Стивън Кинг
Под купола (67)

10.

Сега вижте това; вижте го добре.

Часът е два и четирийсет и за втори пореден ден Честърс Мил се наслаждава на един прекрасен есенен следобед. Ако репортерите не бяха държани на разстояние, щяха да се почувстват в рая на фотографите — и то не само защото дърветата греят в истинска феерия от пастелни багри. Жителите на изолирания град са се устремили на тълпи към мандрата на Олдън Динсмор. Олдън най-накрая се договори с Ромео Бърпи за таксата за ползване на земята му — шестстотин долара. И двамата са щастливи; фермерът, защото е успял да вдигне значително първоначалната оферта от двеста долара, а предприемачът — защото бе склонен да плати и хиляда, ако Динсмор бе по-настоятелен.

От протестиращите и следовниците на Когинс фермерът не взе нито цент. Това обаче не означаваше, че не се облажи; макар и роден нощем, Олдън не беше снощен. Той обозначи обширна площ като паркинг северно от останките на самолета на Чък Томпсън и постави там жена си (Шели), големия си син (Оли, спомняте си Оли, нали?) и наемния си работник (Мануел Ортега, американец без зелена карта, който бе толкова трудолюбив и изпълнителен, че слагаше в малкия си джоб повечето си легално пребиваващи сънародници). Динсмор взима по пет долара на кола и печалбата му скоро набъбва до цяло състояние; страхотен удар за млекопроизводител, който през последните две години се е мъчил със зъби и нокти да запази мандрата си от алчните ръце на Кийхоул Банк. Някои се оплакват от таксата, но са малцинство; на панаира във Фрайбърг взимат къде-къде повече и освен ако тия скръндзи не искат да паркират край пътя (където вече не може да се намери свободно място от дошлите по-рано коли) и после да вървят цял километър, просто нямат друг избор.

Колко ярка, необикновена и разнообразна сцена! Досущ като цирк с три арени, в който обикновените жители на Честърс Мил са в главните роли. Когато Барби пристига заедно с Роуз и Анс Уилър (ресторантът отново е затворен и ще отвори чак за вечеря — но ще предлага само студени сандвичи, без поръчки за грила), тримата зяпват безмълвно разкрилата се пред тях гледка. Джулия Шамуей и Пит Фрийман не могат да насмогнат със снимките. Джулия се спира за миг, за да дари Барби с приятната си, но леко угрижена усмивка.

— Неочаквано шоу, а?

— Определено — усмихва се Барби.

В първата арена на цирка съзираме онези граждани, които са откликнали на разлепените от Джо Плашилото и компанията му постери. Протестната демонстрация е впечатляваща — дошли са поне двеста души, — и шейсетте плаката, които хлапетата изготвиха (най-популярният гласи: „ПУСНЕТЕ НИ, МАМКА МУ!!!“) свършват за нула време. За щастие повечето хора си носят собственоръчно изработени протестни послания. Любимият на Джо е със затворнически решетки върху картата на Честърс Мил. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, не просто го носи, но и го размахва заплашително. Джак Евънс също е тук; бледото му лице все още е посърнало от скръб и плакатът му представлява колаж от снимки на съпругата му, починала от кръвоизлив предишния ден. Надписът над тях просто крещи: „КОЙ УБИ ЖЕНА МИ?“ Джо Плашилото изпитва съчувствие към човека, но… плакатът му наистина е страшен! Ако журналистите можеха да го видят, направо щяха да напълнят репортерските си гащи с лайната на възторга!

