Стивън Кинг
Под купола (250)

8.

В осем часа сутринта Големия Джим вече беше в кабинета си. Личният му бодигард Картър Тибодо се беше вторачил в новия брой на списанието „Коли и шофьори“ и четеше статия, в която се правеше сравнение между 2012 БМВ H-car и 2011 „Форд Веспер“ R/T. И двете коли имаха страхотни показатели, но за него тези, които не знаеха, че БМВ е най-жестоката марка, нищо не разбираха. Той си помисли, че същото се отнася и за тези които не осъзнават, че сега господин Рени е нещо като 2012 БМВ H-car на Честърс Мил.

Големия Джим се чувстваше сравнително добре отчасти защото поспа още един час, след като се прибра вкъщи. В следващите дни щеше да се нуждае от много такива кратки почивки. Мозъкът му трябваше да е остър като бръснач. Имаше и нещо друго. Въпреки че не искаше да си го признае, той се тревожеше да не би аритмиите да започнат отново.

Тибодо му беше под ръка, а като се има предвид колко странно се държеше Младши напоследък (можеха да се измислят и други думи, характеризиращи постъпките му), това го освобождаваше от редица грижи. Картър приличаше на разбойник, но можеше много добре да изпълнява ролята на адютант. Големия Джим все още не беше съвсем сигурен, но му се струваше, че Тибодо е по-умен от Рандолф.

Той реши да провери дали е така:

— Колко хора пазят супермаркета, синко? Знаеш ли?

Картър остави списанието настрани и извади един малък смачкан бележник от задния си джоб. Рени му писа червена точка.

След като попрелисти бележника, Картър каза:

— Миналата нощ петима — трима редовни полицаи и двама от новите. Не е имало проблеми. Днес ще са само трима. Все от новите. Обри Тоул — братът на собственика на книжарницата, Тод Уендълстат и Лорън Конри.

— И ти стигна до умозаключението, че ще са достатъчно?

— А?

— Извинявай, изразих се малко неясно. Така ли си преценил, Картър?

— Да, ще свършат работа. Сега е светло.

Младежът отговори веднага, без да се опитва да прецени какво би желал да чуе шефът му. На Рени това доста му хареса.

— Добре. Слушай сега. Искам да отидеш при Стейси Могин. Кажи й да се обади на всички полицаи. Тази вечер в седем искам да са във „Фуд Сити“. Трябва да им кажа някои неща.

Всъщност той смяташе да им дръпне още една реч, този път без никакви задръжки. Смяташе да ги навие като ръчния часовник на дядо си.

— Добре. — Картър написа нещо в малкото си адютантско тефтерче.

— И нека всеки да се опита да доведе по един нов.

Полицаят бавно прокара върха на изгризания си молив по списъка.

— Вече имаме… само момент… двайсет и шестима.

— Може и да не са достатъчно. Нали помниш какво стана в супермаркета, а и онзи пожар в редакцията на вестника… Ако не вземем мерки, ще настане анархия, Картър. Знаеш ли какво означава тази дума?

— Ами… да. — Картър Тибодо беше почти сигурен, че „анархия“ означава нещо като стрелбище. — Дали не трябва да приберем всички оръжия?

Големия Джим се ухили, като си помисли, че Картър определено има качества.

— И това ще стане, вероятно другата седмица.

— Ако Купола не изчезне. Ти мислиш, че няма да изчезне, така ли?

— Да, така мисля. — Рени имаше нужда от Купола. Още много работа го чакаше. Трябваше да се погрижи запасите от пропан да бъдат разпръснати из града. От лабораторията за метамфетамини не трябваше да остане и следа. И най-важното — той все още не беше станал велик. Макар че напредваше доста бързо в тази насока.

— Между другото, изпрати двама-трима от редовните полицаи в магазина на Бърпи. Искам да конфискуват оръжията, които се продават там. Ако Ромео започне да протестира, да му кажат, че прибягваме до тази мярка за да не се въоръжат приятелите на Дейл Барбара. Схващаш ли?

— Да. — Картър пак си записа нещо в тефтера. — Дентън и Уетингтън? Да отидат ли те?

Големия Джим се намръщи. Уетингтън — момичето с големите цици. Той й нямаше никакво доверие. Та как би могъл да харесва полицай с цици; момичетата не ставаха за тази работа, но имаше и нещо друго. Тя го гледаше по особен начин.

