Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Under the Dome, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2014 г.)
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том І
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-306-8
Издание:
Стивън Кинг. Под купола. Том ІІ
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010
ИК „Плеяда“, София, 2010
ISBN: 978-954-409-307-5
История
- — Добавяне
21.
Изгнаниците от Честърс Мил обядват на открито в единия ъгъл на овощната градина, когато се чуват изстрели — не откъм мястото на свиждането, а от югозапад.
— Там е Битч Роуд — казва Пайпър. — Господи, колко хубаво щеше да е, ако имахме бинокъл.
Не им е нужен бинокъл, за да видят жълтеникавия облак, който се появи след избухването на християнския камион. Туич загребва ядене с пластмасовата си лъжица.
— Не знам какво става, но патакламата е в радиостанцията — казва той.
Ръсти сграбчва Барби за рамото.
— Там е пропанът! Използвали са го за производство на наркотици! Там е пропанът!
Барби изтръпва от ужас в очакване на най-лошото. После ярка бяла искра пронизва замъгленото небе, сякаш просветва светкавица, светкавица, която идва откъм земята. Секунда след това чудовищна експлозия пробива дупка в центъра на деня. Една червена огнена топка заличава първо кулата на Радиото на Исус, после дърветата зад нея, а накрая и целия хоризонт.
Хората, които са на Блек Ридж, крещят, но не могат да чуят крясъците си заради чудовищния рев — четирийсет килограма пластичен експлозив и десет хиляди галона пропан са претърпели светкавична промяна. Прикриват очите си с длани и започват да отстъпват назад, газейки храната. Търстън взима Алис и Ейдън в прегръдките си и за момент Барби вижда лицето му на фона на притъмняващото небе — ужасеното лице на човек, който е видял вратите на ада да се отварят, който е зърнал огнения океан, дебнещ зад тях.
— Трябва да се върнем в къщата — провиква се Барби. Джулия се притиска към него и плаче. Зад нея е Джо Макклачи, който се опитва да помогне на майка си да се изправи на крака.
Тези хора няма да ходят никъде, поне засега.
На югозапад, където в следващите три минути по-голямата част от Битч Роуд ще престане да съществува, жълтеникавото небе притъмнява и Барби си казва: „Сега ние сме под лупата.“
Взривната вълна разбива всички прозорци в центъра на опустелия град, запраща кепенци във въздуха, накланя телефонни стълбове, откъртва врати на къщи и събаря пощенски кутии. Алармите на спрелите по главната улица коли се задействат. Големия Джим Рени и Картър Тибодо имат чувството, че конферентната стая се е разлюляла от земетресение.
Телевизионните камери продължават да предават. Силно разтревожен, Улф Блитцър пита:
— Какво беше това? Андерсън Купър? Кенди Кроули? Чад Майерс? Соледад Обрайън? Някой знае ли, по дяволите, какво беше това? Какво става?
Новите телевизионни звезди на Америка се обръщат с гръб към камерите, засенчват очите си с длани и се вторачват в града. Една камера се вдига за момент нагоре, показвайки огромна колона черен дим и летящи отломки.
Картър се изправя на крака. Големия Джим го сграбчва за кръста.
— Само хвърли бърз поглед — казва Рени. — Виж дали е много зле. След това пак си довлечи задника тук. Може да се наложи да се скрием в противоатомното укритие.
— Добре.
Картър се втурва нагоре по стълбите. Докато тича по коридора, счупените стъкла от разбитата входна врата хрущят под краката му. Това, което вижда, когато излиза на стълбите, е толкова невероятно, че той се връща в детството си и замръзва за момент на място; струва му се, че вижда най-голямата и най-ужасна буря, върлувала някога.
Небето на запад представлява оранжевочервен ад, ограден от катраненочерни облаци. Въздухът вече смърди на изгорял пропан. Шумът е невероятен, като този в стоманолеярна, само че десет пъти по-силен.
Небето над главата му е почерняло от летящи на изток птици. Като гледа птиците, правещи отчаян опит да избягат, Картър започва да се отърсва от вцепенението. Помага му и вятърът, който брули лицето му. В Честърс Мил от шест дена не е духал вятър, а този сега е топъл и гаден, вонящ на пропан и изгоряло дърво.
