Стивън Кинг
Под купола (119)

5.

Някак си успя да накара бебето да стои неподвижно достатъчно дълго време, за да залепи три лейкопласта върху раната и да смени потничето му с единственото друго чисто (надписът отпред гласеше: „МАЛКОТО ДЯВОЛЧЕ НА МАМА“). После се облече, докато Литъл Уолтър пълзеше в кръг по земята. Неистовият му плач бе утихнал до откъслечни подсмърчания и хлипания. Първата стъпка по тоалета й бе да захвърли подгизналите от кръв бикини в кофата за боклук и да обуе нови. После попи слабините си с домакинска кърпа и си приготви още една за по-нататък. Все още кървеше. По-слабо отпреди, но и най-тежкият й цикъл бледнееше пред сегашното й състояние. И понеже кръвоизливът бе продължил през цялата нощ, сега леглото й бе цялото в кръв.

Тя приготви раницата с нещата на бебето, след което го взе на ръце. Изведнъж й се стори по-тежък от обикновено и почувства как невидимо острие я пронизва „Там Долу“; остра, пулсираща болка, напомняща симптомите на хранително отравяне.

— Отиваме в здравния център — заяви тя. — Не се тревожи, Литъл Уолтър. Доктор Хаскел ще се погрижи и за двама ни. Освен това момчетата няма защо да се притесняват от белезите. Често момичетата дори ги смятат за секси. Ще карам възможно най-бързо и ще пристигнем там за нула време. — Тя отвори вратата. — Всичко ще бъде наред.

Ала раздрънканата й старичка тойота изобщо не беше наред. „Извънредните сътрудници“ бяха продупчили предните гуми. В продължение на няколко секунди Сами не можеше да откъсне поглед от колата, а чувството на обреченост, което я връхлетя, надминаваше дори най-мрачните й мисли от последните часове. Отчаяна, но кристално ясна идея прекоси съзнанието й — да си раздели останалите „дриймбоути“ с Литъл Уолтър. Можеше да сдъвче неговия и да го сложи в шишенцето му с биберон, което той наричаше „биби“. Щеше да прикрие вкуса с шоколадово мляко. Литъл Уолтър обожаваше шоколадовото мляко. Дръзката мисъл бе съпроводена от заглавията на две от любимите стари плочи на Фил: „Нищо няма значение“ и „Защо да не го сторя?“

Сами рязко потрепери и прогони тази идея.

— Не съм такава майка — каза тя на бебето си.

Начинът, по който то я погледна, й напомни за Фил, но в хубавия смисъл; онова, което загатваше за отнесеност при изчезналия й съпруг, изглеждаше като трогателна наивност у сина й. Тя го целуна по нослето и Литъл Уолтър се усмихна. Усмивката му бе прекрасна, обаче лентичките лейкопласт на челото му се обагряха в червено. Това не беше никак прекрасно.

— Малка промяна в плана — обяви Сами и влезе обратно в караваната. В началото не можа да се сети къде е сложила бебешкото кенгуру, но накрая го зърна — зад онова, което отсега нататък щеше да нарича мислено „Дивана на изнасилването“. Вдигна Литъл Уолтър (при което коремът отново я заболя) и криво-ляво успя да го напъха вътре. Кърпата, която бе подпъхнала в бельото си, й се струваше зловещо подгизнала, ала щом провери дъното на клина си, по него не се виждаха петна. Това бе добър знак.

— Готови ли сме за разходка, Литъл Уолтър?

Бебето само притисна бузка в гърдите й. Понякога фактът, че още не говори, я тревожеше — имаше приятелки, чиито шестнайсетмесечни дечица дърдореха по цели изречения, докато Литъл Уолтър използваше само девет-десет думички, но не и тази сутрин. Тази сутрин си имаше други грижи.

Денят бе изненадващо топъл за последната седмица на октомври. Небето сияеше в най-бледия нюанс на синьото, а слънчевата светлина бе някак мътна. Сами почувства как потта избива почти едновременно по лицето и врата й, а и слабините я боляха доста силно. Нещо повече — болката се засилваше с всяка стъпка. Замисли се дали да не се върне в караваната, за да глътне един аспирин, ала се сети, че аспиринът засилва кървенето. Освен това… да си го кажем направо, разполагаше ли с аспирин? Май не.

Имаше и нещо друго — нещо, което не смееше да признае пред себе си. Боеше се, че върне ли се веднъж в караваната, няма да има силите (и куража) да излезе отново навън.

На предното стъкло, до лявата чистачка, се мъдреше бяло листче. В горната му част сред маргаритки бе щампован надписът: „Напомняне от САМИ“. Вероятно бе откъснато от кухненското й тефтерче, помисли си тя, и почувства как се изпълва с гняв. Под маргаритките бе надраскано: „Раздрънкай се и гумите ще са само началото.“ Под това изречение някой друг бе добавил: „Следващия път може да те обърнем и да се позабавляваме в задния двор.“

— Мечтай си, копеле! — измъчено прошепна тя.