— Фреди Дентън — да, Уетингтън — не. Хенри Морисън също не. Изпрати Дентън и Джордж Фредерик. Кажи им да приберат оръжията в трезора на участъка.

— Разбрано.

Рени се намръщи още повече, когато телефонът му иззвъня. Той вдигна и каза:

— Джим Рени.

— Здравейте, съветник Рени. Обажда се полковник Джеймс Кокс. Аз съм назначен за началник на проект „Купол“. Струва ми се, че е дошло време да поговорим.

Големия Джим се отпусна в стола си. На лицето му се появи усмивка.

— Бог да ви благослови, полковник. Слушам ви.

— Имам информация, че сте арестували човека, който трябваше по заповед на президента на Съединените щати да поеме управлението на Честърс Мил.

Точно така, господине. Господин Барбара е обвинен в убийство. Всъщност в четири убийства. Съмнявам се, че президентът иска градът ни да бъде управляван от сериен убиец. Това не би се отразило добре на резултата му на изборите.

— От което следва, че вие поемате кормилото.

— О, не — отвърна Рени и се усмихна още по-широко. — Аз съм просто един обикновен градски съветник. Анди Сандърс е шефът, а Барбара беше арестуван по заповед на Питър Рандолф — нашия нов полицейски началник.

— С други думи, ръцете ви са чисти. Такава ще бъде позицията ви, когато Купола изчезне и започне разследването.

Големия Джим усети, че от гласа на проклетника лъха разочарование, и много се зарадва. Кучите синове от Пентагона бяха свикнали да яхат, а не да бъдат яхани.

— Няма как да си изцапам ръцете, полковник Кокс. Намерили са идентификационните плочки на Барбара в ръката на една от жертвите. Всичко е ясно.

— Много удобно.

— Имате право на мнение.

— Ако включите новините — започна Кокс, — ще видите, че този арест е предмет на сериозни обсъждания, още повече, че характеристиката на Барбара е безупречна. Обсъжда се и вашата характеристика, която съвсем не е безупречна.

— Да не мислите, че съм изненадан? Вие знаете как се манипулират новини. Манипулирате ги още от войната във Виетнам.

— По Си Ен Ен казаха, че през деветдесетте години сте били разследван за прилагане на некоректни търговски практики. В репортажа на Ен Би Си споменаха, че през 2008 година сте отпускали заеми по некоректен начин. Май сте начислявали незаконни лихви, а? От порядъка на четирийсет процента? След това и по сделки с коли и камиони, които вече са били платени на двойна, че дори и на тройна цена? Вашите избиратели вероятно гледат новини.

Всички тези обвинения бяха снети. Той беше платил добри пари, за да бъдат снети.

— Хората в моя град знаят, че телевизиите са готови ми разпространяват какви ли не глупости, само и само да могат да продават мехлеми за хемороиди и приспивателни.

— Има и още. Според главния прокурор на Мейн предишният началник на полицията — този, който почина миналата неделя — ви е разследвал за данъчни измами, присвояване на общинско имущество и разпространяване на наркотици. Не сме предоставяли тази информация на пресата, няма и да я предоставяме… ако ни съдействате. Откажете се от поста си на съветник. Господин Сандърс също трябва да се откаже. Назначете третия съветник — Андрея Гринъл, за председател и Джаклин Уетингтън — за президентски представител в Честърс Мил.

Доброто настроение на Големия Джим вече се беше изпарило напълно.

— Човече, ти да не си се смахнал! Андрея Гринъл е наркоманка, пристрастена към оксиконтин, а Уетингтън няма и капчица мозък в шибаната си глава!

— Убеден съм, че грешиш, Рени. — Вече не си говореха на „ви“, ерата на добрите чувства като че ли беше отминала. — Уетингтън е била наградена за участието си в разбиването на престъпна група, занимаваща се с търговия на наркотици в „Шейсет и седма поддържаща военна болница“ във Вюрцбург, Германия. Лично ми я препоръча Джак Рийчър — по моето скромно мнение най-печеното военно ченге, по дяволите.

— В теб няма нищо скромно, а и съвсем не одобрявам сквернословията ти. Аз съм християнин.

— Християнин, който според моята информация продава наркотици.

— Не се засягам от подобни обиди.

„Особено пък, когато съм под Купола“ — помисли си Големия Джим и се усмихна:

— Имаш ли изобщо някакви доказателства?

