Стивън Кинг
Под купола (38)

1.

Барби тръгна обратно по шосе 119, измина около пет километра и се върна в центъра на града. Докато се добере дотам, вече беше шест вечерта. Главната улица беше почти безлюдна, но я огласяше ревът на генератори… навярно няколко дузини. Светофарът на кръстопътя между шосетата 119 и 117 не работеше, обаче в „Дивата роза“ всичко светеше. През витрината Барби видя, че всички маси са заети. Само че като влезе, не чу обичайните разговори: за политика, „Ред Сокс“, местната икономика, „Пейтриътс“, наскоро закупени автомобили и пикапи, „Селтик“, цената на бензина, електрически инструменти… Не се чуваха и обичайните гръмки смехове.

На барплота имаше телевизор и всички се бяха зазяпали в екрана. Изпитвайки дезориентация и усещане за нереалност, които чувства всеки, попаднал на мястото на страховито бедствие, Барби видя, че Андерсън Купър от Си Ен Ен стои на шосе 119, а зад него още горят останките от катастрофиралия лесовоз.

Самата Роуз обслужваше клиентите и от време на време отскачаше до тезгяха да вземе някоя поръчка. Няколко кичура се бяха изплъзнали от мрежичката, придържаща косата й, и обрамчваха лицето й. Изглеждаше уморена и разтревожена. Тезгяхът беше територия на Анджи Маккейн от четири следобед до затварянето на заведението, но тази вечер май отсъстваше. Барби си помисли, че може да е била извън града при спускането на бариерата. В такъв случай доста дълго нямаше да се яви на работа.

Дежурен в кухнята беше Ансън Уилър, когото Роуз наричаше хлапето, макар че той беше най-малко на двайсет и пет, а кулинарните му умения се свеждаха само до приготвянето на наденички на грил с гарнитура от зрял фасул — обичайното съботно меню в „Дивата роза“. Тежко и горко на онзи, който си поръчаше нещо друго и беше принуден да консумира взривоопасните пържени яйца на Ансън. От друга страна, хубаво, че той беше тук, защото освен от Анджи нямаше следа и от Дуди Сандърс. Въпреки че не се налагаше да се случи нещо катастрофично, та тя да не се яви на работа. Не че беше много мързелива, обаче си беше завеяна. Колкото до умствените й способности… те не подлежаха на обсъждане. Баща й Анди Сандърс никога нямаше да е кандидат за „Менса“, но в сравнение с нея беше същински Алберт Айнщайн.

По телевизията даваха как хеликоптерите кацат около Андерсън Купър, витлата развяваха дългата му бяла коса, ревът на двигателите почти заглушаваше думите му. Вертолетите бяха бойни машини „Сикорски“. Барби беше летял на такива хеликоптери, докато воюваше в Ирак. Някакъв армейски офицер се появи в кадър, закри с длан микрофона на репортера и му зашепна в ухото.

Клиентите в заведението разтревожено забърбориха помежду си. Барби ги разбираше. И той беше разтревожен. Когато униформен закрива с длан микрофона на прочут телевизионен репортер, без да даде каквото и да е обяснение, със сигурност настъпва краят на света.

Офицерът — полковник, но не Кокс (ако видеше Кокс, Барби щеше да си каже, че напълно е изперкал), довърши монолога си, пусна микрофона и излезе от кадър. Изражението му беше непроницаемо.

Купър заговори:

— Наредиха на всички нас от медиите да се оттеглим назад и да се съберем в магазина „Реймъндс Роудсайд“ на около километър оттук.

Клиентите на Роуз отново замърмориха. Познаваха магазина на Реймънд в Мотън — на витрината му пишеше: „СТУДЕНА БИРА ТОПЛИ САНДВИЧИ ПРЯСНА СТРЪВ“.

Репортерът продължаваше да говори:

— Районът, намиращ се на стотина метра от онова, което наричаме бариерата поради липса на по-точен термин, е обявен за обект, свързан с националната сигурност. При първа възможност ще подновим прякото излъчване, а дотогава гледайте репортаж от Вашингтон. Уолф, ти си.

Надписът в червено, вървящ под кадъра от местопроизшествието, гласеше: „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ ГРАД В МЕЙН ОТКЪСНАТ ОТ СВЕТА МИСТЕРИЯТА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА.“ В горния десен ъгъл като неонова кръчмарска реклама затрепка думичката „ПРЕКЪСВАНЕ“.

На екрана цъфна Уолф Блицър. Роуз беше влюбена в него (наричаше го „моя Уолфи“) и през делничните следобеди не разрешаваше да се гледа друго освен неговото предаване. Тази вечер Уолфи носеше вратовръзка, но неумело завързана, и дрехите му бяха като за спортуване през уикенда.

— Да обобщим накратко — подхвана той. — Днес около тринайсет часа…

— Беше бая по-рано — обади се някой.