На главната улица пада огромен обгорял дъб, в клоните му са се оплели скъсани жици.
Картър побягва назад към коридора. Големия Джим стои на горната площадка; на бледото му лице се чете уплаха и по изключение — нерешителност.
— Надолу — казва Картър. — Противоатомното укритие. Идва. Огънят идва. Мисля, че ще погълне целия град.
Големия Джим простенва:
— Какво направиха онези идиоти?
Това не интересува Картър. Каквото и да са направили, вече няма връщане назад. Знае, че ако не се размърдат, лошо им се пише.
— Там долу има ли инсталация за пречистване на въздуха, шефе?
— Да?
— Свързана с генератора?
— Да, разбира се.
— Слава Богу! Вероятно имаме някакъв шанс.
Картър подхваща Големия Джим и му помага да слезе по-бързо по стълбите. Надява се, че няма да се сварят живи долу.
Вратите на „Дипърс“ са били подпрени с клинове, за да не се затварят, но ударната врата счупва клиновете и затръшва вратите. Разхвърчават се стъкла и неколцина от хората, стоящи в задната част на дансинга, получават порезни рани. Едно стъкло разрязва шийната вена на Уит — брата на Хенри Морисън.
Забравила напълно големия екран, тълпата се втурва панически към вратите. Умиращият Уит Морисън, който лежи в локва кръв, бива прегазен. Докато минават през вратите, хората се нарязват на парчетата стъкла.
— Птици! — провиква се някой. — О, Боже, вижте тези птици!
Повечето хора обаче не поглеждат нагоре, а на запад, откъдето идва огнена вълна, придружена от тъмни, отровни облаци.
Онези, които могат да тичат, решават да последват примера на птиците. Движат се по средата на шосе 117, като едни едва подтичват, а други направо летят по пътя. Неколцина скачат в колите си и на паркинга, където преди много време Дейл Барбара беше пребит, стават четири-пет леки катастрофи. Велма Уинтър се качва на стария си пикап „Датсун“ и след като успява да заобиколи катастрофиралите на паркинга автомобили, открива, че пътят й е преграден от бягащи хора. Поглежда надясно — към настъпващия огън, който в момента поглъща гората между Битч Роуд и градския център — и подкарва слепешката, въпреки че отпред има хора. Помита Карла Венциано, която бяга, понесла детето си на ръце. Пикапът подскача, докато минава през телата им, и Велма затисва ушите си с ръце, за да не чува писъците на Карла — гумите са смазали гръбнака й и бебето й Стивън. Велма не мисли за нищо друго освен за това, че трябва някак си да се измъкне оттук.
Апокалиптичното събитие прекратява свиждането. Тези отвътре вече не мислят за роднините и близките си, а за гигантската гъба, която расте на северозапад и чийто огнен пън вече е висок почти два километра. Първият полъх на вятъра, който е накарал Картър и Големия Джим да се скрият в противоатомното укритие, ги лъхва и те се сгушват до стената на Купола, обръщайки гръб на близките си. Посетителите отстъпват назад. Късметлии са, има къде да отстъпват.
Нечия студена ръка хваща Хенриета Клавард над китката. Възрастната жена се обръща и вижда Петра Сиърлс. Косата на Петра се е измъкнала от шнолата и сега виси край бузите й.
— Имаш ли още от онова веселяшкото сокче? — пита тя и лицето й се изкривява в ужасяващо подобие на закачлива усмивка.
— Съжалявам, свърши — отговаря възрастната жена.
— Е, няма значение.
— Остани при мен, скъпа — настоява Хенриета. — Остани при мен. Няма от какво да се тревожим.
Когато обаче поглежда възрастната жена в очите, Петра вижда единствено отчаяние. Партито е вече към края си.
Сега гледай. Гледай. Осемстотин човека се притискат към стената на Купола и се взират в небето с уплашени очи. Треперят в очакване на края.
