачи.

— Трябва да станете копач на кладенци. И нищо повече.

— В крепостта Едо ли?

Дайдзо хвърли поглед над залива. Товарни лодки със строителни материали, украсени със знамената на няколко големи рода — Тодо, Арима, Като, Дате, Хосокава — стояха наредени почти кърма до кърма.

— Бързо схващате, Матахачи. — Човекът от заложната къща пак напълни лулата си. — Точно крепостта Едо имам предвид. Ако не греша, Умпей от известно време се опитва да ви убеди да работите за него. Напълно естествено ще е да приемете предложението.

— И това ли е всичко, което трябва да направя?… Как, като стана копач на кладенци, ще спечеля толкова пари?

— Имайте търпение. Всичко ще ви кажа.

 

 

Щом се върнаха на брега, Матахачи бе във възторг. Разделиха се с уговорката тази вечер Матахачи незабелязано да се измъкне и да иде в дома на Дайдзо, за да получи предварително възнаграждение от тридесет златни монети.

Отиде си вкъщи, подремна и след няколко часа се събуди с мисълта за голямата сума, която в скоро време ще заиграе пред очите му.

Пари в невероятно количество — достатъчно, за да изкупят всички несполуки, които досега е имал. Толкова, че да му стигнат до края на живота. Дори по-вълнуваща бе възможността да докаже на хората, че са грешили и че той най-сетне има това, което желае.

Обзет от трескава алчност, Матахачи не успяваше да се успокои. Още усещаше устата си пресъхнала и дори малко схваната. Излезе навън и застанал пред пустата пътека срещу бамбуковата горичка, си помисли: „А кой е всъщност той? Какво точно иска да направи?“ После се зае да си припомни своя разговор с Дайдзо.

Копачите на кладенци работеха сега в Гошинджо, новата крепост на западния хълм. „От вас се иска да изчакате, докато се представи сгоден случай и тогава да застреляте с мускет новия шогун“, му каза Дайдзо. Пушката и боеприпасите щели да са в двора на крепостта, под някакъв голям столетен рожков близо до задната порта в подножието на хълма Момиджи.

Работниците бездруго бяха под строго наблюдение, но Хидетада обичаше да обикаля заедно със своите служители, за да проверява как върви работата. Задачата доста лесно можеше да бъде изпълнена. В последвалата суматоха Матахачи можел да избяга, като прескочи външния ров, след което съучастниците на Дайдзо щели да го спасят — „при всички случаи“, както го увери той.

Върнал се в стаята си, Матахачи впери поглед в тавана. Стори му се, че чува гласа на Дайдзо отново и отново да повтаря някакви думи и си спомни как собствените му устни потрепериха, щом каза: „Да, ще го направя“. Кожата му цялата настръхна и той скочи на крака. „Това е ужасно! Веднага отивам при него и му казвам, че нищо общо не искам да имам с това.“

Тогава се сети за още нещо, което Дайдзо каза: „Сега, след като ви казах всичко, сте обвързан. Много ще ми е неприятно да видя, че ви се случва нещо неприятно, но ако опитате да се измъкнете, до… ами най-много до три дни приятелите ми ще са ви взели главата.“ Пронизителният поглед на Дайдзо при тези думи проблесна в съзнанието на Матахачи.

Той слезе по късата уличка Нишикубо до ъгъла на главния път Таканава, където се намираше заложната къща. Заливът, покрит от тъмнината, бе в края на страничната улица. Тръгна покрай познатия склад, отиде до незабележимата задна врата на сградата и тихо потропа.

— Не е заключено — дойде веднага в отговор.

— Дайдзо?

— Да. Радвам се, че идвате. Хайде да влезем в склада.

Един от кепенците бе оставен вдигнат. Матахачи влезе във външния коридор и последва собственика.

— Седнете — покани го Дайдзо, като сложи една свещ на дългия дървен скрин. Сам седна, кръстоса ръце и попита: — Видяхте ли се с Умпей?

— Да.

— Той кога ще ви заведе в крепостта?

— Вдругиден, когато трябвало да доведе десет нови работници. Каза, че ще включи и мен.

— Значи всичко е уредено, така ли?

— Е, остава още да накараме кварталния първенец и петте квартални съветници да подпечатат договора.

— Нямайте грижа. По случайност аз съм един от съветниците.

— Наистина ли? Вие?

— Какво толкова изненадващо има? Аз съм един от най-влиятелните търговци в околността. Миналата пролет първенецът настоя да се включа в съвета.