— Вярно ли е за Майра Евънс? — попита друг. — Наистина ли е мъртва?

— Да — кимна Фърналд Бауи. По-големият му брат Стюарт Бауи беше единственият погребален агент в градчето, Фърн му помагаше понякога, когато не беше натряскан, а тази вечер изглеждаше съвсем трезвен. — Стига сте дрънкали, че да чуя какво казват по телевизора.

Барби също искаше да чуе, защото в момента Уолфи съобщаваше тъкмо онази вест, която го интересуваше — че въздушното пространство над Честърс Мил е забранено за полети. Всъщност полетите бяха забранени над цял Западен Мейн и Източен Ню Хемпшир от Луистън-Обърн до Северен Конуей. Президентът непрекъснато получаваше сведения за развоя на събитията. И за пръв път от девет години беше обявена оранжева степен на опасност.

Джулия Шамуей, собственичка и редакторка на „Демократ“, изгледа изпод око Барби, когато той мина край масата й. После загадъчната й усмивчица, която беше нещо като нейна запазена марка, затрептя на лицето й:

— Изглежда, Честърс Мил отказва да се раздели с теб, господин Барбара.

— Май да — кимна той. Не се изненада, че Джулия знае за намерението му завинаги да напусне града, както и причината. Беше живял достатъчно в Мил, за да му е известно, че тя знае всичко, което я интересува.

Роуз го видя тъкмо когато беше понесла две порции наденици с боб (плюс димяща реликва, за която се предполагаше, че доскоро е била пържола) към шестима посетители, нагъчкани на маса за четирима. Вкамени се и се ококори от изумление. После се усмихна. На Барби изведнъж му олекна от тази усмивка, изразяваща искрена радост и облекчение.

„Сигурно така се чувства човек, когато се завръща у дома“ — помисли си.

— Света Богородице, не очаквах пак да те видя, Дейл Барбара!

— Пазиш ли ми престилката? — попита той. Чувстваше се малко неловко. В крайна сметка Роуз беше приютила — него, скитника, скътал в раницата си няколко препоръки, написани на ръка — и му беше дала работа. Накрая му каза, че напълно разбира защо той е принуден да избяга (бащата на Младши не беше от хората, които прощават на враговете си), но Барби още се чувстваше гузен, задето я заряза.

Роуз тръсна чиниите на първото свободно място, което й попадна пред очите, и забърза към Дейл. Беше ниска и пълничка, затова застана на пръсти, за да го прегърне.

— Радвам се, че си тук, пусто да остане! — прошепна.

Той също я прегърна и целуна, после промърмори:

— Обаче Големия Джим и синчето му няма да се зарадват.

Хубавото беше, че тъкмо сега Рени не беше в заведението. Барби осъзна, че (поне в момента) за обитателите на Честърс Мил той, Дейл Барбара, е по-интересен от телевизионните репортажи за градчето им.

— Големия Джим да го духа! — добави Роуз. Дейл се засмя, възхитен от ожесточеността й и доволен от дискретността й. — Тя още шепнеше: — Мислех, че завинаги си напуснал Мил.

— Щях, но закъснях с няколко минути.

— Видя ли… онова?

— Да. После ще ти разкажа. — Пусна я, вгледа се в нея и си помисли: „Ех, защо не беше с десет години по-млада, Роуз… дори с пет…“

— Ще си получа ли обратно работата? — подхвърли.

Тя избърса сълзите си и кимна:

— Слагай престилката и бързо смени Ансън, преди да е изтровил всички ни.

Барби козирува, отиде в кухнята и изпрати Ансън да приема поръчките и да помага на Роуз при сервирането. Младежът облекчено въздъхна и преди да напусне поста си до скарата, сграбчи с две ръце дланта на Дейл и я раздруса:

— Хубаво, че се върна, приятел. Не съм виждал такава навалица. Направо щях да загина.

— Спокойно. Ще нахраним петте хиляди.

Ансън, който не познаваше библейските текстове и не знаеше, че Исус е нахранил пет хиляди души само с пет хляба и две риби, озадачено го изгледа:

— А? Какво каза?

— Няма значение.

Звънецът до прозорчето, през което подаваха пълните чинии, издрънча.

— Поръчка! — провикна се Роуз.

Барби грабна една шпатула и за миг се огледа — грилът беше в ужасно състояние както винаги, когато Ансън провеждаше ужасните си експерименти, наричани от него „готвене“ — после си сложи престилката, завърза я отзад и отвори шкафа над умивалника, пълен с бейзболни шапки, които обслужващите грила в „Дивата роза“ използваха вместо шапките на майстор-готвачите. Избра една с логото на „Тюлените“ в чест на Пол Гендрън (надяваше се новият му приятел вече да е със семейството си), сложи я с козирката назад и се залови за работа.