Смачка на топка бележката и я захвърли до спуканата предна гума. Горката стара корола изглеждаше посърнала и тъжна също като нея. Сами закрачи по алеята, спирайки в края й, за да се подпре на пощенската кутия за няколко секунди. Металната й повърхност бе затоплена от слънцето, което започваше да напича и да разлива горещи вълни по шията й. Нямаше почти никакъв ветрец. Нали октомври трябваше да е прохладен и ободряващ, помисли си тя. Може би всичко бе заради глобалното затопляне. После обаче й хрумна, че точната дума е не „глобално“, а „локално“.

Мотън Роуд се простираше пред нея пустеещ и сив. На около километър и половина вляво се издигаха кокетните нови къщички на Източен Честър, където баровците и баровките на Честърс Мил се връщаха след залеза на кариерите си в офисите и банките в Луистън-Обърн. Вдясно се намираше търговската част на града. Там беше и здравният център.

— Готов ли си, Литъл Уолтър?

Бебето нито отрече, нито потвърди. Сумтеше си тихичко, сгушено в рамото й, и лигавеше тениската й. Сами си пое дълбоко дъх, помъчи се да игнорира пулсиращата болка, идваща от „Там Долу“, нагласи кенгуруто и се запъти надясно.

Когато сирената на градския съвет започна да сигнализира за пожара, в първия момент Сами си помисли, че има халюцинации, което никак не беше добре. После обаче зърна дима и с облекчение установи, че е далеч на запад. Не представляваше заплаха за нея и Литъл Уолтър, нито я засягаше по някакъв начин… Освен ако по пътя не минеше някой, който иска да огледа отблизо пораженията от огъня. И ако този някой бе достатъчно добронамерен, можеше дори да я откара до здравния център.

Тя започна да си тананика парчето на Джеймс Макмърти, което бе доста популярно последното лято, ала щом стигна до: „В осем без четвърт всичко замира и няма отде да си купиш ти бира“, внезапно замлъкна. Гърлото й бе пресъхнало и нямаше глас. Тя примигна и установи, че има опасност да падне в канавката, и то в отсрещната страна на шосето. Значи се бе лутала по пътя… Идеална възможност някой шофьор да я блъсне, вместо да я вземе на стоп!

Тя погледна през рамо, надявайки се да зърне поне една кола, но шосето пустееше и ако беше малко по-горещо, над асфалта със сигурност щеше да трепти мараня.

Сами се върна откъм тази страна на шосето, покрай която бе започнала прехода си. Усещаше, че залита, а краката й сякаш бяха от желе. „Като пиян моряк съм — мина й през ума. — Пиян моряк раа-ноо сутринта.“ Само дето вече не беше сутрин, а следобед, бе проспала почти целия ден и когато погледна надолу, видя, че дъното на клина й е оцветено в мораво, също като бикините, които бе изхвърлила в кошчето. „Няма да може да се изпере, а и имам само два други клина, които ми стават…“ Тогава се сети, че единият от двата имаше голяма дупка на седалището, и се разплака. Сълзите донесоха приятна хладина на пламналите й страни.

— Всичко е наред, Литъл Уолтър — каза. — Доктор Хаскел ще се погрижи и за двама ни. Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Наред като сладолед. Като…

Ненадейно пред очите й разцъфна черна роза и силите й я напуснаха съвсем. Тя почувства как контролът над мускулите й се оттича от тях като вода. Залитна и докато падаше, съзнанието й бе прорязано от една тревожна мисъл: „Настрани! Завърти се настрани! Внимавай да не смачкаш бебето!“

Поне в това успя и в следващия миг вече лежеше на банкета на Мотън Роуд, без да помръдва под мътната светлина на жаркото слънце, което подхождаше повече за юли, отколкото за октомври. Литъл Уолтър се събуди и започна да плаче. Опита се да се измъкне от кенгуруто, обаче не можа; Сами добре го бе пристегнала и сега бебето бе заклещено вътре. На челото му кацна муха, вкуси от кръвта, процеждаща се през лейкопласта, и отлетя. Навярно за да докладва пред въздушния щаб за лакомството и да се върне с подкрепления.

Скакалците цвърчаха в тревата.

Градската сирена виеше.

Приклещен на гърдите на припадналата си майка, Литъл Уолтър плака в продължение на няколко минути, след което се отказа и остана да лежи притихнал в кенгуруто. Очичките му гледаха апатично наоколо, а изпод меката му косица се появяваха едри капки пот, които се търкулваха по нараненото му челце.