Стивън Кинг
Под купола (133)

3.

Големия Джим Рени се чувстваше изключително добре за човек, извършил убийство предната нощ. Може би защото не го възприемаше съвсем като убийство, както не възприемаше и смъртта на покойната си жена като убийство. Тя си бе отишла от този свят заради тумор — невъзможен за опериране тумор. Да, не бе изключено през последната седмица от живота да й беше дал твърде много болкоуспокояващи, а накрая й помогна и с възглавница (беше я притиснал към лицето й, но лекичко, толкова лекичко, че постепенно да забави дишането й и нежно да я положи в обятията на Исус), обаче го бе сторил от любов и доброта. Виж, случилото се с преподобния Когинс бе малко по-брутално — прекрасно го съзнаваше, — ала имаше ли друг избор? Пасторът се бе оказал не само невероятно тъп и твърдоглав, но и напълно неспособен да постави благополучието на града пред своето.

— Е, тъкмо тази нощ ще вечеря с Христа, нашия Бог и спасител — измърмори Големия Джим. — Телешко печено със сос и картофено пюре и ябълков пай за десерт.

Неговата вечеря например беше съвсем скромна — беше си притоплил замразени спагети с пармезан от полуфабрикатите на „Стоуфър“. Ястие, което по всяка вероятност щеше да вдигне холестерола му до небесата, но поне доктор Хаскел вече го нямаше, за да му го натяква.

— Надживях те, дъртофелнико! — изрече самодоволно Големия Джим и смехът му проехтя из празния кабинет. Подносът със спагетите и чашата му с мляко (Рени не пиеше алкохол) бе поставен върху бюрото му. Често се хранеше в кабинета и не виждаше някаква причина да спре да го прави, само защото Лестър Когинс бе посрещнал смъртта си тук. Освен това помещението бе идеално почистено и подредено. Е, предполагаше, че някой от онези разследващи екипи, които показваха по телевизията, сигурно щеше да открие доста кървави петънца с техните специални химикали и приспособления, обаче поне в близко бъдеще нищо подобно нямаше да се случи. А ако случайно на Питър Рандолф му скимнеше да проведе свое собствено разследване на случая… от тази идея отново го напуши смях. Рандолф беше кръгъл идиот.

— Може да е идиот — заяви Големия Джим с такъв тон, сякаш изнасяше лекция, — обаче си е моят идиот!

Той омете спагетите, попи масивната си брадичка със салфетка и започна да пише в жълтия си бележник. От събота насам бе изписал купища бележки… и имаше да напише още много. А ако Куполът останеше на мястото си, щяха да последват още повече.

Честно казано, той се надяваше да остане… поне за известно време. Невидимата преграда предлагаше изпитания, пред които спокойно можеше да се изправи (с Божията помощ, естествено). Първо обаче трябваше да укрепи властта си над града. За тази цел обаче се нуждаеше не просто от изкупителна жертва, а от чудовище. И очевидният избор за тази роля падаше върху Дейл Барбара — човекът, който комунистчето, сложено от демократите в Белия дом, бе избрало да замени Джеймс Рени.

Вратата на кабинета се отвори. Големия Джим вдигна поглед от бележките си и видя, че на прага стои синът му. Лицето му беше бледо и безизразно. Напоследък Младши не изглеждаше съвсем наред. Погълнат от административните си задължения и другите си ангажименти (малкото им бизнесче), Големия Джим го осъзнаваше едва сега. Обаче, както и преди, бе напълно сигурен в лоялността на момчето си. А ако се случеше Младши да го изостави… е, все някак щеше да се справи. През целия си досегашен живот се беше грижил за собственото си благополучие и нямаше никакво намерение да се променя точно сега.

Пък и именно синът му бе преместил трупа на пастора, което автоматично го забъркваше в престъплението. Това му беше хубавото на малкото градче. В едно малко градче всеки е забъркан в общата каша. Как се пееше в онази тъпа песен? „Всички подкрепяме нашия отбор…“

— Синко? — попита той. — Всичко наред ли е?