Тук са Джони и Кери Карвър и Брус Ярдли, който работеше във „Фуд Сити“. Тук са Таби Морел, чийто склад за дърва скоро ще се превърне в пепел, и жена му Бони; Тоби Манинг, който е продавач в универсалния магазин; Трина Коул и Дони Барибо; Уенди Голдстоун и колежката й Елън Ванедестин; Бил Олнът, който не пожела да докара автобуса, и жена му Сара, която гледа приближаващите огньове и крещи на Господ да я спаси. Тук са Тод Уендълстат и Мануел Ортега, които гледат тъпо на запад, където светът постепенно се скрива зад димната завеса. Томи и Уилоу Андерсън, които вече никога няма да канят групи от Бостън в заведението си. Виж ги всички, виж как са се обърнали с гръб към невидимата стена.
Зад тях посетителите вече не отстъпват бавно назад, а хукват да бягат. Подминават автобусите и се втурват по магистралата за Мотън. Някои от войниците остават по местата си, но повечето захвърлят оръжията си и побягват след тълпата, без дори да погледнат назад, сякаш там е горящият Содом.
Кокс не бяга. Кокс се приближава до Купола и изкрещява:
— Ти! Началник!
Хенри Морисън се обръща, приближава се към полковника и опира дланите си в тайнствената невидима стена. Вече се диша трудно; гадният вятър, създаден от пожара, се блъска в Купола, завихря се и задухва към хищното същество, което приближава — черен вълк с червени очи. Тук, на границата с Мотън, вълкът ще намери плячка.
— Помогни ни! — моли Хенри.
Кокс поглежда пожара и преценява, че той ще стигне до хората след не повече от петнайсет минути. Това не е обикновен пожар, а направо катаклизъм, защото пространството е затворено и защото въздухът е замърсен.
— Не мога, сър — отговаря.
Преди Хенри да успее да каже нещо, Джо Боксър сграбчва ръката му и започва да бръщолеви:
— Стига, Джо. Няма къде да избягаме, не ни остава нищо друго, освен да се молим.
Но Джо Боксър не се моли. Той продължава да стиска малкия си смешен пистолет, взет вероятно от някоя заложна къща, и след като поглежда за последно приближаващия огнен ад, опира дулото в слепоочието си, сякаш се кани да поиграе руска рулетка. Хенри се опитва да му попречи, но закъснява. Боксър дърпа спусъка. Не умира веднага, въпреки че от слепоочието му изхвърчава струйка кръв. Отдалечава се залитайки, като крещи и размахва малкия си глупав пистолет. След това пада на колене, вдига ръце към притъмняващото небе така, сякаш е разкрил някаква божествена тайна, и пада по лице до бялата разделителна линия на магистралата.
Хенри извръща смаяното си лице към Кокс; има чувството, че полковникът не е на три крачки, а на милион километри от него.
— Много съжалявам, приятелю — казва Кокс.
Памела Чен се приближава с неуверена походка.
— Автобусът! — изкрещява тя над засилващия се грохот. — Трябва да минем през огъня с автобуса! Това е единственият ни шанс.
Хенри знае, че нищо няма да се получи, но кима и хвърля последен поглед към Кокс (Кокс никога няма да забрави тези изпълнени с ужас и отчаяние очи), после хваща Чен за ръката и тръгва към автобус 19. Димната чернилка лети с бясна скорост към тях.
Пожарът стига до центъра на града и пуска огнения си език по главната. Мостът на мира се изпарява. Големия Джим и Картър, които са се свили в ъгъла на противоатомното укритие, чуват как сградата на общината се срутва над тях. Полицейският участък засмуква тухлените стени навътре, след това ги изплюва високо в небето. Статуята на Люсиен Калвърт е изтръгната от основата си. Люсиен полита към черните облаци, вдигнал храбро пушката си. На моравата пред библиотеката хелоуинското чучело с веселяшкия цилиндър и градинските лопатки вместо ръце лумва в пламъци. Чува се силно свистене (сякаш Господ е включил прахосмукачката си), защото гладният за кислород пожар засмуква чист въздух, за да напълни отровния си бял дроб. Сградите покрай главната — изоставеният киносалон, аптеката на Сандърс, универсалният магазин на Бърпи, „Газ енд Гросъри“, книжарницата, цветарският магазин, фризьорският салон — експлодират една след друга и дъски, керемиди, стоки и стъкла се разхвърчават като конфети. Най-новите клиенти на погребалната агенция започват да се пекат като пилета в металните си камери. Пожарът завършва триумфалния си марш по главната, поглъщайки „Фуд Сити“, после се насочва към „Дипърс“, където онези, които все още са на паркинга, крещят и се притискат един към друг. Последното, което ще видят, преди да срещнат смъртта, е извисяваща се на сто метра височина огнена топка. Сега пламъците се спускат по главните пътища, превръщайки асфалта им в супа. Превземат и Ийстчестър, като поглъщат къщите на юпитата и малцината криещи се в тях юпита. Микела Бърпи скоро ще се втурне към мазето, но твърде късно; кухнята й ще експлодира до нея и последното, което ще види, е топящият се хладилник „Амана“.
