Стивън Кинг
Под купола (101)

7.

Входът на ниската, остъклена сграда на Радиото на Исус също бе заключен, ала от високоговорителите, монтирани под козирката, звучеше „Лека нощ, мили Исусе“ в изпълнението на прочутия соул певец Пери Комо. Зад студиото се издигаше кулата на предавателя, чиито алени светлини на върха едва се виждаха на фона на ярката утринна светлина. До кулата имаше продълговата, подобна на хамбар постройка, където според Линда би трябвало да се помещава генераторът на радиото, както и всички онези провизии, необходими за насочването на Божията любов към Западен Мейн, Източен Ню Хемпшир и останалите планети от слънчевата система.

Джаки похлопа по вратата. После заблъска.

— Май няма никого… — каза Линда. Това място също я изпълваше с чувството, че нещо не е наред. Във въздуха витаеше някаква особена миризма — на застояло и спарено. Така миришеше кухнята на майка й дори и след хубаво проветряване. Обаче майка й пушеше като комин и вярваше, че единствената храна, които си заслужаваше да се яде, е пържената на тиган в свинска мас.

Джаки поклати глава.

— Обаче чухме някого, нали?

Линда нямаше какво да каже, защото това бе самата истина. Бяха слушали въпросното радио, докато пътуваха насам, и ясно си спомняха сладникавия водещ, който обяви следващата песен като „още едно послание на Божията любов, въплътено в песен“.

Този път търсенето на ключа се оказа по-дълго, ала Джаки все пак го откри — в плик, пъхнат под пощенската кутия. Освен него в плика имаше и листче, на което някой бе надраскал „1 6 9 3“.

Ключът беше дубликат и малко лепнеше, ала с цената на известни усилия успяха да отключат. Веднага щом влязоха, се задейства неприятното бръмчене на охранителната система. Таблото с кода беше на стената. Джаки въведе кода и шумът престана. Вече звучеше само музика. Пери Комо бе заменен от някакъв инструментал; Линда си каза, че мелодията подозрително напомняше солото на орган от парчето „Ин А Гада Да Вида“ на култовата група „Айрън Бътерфлай“. Тук високоговорителите бяха хиляди пъти по-добри от онези отвън, музиката беше значително по-гръмка — направо оглушителна — и тя имаше чувството, че усеща физически присъствието й в сградата.

„Нима хората наистина могат да работят на фона на тази религиозна врява? — зачуди се тя. — Да отговарят на телефонните обаждания? Да вършат задълженията си? Наистина ли е възможно?“

И тук се долавяше нещо нередно. Не, не си го измисляше, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Мястото не просто бе зловещо; в него се таеше осезаема заплаха. Щом видя, че Джаки разкопчава кобура на автоматичния си пистолет, Линда направи същото. Допирът на ръкохватката й подейства успокояващо. Да бъде благословен полицейският патлак, помисли си тя.

— Ехо? — извика партньорката й. — Пастор Когинс? Има ли някой тук?

Никакъв отговор. Бюрото на портиера беше празно. Вляво от него се виждаха две затворени врати. Точно отпред имаше голям прозорец, заемащ цялата стена на главната зала. Линда забеляза мигащите светлинки зад стъклото и предположи, че това е студиото.

Джаки блъсна с крак затворените врати и отстъпи назад. Зад едната се откри неголям кабинет, а зад другата — конферентна зала, обзаведена с изненадващ лукс. На отсрещната й стена се виждаше огромен телевизор с плосък екран, който работеше, макар и с изключен звук. Линда видя известния журналист Андерсън Купър (почти в реален ръст), който, изглежда, предаваше пряко от главната улица на Касъл Рок. Околните сгради бяха украсени със знамена и жълти ленти. На един от близките магазини се виждаше голям плакат с надпис: „ОСВОБОДЕТЕ ГИ!“ Тази гледка засили още повече безпокойството й. Текстът, който течеше в долната част на екрана, гласеше: „ИЗТОЧНИЦИ ОТ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА ТВЪРДЯТ, ЧЕ РАКЕТНИЯТ ОБСТРЕЛ Е НЕИЗБЕЖЕН“.

— Защо телевизорът е включен? — попита Джаки.

— Защото шефът явно го е оставил така, когато…

Думите й ненадейно бяха прекъснати от бумтящ глас:

— Току-що чухте версията на Реймънд Хауъл на „Христос — мой Господ и водач“.

Сепнати, и двете жени подскочиха от изненада.

— Аз съм Норман Дрейк и бързам да ви напомня три важни неща — първо, слушате предаването „Часът на спасението“ по Радиото на Исус, второ, Бог ви обича, и трето, той изпрати собствения си син, за да умре за вас на кръста на Голгота. Часът е девет и двайсет и пет сутринта и както винаги сме ви напомняли, времето ни изтича. Отдадохте ли сърцето си на Господа? Ще се чуем пак след малко.