— Я стига, Рени. Сериозни хора сме. И двамата знаем, че това няма никакво значение. За пресата Купола е по-голямо събитие от случилото се на единайсети септември. Наясно си колко са състрадателни журналистите. Ако не започнеш да ми сътрудничиш, така ще те подредя, че никога няма да можеш да се съвземеш. Когато Купола изчезне, първо ще отговаряш пред сенатската подкомисия и съда, а после ще отидеш право в затвора. Обещавам ти. Откажи се и нищо лошо няма да ти се случи! И това ти обещавам.

— Когато Купола изчезне — замислено изрече Рени. — А кога ще стане това?

— Може би по-скоро, отколкото си мислиш. Щом вляза в града, веднага ще ти сложа белезници и ще те кача на самолет, който ще те откара във форт Лийвънуорт, Канзас, където ще погостуваш малко, преди да бъдеш изправен пред съда.

Големия Джим онемя за момент, втрещен от наглостта на полковника. След това се изсмя.

— Ако наистина милееш за града, Рени, трябва да подадеш оставка. Виж какви неща започнаха да стават — шест убийства, две от които в болницата, самоубийство, бунтове за храна. Ти не си за тази работа.

Големия Джим стисна здраво златната бейзболна топка. Картър Тибодо го гледаше разтревожено.

— Ако беше тук, полковник, щеше да разбереш как постъпих с Когинс. Бог ми е свидетел.

— Рени?

— Тук съм. — Той замълча. — А ти си там. — Пак замълча за момент. — А Купола няма да изчезне. И двамата знаем това. Дори и да пуснете върху него най-голямата атомна бомба, с която разполагате, обезлюдявайки за стотици години околните градове и избивайки с радиация всички в Честърс Мил, ако изобщо радиацията успее да проникне вътре, той пак няма да изчезне. — Рени се задъха, но сърцето му биеше силно и ритмично. — Защото Купола се е появил по волята на Господ.

Той вярваше дълбоко в това. Вярваше също, че Господ е повелил да ръководи града през следващите седмици, месеци и години.

— Какво?

— Чу ме какво казах. — Знаеше, че залага цялото си бъдеще върху непоклатимостта на Купола. Знаеше, че някои хора щяха да го помислят за луд. Знаеше също така, че тези хора са безбожници. Като скапания полковник Джеймс О. Кокс.

— Рени, бъди разумен. Моля те.

Големия Джим хареса думичката „моля“. Тя моментално върна доброто му настроение.

— Хайде, да направим една рекапитулация, полковник Кокс. Анди Сандърс е шефът, не аз. Естествено аз много високо ценя вниманието, което такава високопоставена особа като теб ми оказва. И макар да съм сигурен, че Анди ще оцени офертата ти, която всъщност означава контролиране на нещата от дистанция, мисля, че от негово име мога да ти кажа да си я завреш на онова място което не го огрява слънцето. Ние сме сами тук и затова ще се справяме сами.

— Ти си луд! — възкликна учудено Кокс.

— Безбожниците наричат религиозните хора луди. Така се опитват да се предпазят от вярата. Ние сме свикнали, затова не ти се сърдя. — Това беше лъжа. — Може ли да те попитам нещо?

— Питай.

— Ще прекъснете ли телефонните връзки и интернет?

— Това би ти харесало, нали?

— Разбира се, че не. — Още една лъжа.

— Телефоните и интернет остават. Остава и петъчната пресконференция. На която ще ти бъдат задавани неудобни въпроси, уверявам те.

— В близко бъдеще няма да участвам в никакви пресконференции, полковник. Нито пък Анди. А горката госпожа Гринъл не е с всичкия си, така че можеш да отложиш…

— О, не. В никакъв случай. — Усмихваше ли се Кокс в момента? Май да. — Пресконференцията ще бъде в петък на обяд. Ще продължи дълго, така че по време на вечерните новини ще бъдат продадени много мехлеми за хемороиди.

— И кой ще присъства от нашия град, ако смея да попитам?

— Всички, Рени. Абсолютно всички. Защото ще позволим на роднините им да се приближат до Купола; точно на границата с Мотън, там, където стана самолетната катастрофа, в която загина съпругата на господин Сандърс. Ще присъстват представители на пресата, всичко ще се записва. Представи си деня за свиждане в щатския затвор, нещо такова ще се получи. Само дето няма да има престъпници. С изключение може би на теб.

Рени отново побесня:

— Не би направил такова нещо!