Застаналите до границата на Таркър и Честър войници — те са най-близо до мястото на експлозията — отстъпват назад, докато пожарът блъска Купола с безсилни юмруци, очерняйки повърхността му. Топлината преминава през невидимата стена и за секунди температурата се повишава с двайсет градуса. Листата на близките дървета се сбръчкват. По-късно единият от войниците ще каже: „Сякаш стояхме до стъклена топка, в която е станала ядрена експлозия.“
Върху сгушилите се до Купола хора започват да падат мъртви и умиращи птици. Врабчетата, червеношийките, чавките, гарваните, чайките и гъските, които бързо се бяха научили да избягват Купола, сега се блъскат в него. Градските кучета и котки панически тичат по полето на Динсморови. Сред тях има скунксове, мармоти, бодливи свинчета, един елен и няколко тромаво подтичващи лоса. Там, разбира се, са и кравите на Олдън Динсмор, които въртят очи и мучат нещастно. Животните стигат до Купола и се блъскат в него. Някои изваждат късмет и умират. Много от останалите получават фрактури и започва невъобразимо лаене, мяукане, пищене и мучене.
Оли Динсмор вижда Доли — красивата кафява швейцарска крава, която веднъж спечели награда (майка му я беше кръстила; мислеше, че „Оли и Доли“ звучи много добре). Доли препуска тежко към Купола, а нечий ваймаранер я хапе по краката, които вече са се разкървавили.
Тя се блъска жестоко в преградата, но той не чува изпращяването (само си го представя) заради рева на пожара. Като гледа как това също толкова обречено куче скача върху бедната Доли и започва да разкъсва беззащитното й виме, му става много гадно. Дори по-гадно от тогава, когато намери баща си мъртъв.
Гледката на умиращата му любимка го стряска и той се отърсва от вцепенението. Не знае дали изобщо има някакъв шанс да оцелее, но внезапно вижда съвсем ясно две неща. Едното е бутилката с кислород, на която баща му беше метнал бейзболната си шапка. Другото е кислородната маска на дядо му Том, закачена на вратата на тоалетната. Докато тича към фермата, в която е живял през целия си живот — фермата, която скоро ще изчезне, — в главата му се оформя мисъл: „Трябва да отида в подземната стаичка, където държим картофите.“ Това вкопано под хълма зад обора мазе може да му послужи за укритие.
Изгнаниците продължават да стоят в единия край на овощната градина. Барби не е успял да ги накара да го чуят. Все пак по някакъв начин той трябва да ги вкара в къщата или в хамбара. И то скоро.
Оттук се отваря панорамна гледка към целия град и Барби следи придвижването на пожара, както генерал би следил вероятния маршрут на противниковата армия по снимки от въздуха. Пожарът се носи на югоизток, сигурно няма да пресече Престил. Реката, макар и пресъхнала, може би ще послужи като естествена преграда. И силният вятър, който експлозията е създала, ще попречи на огъня да стигне до най-северния квадрант. Ако стихията стигне до мястото, където Купола граничи с Касъл Рок и Мотън — токът и подметката на ботуша, — тогава онези части от Честърс Мил, които опират в ТР-90 и Северен Харлоу, може би ще бъдат спасени. Поне от пожара. Но в момента той не се страхува от пожара.
Страхува се от вятъра.