— О, аз не бяха изненадан. Про… просто не знаех, това е.

— Ха-ха. Знам точно какво сте си помислил — че на нищо не прилича човек като мен да е между съветниците, които се грижат за кварталните работи. Е, нека аз да ви кажа, че ако имаш пари, всеки ще реши, че си добър човек. Даже и да не искаш, не може да не станеш местен първенец. Помислете, Матахачи. Не след дълго вие също ще имате много пари.

— Д-д-да — запъна се Матахачи, който не успя да се сдържи да не потрепери. — Щ-щ-ще ми дадете ли началното възнаграждение сега?

— Чакайте малко.

Дайдзо взе свещта, отиде в задната част на склада и отброи от едно сандъче на лавицата тридесет златни монети. Върна се и каза:

— Има ли в какво да ги завиете?

— Не.

— Вземете това — Той хвана една памучна дрипа от пода и я хвърли на Матахачи. — Най-добре си ги сложете в пояса и проверете дали е здраво затегнат.

— Трябва ли да ви дам разписка?

— Разписка ли? — повтори Дайдзо и неволно се засмя. — Их, ама сте честен! Обаче не, няма нужда. Ако сбъркате нещо, ще ви взема главата.

Матахачи премигна и каза:

— Струва ми се, сега по-добре да тръгвам.

— Не бързайте толкова. С тези пари са свързани някои задължения. Помните ли всичко, което ви казах днес сутринта?

— Да. Е, има само едно нещо… Казахте, че мускетът ще е под рожкова. Кой ще го сложи там?

Като се вземе предвид колко трудно бе за обикновени работници да влизат в двора на крепостта, Матахачи се чудеше как някой въобще ще успее да вкара скришом вътре мускет и боеприпаси. И как може без помощта на свръхестествени способности да ги зарие, за да са готови след половин месец?

— Това не ви засяга. Вие само направете това, на което се съгласихте. Още сте неспокоен, понеже не сте свикнали с мисълта. След като прекарате там две седмици, всичко вече ще е наред.

— Надявам се.

— Първо трябва да сте решен да докарате всичко докрай. После ще трябва да почнете да се оглеждате за сгоден случай.

— Разбирам.

— И сега не искам никакви глупости. Скрийте тези пари, където никой не може да ги намери. И нека да останат там до времето, когато ще сте изпълнил задачата си. Когато планове като този са пропадали, все е било заради пари.

— Не се тревожете. Вече съм помислил за това. Нека обаче да ви питам следното: как може да съм сигурен, че след като си свърша работата, няма да откажете да ми платите останалото?

— Хм! Може да ви се стори като хвалба, но парите за мен са последна грижа. Я погледнете тези кутии.

Вдигна свещта, за да може Матахачи да вижда по-добре. По цялата стая имаше различни кутии — за лакирани подноси, за доспехи, за всякакви други цели.

— Всяка една съдържа по хиляда златни монети — обясни Дайдзо.

Без да се заглежда много внимателно, Матахачи виновно каза:

— Естествено, не се съмнявах в думите ви.

Тайният разговор продължи още към час. Матахачи, който се почувства накрая по-уверен, излезе отново отзад.

Дайдзо отиде до съседната стая и погледна вътре.

— Тук ли сте, Акеми? — попита високо. — Струва ми се, че оттук ще иде направо да скрие парите. Най-добре го проследете.

След няколко посещения в заложната къща Акеми, пленена от личността на Дайдзо, разкри своите грижи, оплака се от сегашното си положение и изрази желание да го замени с нещо по-добро. Преди няколко дни Дайдзо й каза, че има нужда от жена, която да се грижи за дома. Акеми се появи на вратата много рано тази сутрин. Щом я пусна вътре, той я предупреди да не се тревожи, тъй като ще се „погрижи“ за Матахачи.

Бъдещият убиец, със сигурност в неведение, че го следят, се върна у дома. После с мотика в ръката се изкачи до тъмната горичка на хълма Нишикубо зад къщата и зарови съкровището си.

Видяла всичко това, Акеми го съобщи на Дайдзо, който веднага се отправи към Нишикубо. Когато се върна в склада да преброи изровените златни монети, бе почти съмнало. Преброи ги втори и трети път, но грешка нямаше — бяха само двадесет и осем.

Дайдзо вирна глава и се намръщи. Никак не обичаше хора, които крадат от парите му.