Стивън Кинг
Под купола (135)

5.

След като занесе Гайгеровия брояч — адресатът на доставката го прие с голяма охота и дори с нетърпение, обещавайки, че ще започне проверките с уреда още рано във вторник, — Джулия се запъти към магазина на Бърпи. Редом с нея вървеше и Хорас, вързан на каишка. Ромео й беше казал, че има в склада две нови копирни машини „Киосера“, при това все още в оригиналните си фирмени кашони. Бърпи бе готов да й преотстъпи и двете.

— Заделил съм настрана и малко газ — смигна й той, докато потупваше кучето. — Ще се погрижа да получиш това, което ти трябва — поне доколкото зависи от мен, де. Все пак вестникът не бива да спира, не съм ли прав? Точно в момента е по-важен от всякога, не мислиш ли?

Всъщност Джулия точно това си мислеше и му го каза.

— Голяма длъжница съм ти за всичко това, Роми — добави и го целуна по бузата.

— Очаквам голямо намаление на седмичната си реклама, когато всичко това приключи — ухили се той и потупа по носа си с показалец, сякаш вече имаха голяма тайна. А може би пък беше точно така.

Малко след като се раздели с Бърпи, мобилният й телефон изчурулика и Джулия го извади от джоба на панталона си.

— Ало?

— Добър вечер, госпожице Шамуей.

— О, полковник Кокс, колко се радвам да чуя гласа ви! — каза бързо тя. — Не можете да си представите колко се вълнуват провинциалните ни душици всеки път, когато ни се обаждат от столицата! Как е животът извън Купола?

— Като цяло животът си е чудесен — отвърна той. — С изключение на мястото, където се намирам аз! Знаете какво стана с ракетите, нали?

— Наблюдавахме ги как се забиват в преградата. Без да успеят да я пробият. За сметка на това обаче запалиха чудесен пожар от вашата страна…

— Вината за това не е моя…

— … и малко по-скромен от нашата.

— Търся полковник Барбара — заяви Кокс, — който би трябвало да носи със себе си проклетия телефон!

— Прав сте! — възкликна тя с най-жизнерадостния си тон. — А хората в проклетия Ад би трябвало да имат леденостудена лимонада!

Тя се спря пред бензиностанцията, която бе затворена. На витрината висеше парче картон, върху който на ръка бе надраскано: „РАБОТНО ВРЕМЕ ЗА УТРЕ ОТ 11 ДО 14 Ч. НЕ ИДВАЙТЕ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ!“.

— Госпожице Шамуей…

— Ще обсъдим полковник Барбара само след минутка — каза Джулия. — За момента искам да разбера две неща. Първо, кога пресата ще бъде допусната до Купола? Защото американците заслужават да знаят повече, отколкото правителството им позволява, не мислите ли?

Очакваше полковникът да й каже: „не, не мисля“ и да добави, че нито „Ню Йорк Таймс“, нито Си Ен Ен ще бъдат допуснати до Купола в обозримо бъдеще, обаче Кокс я изненада:

— Вероятно в петък, ако никой от другите козове, които държим в ръката си, не проработи. Кое е другото нещо, което ви интересува, госпожице Шамуей? Бъдете кратка, ако обичате, защото не съм от пресцентъра. Нямам подобна квалификация.

— Вие ми се обадихте, така че ще се съобразявате с мен. Затова без оплаквания, полковник.

— Госпожице Шамуей, при цялото ми уважение към вас, вашият мобилен телефон не е единственият в Честърс Мил, с който мога да се свържа.

— Сигурна съм, че е така, но не мисля, че Барби ще разговаря с вас, ако ме пренебрегнете по такъв начин. И бездруго не е особено щастлив от перспективата да стане комендант на концлагер.

Кокс въздъхна.

— Какъв е въпросът ви?

— Искам да ми кажете температурата в южната или източната част на Купола — истинската температура, а не тази следствие на пожара, запален от вашите хора.

— Защо…

— Разполагате ли с тази информация, или не? Мисля, че разполагате или можете да я получите. Предполагам, че сега седите пред огромен екран и имате достъп до всичко, включително и размера на бельото ми. — Тя помълча и добави: — Кажете ли „шестнайсети“, този разговор приключва на секундата.

— Госпожице Шамуей, чувството си за хумор ли ми демонстрирате, или винаги сте си такава?

— Уморена съм и съм уплашена. Отдайте го на това.

Кратка пауза от страна на Кокс. Стори й се, че чува далечно тракане на компютърна клавиатура.

— Сега в Касъл Рок е осем цяло и три градуса по Целзий — каза накрая мъжът. — Сега доволна ли сте?

— Да. — Разликата не беше толкова голяма, както се бе опасявала, ала не бе и незначителна. — В момента съм пред термометъра на прозореца на бензиностанцията на Честърс Мил, полковник Кокс. И той показва четиринайсет цяло и пет градуса по Целзий. Това означава над шест градуса разлика между две места, които се намират на по-малко от трийсетина километра едно от друго. И ако тази вечер от Западен Мейн не се задава горещ атмосферен фронт, значи тук става нещо… Не сте ли съгласен?

Кокс не отговори на въпроса й; вместо това каза нещо, което насочи вниманието й в съвършено различна посока.

— Смятаме да опитаме с нещо друго. Около девет часа тази вечер. Това исках да кажа на Барби.

— Значи се надявате, че план Б ще свърши по-добра работа от план А. Точно в този момент обаче избраникът на президента храни насъбралото се множество в „Дивата роза“. С пиле със сметана, както твърди мълвата. — Тя зърна светлинките на ресторанта в другия край на улицата и осъзна колко е гладна.

— Ще ме изслушате ли, за да му предадете съобщението ми? — попита Кокс и Джулия ясно долови последните две думи от въпроса му, въпреки че не бяха изречени — „заядлива“ и „кучко“.

— С най-голямо удоволствие — изчурулика тя и се усмихна. Защото наистина бе заядлива кучка. Когато се налагаше.

— Ще приложим върху преградата експериментална киселина. Изкуствено синтезиран агент на базата на флуороводородната киселина. Девет пъти по-разяждаща от обикновената.

— Колко е хубав животът с химия!

— Казаха ми, че с нея теоретично може да се прогори дупка, дълбока три километра, в плътна скална маса.

— Имате невероятни колеги, полковник.

— Ще я приложим там, където Мотън Роуд пресича… — чу се шумолене на хартия — … където навлиза в границата на Харлоу. Очаквам да бъда там.

— Тогава ще кажа на Барби да натовари някой друг с миенето на съдовете.

— Вие ще ни удостоите ли с вашата компания, госпожице Шамуей?

Тя понечи да отвърне: „за нищо на света не бих пропуснала подобна възможност“, ала в същия миг сякаш портите на Ада се разтвориха и на улицата настана страшна суматоха.

— Какво става там? — разтревожи се Кокс.

Джулия не отговори. Тя затвори капачето на телефона и го пъхна в джоба си, докато тичаше към мястото, откъдето се чуваха виковете. И нещо друго. Нещо, което звучеше като ръмжене.

Малко преди да стигне там, проехтя и изстрел.