Усеща го как духа над раменете му и между разкрачените му крака, вижда как дрехите му пърхат и как косата на Джулия се вее около лицето й. Вятърът отива да подхрани огъня, а тъй като сега Мил е почти херметически затворен, няма да има много чист въздух, който да замени изгубения. Барби си представя златна рибка, обърната по гръб, поклащаща се на повърхността на аквариум, в който не е останал никакъв кислород.
Джулия се обръща към него и посочва с пръст надолу — някакъв човек се тътри по Блек Ридж Роуд, дърпайки количка след себе си. От такова разстояние Барби не може да определи дали беглецът е мъж или жена, не че има някакво значение. Вероятно ще се задуши много преди да е стигнал до хребета.
Хваща Джулия за ръката и й прошепва в ухото:
— Трябва да тръгваме. Хвани Пайпър и й кажи да хване стоящия до нея. Всички…
— Ами онзи? — изкрещява тя, като продължава да сочи тътрещия се човек. Той като че ли дърпа детска каручка. Приведен е и се придвижва много бавно, сигурно на каручката е натоварено нещо много тежко.
Барби трябва да я накара да се осъзнае, защото времето изтича.
— Зарежи го. Да тръгваме към къщата. Веднага. Хванете се за ръце, за да не изгубим някого!
Тя прави опит да се обърне, за да погледне към него, но той я държи здраво. Навежда се към ухото й, защото трябва да я накара да разбере.
— Ако не тръгнем сега, после може да е късно. Ще ни свърши въздухът.
Шосе 117. Велма Уинтър води парада на бягащите с датсуна си. Мисли единствено за огъня и дима, които са изпълнили огледалото за обратно виждане. Със сто километра в час се удря в Купола, за който съвсем е забравила в паниката си (с други думи, още една птица, с тази разлика, че се движи по земята). Катастрофата става на същото място, където преди седмица (малко след появяването на Купола) Били и Уонда Дебек, Нора Робичод и Елза Андрюс претърпяха инцидент. Двигателят на пикапа отхвърча назад и прерязва Велма на две. Горната част на тялото й излита през предното стъкло, повличайки черва след себе си, и се размазва в Купола като тлъст бръмбар. Това е началото на верижна катастрофа на дванайсет коли, в която загиват доста хора. Ранените, които са още повече, не страдат дълго време.
Хенриета и Петра усещат горещия дъх на пожара. Стотиците хора, притиснали се към Купола, също го усещат. Вятърът вдига косите им и започва да развява дрехите им.
— Хвани ме за ръката, мила — казва Хенриета. Петра се подчинява.
Гледат големия жълт автобус, който прави широк обратен завой, поклащайки се като пиян. Автобусът заорава в канавката, като за малко не прегазва Ричи Килиан, който първо отскача настрани, а после се мята на задната врата, вдига краката си и кляка върху бронята.
— Дано успеят да се спасят — казва Петра. — И на мен също ми се иска, мила.
— Съмнявам се.
Огънят подпалва няколко от бягащите елени.
Хенри е седнал зад волана на автобуса. Памела стои до него, хванала се е за вертикална хромирана тръба. Вътре са и десетина от местните хора, повечето от които качени по-рано поради това, че са имали здравословни проблеми. Сред тях са Мейбъл Олстън, Мери Лоу Костас и бебето й, което все още носи бейзболната шапка на Хенри. Качил се е и „достопочтеният“ Лео Ламойн, чийто проблеми като че ли са емоционални, а не физически — той вие от ужас.
— Газ, и право на север — изкрещява Памела. Огънят е само на петстотин метра от тях и шумът е невъобразим. — Карай бързо и не спирай, каквото и да стане.
Хенри знае, че няма да се получи, но тъй като предпочита да си отиде по този начин, а не да чака смъртта, свивайки се безпомощно край Купола, включва фаровете и тръгва. Памела залита назад и пада в скута на Чаз Бендър — учителя; Чаз е бил качен в автобуса, защото е получил сърцебиене. Той сграбчва Памела и я задържа да не падне. Хората се разпищяват от уплаха, но Хенри не им обръща внимание. Знае, че няма да може да вижда пътя, въпреки че фаровете са включени, но това не го притеснява. Хиляди пъти е минавал по този път, докато е патрулирал с полицейската си кола.