Норман Дрейк заглъхна и на негово място се появи някакъв сребролюбив дявол с мазен гласец, който предлагаше цялата Библия на дивиди и обясняваше как прекрасната новина била, че можело да се плати за нея на месечни вноски и да се върне комплектът, ако клиентът случайно не останел доволен от него като свиня в кочина. Двете жени пристъпиха към прозореца на студиото и надзърнаха вътре. Нито Норман Дрейк, нито сребролюбивият дявол бяха там, ала щом рекламата свърши и водещият обяви поредната песен-възхвала към Бога, зелената лампичка грейна в червено, а червената — в зелено. Щом музиката започна, друга червена лампичка светна в зелено.

— На запис е! — възкликна Джаки. — Цялото това нещо е на запис!

— Тогава защо ми се струва, че тук има някой? И не ми казвай, че ти не го усещаш!

Да, така беше, Джаки също го усещаше.

— Всичко това… много е странно. Водещият съобщава дори точното време. Сигурно тази апаратура струва цяло състояние! Като си говорим за духа в машината, докога според теб ще плямпа това чудо?

— Вероятно докато генераторът спре. — Линда забеляза друга затворена врата и я отвори с крак, също както бе сторила партньорката й… Само че за разлика от нея, преди това извади пистолета си. И макар че не бе освободила предпазителя и дулото на оръжието сочеше надолу, това я накара да се почувства по-добре.

Оказа се тоалетна, при това празна. На стената висеше картина, изобразяваща един Исус с доста арийски вид.

— Не съм религиозна — сподели Джаки, — така че би ли ми обяснила защо някой би искал Исус да го гледа, докато сере?

Линда поклати глава.

— Да се махаме оттук, преди да съм психясала напълно — предложи тя. — Това място е досущ като онзи кораб-призрак „Мария Селесте“.

Джаки се озърна нервно наоколо.

— Да, наистина си е зловещичко, спор няма. — И тя внезапно повиши глас, надавайки дрезгав вик, при което Линда подскочи. Прииска й се да каже на Джаки да не вика така. Някой можеше да ги чуе и да дойде насам. Или нещо. — Ехо? Има ли някой? Последен шанс!

Нищо. Никой.

Щом излязоха навън, Линда си пое дълбоко дъх.

— Когато бях тийнейджърка, отидохме с едни приятели в Бар Харбър, където си направихме пикник покрай пътя, насред живописния пейзаж. Бяхме пет-шест човека. Времето беше ясно и можеше да видиш чак Ирландия. Когато приключихме с хапването, казах, че искам да направя снимка. Приятелите ми не спираха да се лигавят и да се закачат, а междувременно аз се опитвах да хвана всичките в кадър. Тогава едно момиче — Арабела, най-добрата ми приятелка по онова време — изведнъж прекрати опитите да вдигне полата на съседката си и ми изкрещя: „Спри веднага, Линда! Спри!“ Аз спрях и се обърнах. И знаеш ли какво видях?

Джаки поклати глава.

— Атлантическия океан. Неусетно бях отстъпила назад чак до ръба на скалата. Естествено, имаше предупредителна табела, но никакъв парапет или нещо подобно… Само още една стъпка и щях да полетя в бездната. Разказвам ти всичко това, защото сега се чувствам по същия начин, както се почувствах тогава.

— Лин, вътре няма никого…

— Не съм убедена. Както и ти.

— Да, имах някакво странно усещане… Но нали проверихме всички помещения…

— Без студиото. Освен това звукът на телевизора и музиката бяха твърде силни. Според теб това нормално ли е?

— Откъде да знам кое е нормално за религиозните фанатици? — разпери ръце Джаки. — Може би очакват Апокалипсиса. Искаш ли да проверим съседната постройка с генератора?

— Никак даже — отвърна Линда и другата жена се засмя.

— Добре. Значи ще докладваме, че не сме намерили и следа от преподобния, така ли?

— Точно така.

— Тогава да потегляме към града. Кафето ни чака.

Преди да седне до Джаки, Линда хвърли още един поглед към сградата на радиото, откъдето продължаваше да ехти музика. Не се чуваха никакви други звуци, дори птиците сякаш бяха занемели, и тя се зачуди дали не се бяха самоубили в стената на Купола… После обаче отхвърли тази мисъл. Макар че знаеше ли човек…

Джаки посочи към микрофона на таблото.

— Искаш ли да им извикам през високоговорителя? Да кажа, че ако някой се крие вътре, най-добре да не се мотае, ами моментално да хукне към града? Защото — току-що ми хрумна — не е изключено да са се уплашили от нас…

— Искам само да се разкараме колкото се може по-бързо оттук — каза партньорката й.

Джаки нямаше никакво намерение да спори с нея. Даде на заден по късата алея и когато излязоха на Битч Роуд, подкара колата към Честърс Мил.