Джо организира протестиращите в голям кръг, който се върти точно пред Купола (от страната на Честърс Мил земята покрай невидимата преграда е осеяна с мъртви птици; откъм Мотън войниците вече са ги разчистили). Този обширен кръг им дава възможност — или поне така си мисли Джо, — да покажат посланията си на постовите, които стоят мирно и демонстративно (и адски влудяващо!) са им обърнали гръб. Момчето раздаде на участниците в демонстрацията и листове със скандирания. Написа ги заедно със скейтърския идол на Бени Дрейк — Нори Калвърт. Освен че е много добра на карти, Нори се оказа добра и в измислянето на лозунги за скандиране. Стихчетата й са семпли, но стегнати. Едно от тях гласи: „Махнете си от нас ръцете! Честърс Мил освободете!“ Друго: „Вие го направихте, нали? Признайте си и няма да боли!“ С голяма неохота Джо се видя принуден да отхвърли един от по-екстремните й шедьоври, който звучеше така: „Не се правете на заспали! Пуснете ни навън, педали!“ „Трябва да бъдем политически коректни“ — беше й казал Джо тогава. Сега обаче си мисли само дали Нори е твърде малка, за да се целува. И дали ще го целуне с език, ако той направи същото. Никога не е целувал момиче, но ако всички са обречени да умрат като изгладнели, останали без въздух буболечки в стъклен буркан, навярно трябва да се престраши и да целуне Нори, докато все още има време.

Във втората арена се помещава молитвената група на пастор Когинс. Както изглежда, май вече са успели да изпаднат в религиозен екстаз и песнопенията им огласят поляната. Към техния хор се присъединяват и гласовете на десетина мъже и жени от Независимата църква. Те пеят „Могъща крепост е нашият Бог“ и примерът им явно е заразителен, защото голяма част от хората в съседство, които знаят текста, също подемат песента. Гласовете им се издигат към неопетненото и от едно облаче небе, а пронизителните призиви на Лестър Когинс и отговорите на паството му (сред които преобладават „Амин!“ и „Алилуя!“) ехтят като техни перфектни контрапункта (за хармония би било пресилено да се говори). Молитвеният кръг неусетно нараства, понеже от време на време хора от протестната демонстрация падат на колене и оставят на земята плакатите си, за да могат да пляскат с вдигнатите си във въздуха ръце. Войниците може и да са им обърнали гърбове, но Господ Бог — едва ли.

Най-голяма и пъстра обаче е централната арена на този неповторим цирк. Ромео Бърпи е разположил шатрата от Тоталната лятна разпродажба недалеч от Купола и на шейсетина метра от молитвения кръг, преценявайки местоположението й спрямо слабия ветрец, духащ откъм невидимата преграда. Искаше да е сигурен, че ароматният дим от скарите му стига както до молещите се, така и до протестиращите. Единствената му отстъпка към вярващите е да накара Тоби Манинг да изключи портативното си стерео, откъдето бумтеше онази песен на Джеймс Макмърти за живота в малкото градче; някак си не се съчетаваше добре с „Колко велик си, Боже“ и „Няма ли да приемеш Исуса?“. Бизнесът върви добре и може само да се подобри. Ромео е сигурен в това. По-късно хотдогът му може и да причини проблеми на нечии стомаси, но засега кренвиршите ухаят апетитно в топлия следобед; цялото мероприятие напомня по-скоро на провинциален панаир, отколкото на посещение в затвора. Хлапетиите размахват въртележчици и се щурат насам-натам, заплашвайки да запалят тревата с бенгалските огньове, останали от Четвърти юли. Празни пластмасови чаши, в които е имало или разтворена лимонада на прах (гадост!), или кафе (още по-голяма гадост!), са навсякъде. По-късно Ромео ще накара Тоби Манинг да даде на някои хлапета, може би на синовете на Динсмор, десет долара, за да съберат отпадъците. Междусъседските отношения е важно да се поддържат. За момента обаче цялото внимание на Ромео е концентрирано върху импровизирания му касов апарат (кашонче от тоалетна хартия). Слага вътре дълги зелени хартийки и връща малки сребристи кръгчета; перфектно показано как Америка върти търговия. Взима по четири долара за хотдог, а хората купуват ли, купуват… Очаква до залез-слънце да е реализирал поне три хилядарки чиста печалба; а може би и повече.