— Наред е — отвърна Младши. Не се чувстваше никак наред, но в момента беше по-добре, защото проклетото главоболие най-накрая минаваше. Времето, прекарано с приятелките му, му беше помогнало… както знаеше, че ще стане. Килерът на Маккейн вече миришеше много лошо, ала след като поседя там известно време и подържа ръцете им, свикна с вонята. Предполагаше, че скоро даже ще започне да я харесва.

— Откри ли нещо в апартамента му?

— Да — кимна младият мъж и разказа на баща си за находката си.

— Справил си се отлично, синко! Браво. Готов ли си да ми кажеш къде сложи… къде го сложи?

Младши поклати глава, ала погледът му си остана прикован в лицето на Големия Джим. Гледката си беше малко страшничка.

— Не ти трябва да знаеш. Нали ти казах. На сигурно място е и това е напълно достатъчно.

— Значи вече ми казваш само това, което трябва да знам, така ли? — подхвърли Рени старши с изненадващо спокоен тон.

— В този конкретен случай… да.

Големия Джим го изгледа изпитателно.

— Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш ми пребледнял.

— Нищо ми няма. Болеше ме главата, но вече ми мина…

— Защо не хапнеш нещо? В хладилника има още няколко порции спагети, а микровълновата прави чудеса с тях! — Той се усмихна. — Нека им се насладим, докато все още можем.

Преценяващият поглед на тъмните, наподобяващи черни дупки очи се спря за момент на капката бял сос върху подноса на Големия Джим, след което се върна към лицето му.

— Не съм гладен. Кога искаш да се покажат труповете?

— Труповете ли? — ококори се старият Рени. — Какво искаш да кажеш с това?

Младши се усмихна.

— Всъщност по-добре да не знаеш. Така ще изглеждаш не по-малко изненадан от останалите. Да го кажем така — дръпнем ли веднъж спусъка, целият град ще бъде готов да обеси Барби на първото ябълково дърво. Въпросът е за кога го искаш. За довечера? Защото ще ми трябва малко време да се подготвя…

Големия Джим се замисли и сведе поглед към жълтите страници на бележника си. Бяха осеяни с бележки (и изцапани със сос „Алфредо“), но само една от всичките бе оградена с кръгче — тази за кучката от вестника.

— Не, по-добре да не е довечера. Ако изиграем добре картите си, ще можем да го използваме за нещо повече от Когинс.

— Ами ако Куполът се вдигне, докато изиграваш картите си?

— Ще се справим — заяви Големия Джим. „А в случай че господин Барбара все пак успее да се измъкне от клопката, която сме му приготвили — не че има подобна вероятност, но хлебарките винаги намират дупчици, през които да минат, — имам теб. Теб и другите трупове.“ — Синко, наистина мисля, че трябва да хапнеш нещичко, дори да е само салата.

Ала Младши не помръдна.

— Не чакай твърде дълго, тате — каза. — На твое място не бих протакал нещата.

— Няма.

Младият мъж се замисли, наблюдава го още малко с тъмните си очи, в които днес имаше някакъв странен блясък, след което сякаш внезапно изгуби интерес.

— Отивам в стаята си, за да поспя малко. Ще хапна по-късно.

— Добре, но не го забравяй! Виждаш ми се отслабнал…

— Това е супер — отвърна синът му и го дари с такава усмивка, която бе по-обезпокоителна дори от погледа му. На Големия Джим му се струваше, че се взира в усмивката на череп. Изведнъж се сети за онзи тип, който обичаше да се нарича Готвача, сякаш предишният му живот като Фил Буши не съществуваше. Когато Младши напусна помещението, Големия Джим въздъхна с облекчение, без изобщо да си даде сметка за това.

Съветникът грабна отново химикалката и се върна към бележките си — имаше толкова много работа… Обаче щеше да се справи, и то по най-добрия начин. Нищо чудно, след като цялата работа приключеше, снимката му да се появи на корицата на списание „Тайм“.