„Използвай силата, Люк“ — мисли си той, засмива се, натиска педала на газта до ламарината и навлиза в палещия мрак. Държащият се за вратата Ричи Килиан внезапно разбира, че не може да диша. Вижда как ръцете му се подпалват. Малко по-късно температурата отвън скача с четиристотин градуса и той изгаря като парченце месо, полепнало за скара.
Вътрешното осветление на автобуса е включено; немощната светлина огрява ужасените, облени в пот лица на пътниците, а светът отвън е станал черен като катран. Пред почти безполезните фарове се вихрят облаци пепел. Хенри кара по спомени, като се чуди кога гумите ще експлодират. Продължава да се смее, но не може да чуе смеха си, защото двигателят пищи като подпалена котка. Все пак още кара по пътя, а това е важно. Кога ще преминат огнената стена? Дали изобщо е възможно да я преминат? Той започва да си мисли, че е възможно. Мили Боже, колко е дълго това нещо?
— Ще успееш! — крещи Памела. — Ще успееш!
Може би. Може би ще успее. Но тази топлина… Посяга към копчето на климатика, канейки се да го включи на „максимално охлаждане“, когато прозорците се пръскат и автобусът се изпълва с огън. Не! Не! Не сега, когато са толкова близо.
Когато обгореният автобус се измъква от дима, той вижда черна пустош. От дърветата са останали само тлеещи пънове, а пътят прилича на врящ сос. Тогава върху гърба на Хенри Морисън пада огнена пелена и той изпада в безсъзнание. Автобусът излиза от пътя и се преобръща, бълвайки огън от счупените си прозорци. На бързо почерняващата табела, закачена отзад на автобуса, пише: „Намали, приятелю! Ние обичаме децата си!“
Оли Динсмор спринтира към обора. Окачил е на врата си кислородната маска на дядо си Том и мъкне някак си двете тежки бутилки (забелязал е втората, докато е минавал през гаража). Спуска се към стълбите, които ще го отведат надолу към „картофеното“ мазе. Отгоре долита стържене и свистене — покривът се е подпалил. Тиквите, складирани в западния край на обора, също лумват в пламъци. Миризмата е тежка и сладникава, все едно дяволите в ада празнуват Деня на благодарността.
Пожарът се придвижва към южния край на Купола, канейки се да преодолее последните сто метра; стопанските постройки на Динсморови избухват една след друга. Хенриета Клавард гледа стихията и си мисли: „Е, аз съм стара. Поживяла съм си. Живяла съм много повече от това бедно момиче.“
— Обърни се към мен, мила — казва тя на Петра. — Сложи си главата на гърдите ми.
Петра Сиърлс обръща насълзеното си лице към нея.
— Ще боли ли?
— Само за секунда, мила. Затвори си очите. Когато ги отвориш, краката ти ще са потопени в хладен поток.
Петра изрича последните си думи:
— Звучи добре.
Затваря очите си. Хенриета също затваря своите. Пожарът ги поглъща за секунди.
Кокс все още е близо до Купола; камерите все още снимат, заели удобна позиция. Всички американци гледат шокиращите кадри. Коментаторите са замлъкнали и се чува само огънят, който има много какво да каже.
Полковникът все още вижда дългата човешка змия, оформена сега от силуети, изпъкващи на фона на огъня. Повечето от тях — също като изгнаниците, които най-накрая са се отправили към къщата и колите — се държат за ръце. След това пожарът облизва Купола и те изчезват. Тогава, сякаш за да компенсира липсата им, Купола става видим — огромна опърлена стена, издигаща се към небето. Малкото количество топлина, което успява да се измъкне навън, е напълно достатъчно да накара Кокс да се обърне и да побегне. Докато тича, той сваля димящата си риза.
Пожарът е прекосил Честърс Мил от северозапад на югоизток (Барби е успял да предугади това). Скоро той бързо ще угасне. Изсмукал е много кислород и е оставил след себе си метан, формалдехиди, солна киселина, въглероден двуокис, въглероден окис и много други отровни вещества. Оставил е още и задушливи облаци, в които има частици от къщите, дърветата и, разбира се, хората.
Пълно е с какви ли не отрови.