Вижте! Ето го и Ръсти Евърет! Значи е успял да се измъкне. Браво на него! Иска му се да бе взел и дъщеричките си — тук със сигурност щеше да им хареса, а и страховете им навярно щяха да се разсеят, като видят толкова много хора в добро настроение, — но пък току-виж вълнението дошло в повече на Джани.

Той зърва Линда в същия миг, когато и тя го забелязва, и започва да й маха, подскачайки нагоре-надолу. Със стегнатите плитки, в които винаги сплита косата си, когато е на работа, Лин изглежда толкова млада, че прилича на мажоретка от гимназията. Стои до сестрата на Туич — Роуз — и младия мъж, който прави аламинутите в ресторанта. Ръсти е малко изненадан; мислеше си, че Барбара е напуснал града. Нали бе настроил Джим Рени срещу себе си… В слуховете, които бе дочул, ставаше въпрос за някакво кръчмарско сбиване, макар че Ръсти не беше дежурен, когато участниците в свадата бяха дошли в болницата, за да ги зашият. И слава богу! Отдавна бе изпълнил своята квота по зашиване на рани, получени в „Дипърс“.

Той прегръща жена си, целува я по устните и залепва целувка на бузата на Роуз. Ръкува се с готвача и отново се запознават.

— Вижте ги тия хотдози! — възмущава се Роуз. — Мили боже!

— По-добре приготви отсега подлогите, докторе — казва Барби и всички се засмиват. Страхотно е, че могат да се засмеят при тези обстоятелства, но не са единствените… и защо не? Ако не можеш да се засмееш, когато нещата се влошат — да се засмееш и да си сложиш маската на веселието, — значи или си умрял, или ти се иска да умреш.

— Тук е забавно — казва Роуз, без да подозира колко „забавно“ ще свърши всичко. Нечие фризби прелита наблизо. Тя реагира светкавично, хваща го във въздуха и го подава на Бени Дрейк. Хлапето скача, улавя го и веднага се завърта, за да го хвърли към Нори Калвърт, която го сграбчва с ръка зад гърба си — висш пилотаж! Кръгът на вярващите продължава с молитвите. Смесеният хор, който вече е синхронизирал звученето си, подхваща вечната църковна класика „Напред, Христови воини“. Момиченце на възрастта на Джуди тича весело по поляната — рокличката й се развява покрай пухкавите коленца, в едната й ръчичка искри бенгалски огън, а в другата се поклаща чаша с отвратителната лимонада на прах. Протестиращите обикалят в разширяваща се спирала и скандират: „Махнете си от нас ръцете! Честърс Мил освободете!“ Високо в небето, в северна посока откъм Мотън се носят пухкави облаци с тъмни сърцевини… които се разпръскват, щом наближават кордоните на войниците, опасали невидимата преграда. Небосводът над самия Честърс Мил представлява перфектна, ненарушавана от нищо синева. Някои от присъстващите на поляната на Динсмор наблюдават замислено разпръскващите се облаци и се чудят как ще се отрази това на града, да не говорим за бъдещите валежи, ала никой не смее да изрази тревогите си на глас.

— Питам се дали и следващата неделя ще ни е толкова забавно — отбелязва Барби. Линда Евърет го поглежда. Погледът й в никакъв случай не може да се нарече приятелски.

— Няма да е зле първо да мислиш, а после да приказваш… — скастря го тя.

— Вижте там! — извиква внезапно Роуз. — Това хлапе не бива да кара толкова бързо! Може да се преобърне. Мразя ги тия атевета.

Всички се обръщат към малкото возило с тумбести като балони гуми и гледат как то се носи през избелялата октомврийска трева. Не точно към тях, но определено се приближава към Купола. И то твърде бързо. Двама от войниците чуват приближаващата се машина и рязко се обръщат.

— Олеле, дано не се блъсне! — простенва Линда Евърет.

Обаче Рори Динсмор не се блъска в Купола. Макар че би било далеч по-добре да го направи.