— О, мога, мога. — Онази усмивка май пак се беше появила. — Ти ще ми се присмиваш от твоята страна на Купола, а аз ще ти се присмивам от моята. Повечето от хората, които ще се скупчат до преградата, ще носят фланелки с надписи: „Дейл Барбара е невинен“, „Освободете Дейл Барбара“ и „Осъдете Джеймс Рени“. Ще се леят сълзи. Разделените от Купола ще се опитват да докоснат дланите си и дори да се целунат, въпреки невидимата преграда. Журналистите ще направят страхотни репортажи, пропагандата ще действа перфектно. И най-важното, хората в твоя град ще започнат да се чудят защо са се оставили да ги управлява такъв некомпетентен човек като теб.

— Няма да го позволя — произнесе с надебелял глас Големия Джим.

— И какво ще направиш? Та това са повече от хиляда човека. Не можеш да ги застреляш всичките. — Кокс замълча за момент, а когато заговори отново, гласът му беше съвсем спокоен: — Хайде да се споразумеем, съветник Рени. Все още можеш да се измъкнеш чист. Просто трябва де се откажеш от поста си.

Големия Джим видя, че Младши се носи по коридора като призрак (облечен в долнище на пижама и обут с чехли), но не му обърна никакво внимание. Дори ако синът му се строполеше мъртъв, той нямаше да помръдне от бюрото си, щеше да продължи да умува, стискайки здраво златната топка и телефона. Най-много го тормозеше мисълта, че трябва да сдаде властта на Андрея Гринъл и на онази Уетингтън.

Това беше шега.

Лоша шега.

— Полковник Кокс, върви по дяволите!

Той затвори, извъртя се настрани и хвърли златната топка. Успя да уцели снимката с автограф на Тайгър Уудс. Стъклото се пръсна, рамката падна на пода, а Картър Тибодо, който беше свикнал да всява страх, но не и да се страхува, скочи уплашено на крака.

— Господин Рени? Добре ли сте?

Той изобщо не изглеждаше добре. По бузите му бяха разцъфнали пурпурни петна. Малките му очи бяха облещени, аха, да изскочат от орбитите си. Вената на челото му пулсираше.

— Никога няма да успеят да ми отнемат този град — прошепна Големия Джим.

— Ама, разбира се — рече Картър. — Без теб загиваме.

Тези думи поуспокоиха Големия Джим. Той посегна към телефон, но тогава си спомни, че Рандолф се е прибрал вкъщи да поспи. Новият началник на полицията, който почти не беше почивал от началото на кризата, беше заявил на Картър, че ще спи поне до обяд. Това нямаше значение. Така и така нямаше никаква полза от него.

— Картър, ще напишеш една бележка. Покажи я на Морисън, ако той е в участъка тази сутрин, а след това я остави на бюрото на Рандолф. След това се връщай веднага тук. — Той сбърчи чело и се позамисли. — И виж дали Младши е там. Той излезе, докато аз говорех по телефона с онзи нагъл полковник. Не го търси, ако не е там, но ако е, виж дали е добре.

— Добре. Какво да пиша?

— Скъпи Рандолф, Джаклин Уетингтън трябва незабавно да бъде отстранена от полицията.

— Това „уволнена“ ли означава?

— Да.

Картър започна да драска в тефтера си. Големия Джим търпеливо го изчака. Вече беше добре.

— И добави: Драги Морисън, когато Уетингтън се яви на работа, моля те, информирай я, че е освободена и че трябва да прибере личните си вещи от шкафчето, което е ползвала до момента. Ако поиска да узнае причините, кажи й, че правим реорганизация и че повече нямаме нужда от услугите й.

— Узнае с „о“ или с „у“ се пише, господин Рени?

— Правописът не е важен, бележката е важна.

— Да. Добре.

— Ако има някакви въпроси, да ме потърси.

— Разбрано. Това ли е всичко?

— Не. Онзи, който я види пръв, да й вземе значката и пистолета. Ако започне да протестира, че пистолетът е нейна лична собственост, да й дадат разписка и да й кажат, че ще си го получи обратно след края на кризата.

Картър драска още известно време, след това вдигна поглед.

— Какво му е на Младши, господин Рени?

— Не знам. Май има мигрена. Каквото и да е, сега нямам време да се занимавам с него. Зает съм с по-неотложна работа. — Той посочи бележника. — Дай да видя.

Картър му го даде. Пишеше като третокласник, но пък не беше пропуснал нищо. Рени се подписа.