Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Under the Dome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Под купола. Том І

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010

ИК „Плеяда“, София, 2010

ISBN: 978-954-409-306-8

 

 

Издание:

Стивън Кинг. Под купола. Том ІІ

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Дизайн: Димитър Стоянов — Димо̀, 2010

ИК „Плеяда“, София, 2010

ISBN: 978-954-409-307-5

История

  1. — Добавяне

3.

Търстън Маршал беше изморен — по-скоро капнал, — но се чувстваше по-щастлив от всякога. В това без съмнение имаше нещо перверзно — той беше уважаван професор; поет, чиито стихосбирки се публикуваха, и редактор на престижно литературно списание. Освен това делеше леглото си с прекрасна млада жена, жена, която беше интелигентна и която го смяташе за чудесен човек. Фактът, че раздаваше хапчета, мажеше с мехлеми и изхвърляше съдържанието на подлоги (без да споменаваме, че преди час се наложи да избърше дупето на бебето на Буши), го караше да се чувства наистина щастлив. Може би това беше перверзно, но той се чувстваше щастлив. Миризмата на дезинфектанти и препарати за почистване на подове го връщаше в младостта. Спомените бяха много ясни тази вечер — от острата миризма на масло от пачули в апартамента на Дейвид Перна до лентата за глава с ориенталски мотиви, която Търстън носеше на погребението на Боби Кенеди.

Докато обикаляше стаите, той тихичко си тананикаше „Биг Лег Уомън“.

Той надникна във фоайето и видя, че сестрата с разбития клюн и дребничката симпатична младша сестра (Хариет) спят на пренесените на това място койки. Кушетката беше свободна; той смяташе скоро или да подремне няколко часа на нея, или да се прибере в къщата на Хайленд Авеню, която сега беше негов дом. Май щеше да направи второто.

Странно развитие на нещата.

Странен свят.

Първо обаче пак щеше да нагледа хората, които вече смяташе за свои пациенти. Това нямаше да му отнеме много време, защото болницата беше миниатюрна. А и повечето стаи бяха празни. Бил Олнът, който беше принуден да будува до девет часа заради нараняването, получено при мелето във „Фуд Сити“, сега спеше дълбоко, а даже и похъркваше. Беше се обърнал настрани, за да не притиска раната на тила си.

Уонда Кръмли беше две стаи по-нататък. Мониторът бибиткаше ритмично; кръвното й налягане беше малко по-ниско, но тя беше на кислород и Търстън се опасяваше, че тази кауза е загубена. Твърде голямо затлъстяване и твърде много цигари. Съпругът й и по-малката й дъщеря седяха до нея. Търстън показа на Уендъл Кръмли знака за победа (който в неговите младежки години беше знака на мира), а Уендъл се ухили и също разтвори средния пръст и показалеца си.

Танси Фрийман, която беше оперирана от апендицит, четеше списание.

— Защо пищеше пожарната сирена — попита го тя.

— Не знам, скъпа. Все още ли те боли?

— Не много — отвърна спокойно тя. — По-скоро слабо. Ще мога ли утре да се прибера вкъщи?

— Доктор Ръсти ще реши, но моята кристална топка казва „да“. — Когато видя как лицето й засия, на него му се доплака. Така и не разбра защо.

— Майката на онова бебе се върна — каза Танси. — Видях я да минава по коридора.

— Хубаво — отговори Търстън. Бебето не му беше създавало големи неприятности. Да, беше проплакало няколко пъти, но през повечето време спеше, ядеше или лежеше в кошарката си, взирайки се апатично в тавана. Името му беше Уолтър (на картона на вратата беше изписано цялото му име — Литъл Уолтър), но за Търстън Маршал то беше торазиненото бебе.

Той отвори вратата на стая 23 — тази с жълтия надпис „бебе на борда“, прикрепен с помощта на вакуумна гума — и видя, че младата жена (Джина му беше прошепнала, че тя е жертва на изнасилване) седи на стола до леглото. Държеше бебето в скута си и го хранеше с шишето.

— Добре ли сте… — Търстън погледна другото име, което беше изписано на картона. — Госпожо Буши?

Той произнесе името й като „Бучез“, но Сами не си направи труда да го поправи, нито пък да поясни, че момчетата я наричаха Буши Дупенцето.

— Да, докторе — отговори.

Търстън също не си направи труда да я извади от заблуждението й. Странната радост — тази, в която имаше скрити сълзи — се засили още малко. Само като се замислеше по каква случайност беше станал доброволец… ако Каро не го беше окуражила… той щеше да пропусне това.

— Доктор Ръсти ще се зарадва, че сте се върнали. Уолтър със сигурност е доволен. Имате ли нужда от болкоуспокояващи?

— Не. — Това беше самата истина. Все още усещаше пулсираща болка, но можеше да я изтърпи. Имаше чувството, че се рее над себе си, завързана за земята с много тънка нишка.

— Добре. Това означава, че състоянието ви се подобрява.

— Да — отговори Сами. — Скоро ще се оправя.

— Нали ще си полегнете малко, когато го нахраните? Доктор Ръсти ще ви прегледа сутринта.

— Да, добре.

— Лека нощ, госпожо Бучез.

— Лека нощ, докторе.

Търстън затвори внимателно вратата и тръгна по коридора. В края му беше стаята на Ру. Щеше да хвърли един поглед там, а после щеше да се отдаде на заслужена почивка.

Тя изглеждаше сънена, но не спеше. За разлика от младия мъж, който беше дошъл да я посети. Той седеше в ъгъла и дремеше; в скута му лежеше спортно списание, а дългите му крака бяха протегнати.

Джорджия направи знак на Търстън да дойде и прошепна нещо, когато той се наведе над нея. Тъй като говореше тихо и тъй като повечето й зъби ги нямаше, той схвана само няколко думи.

— Не го буи. — На Търстън тя му звучеше като Хоумър Симпсън. — Само той доде да м види.

Търстън кимна. Времето за свиждания отдавна беше отминало, разбира се; а и като се имаше предвид, че младият мъж носеше синя риза и пистолет, сигурно щяха да му се скарат, че не е реагирал на пожарната сирена, но какво пък чак толкова? С него или без него, все тая, и щом сирената не беше успяла да го събуди, той едва ли щеше да помогне много при гасенето. Търстън допря показалец до устните си и каза „шшшт“, за да покаже, че двамата са съучастници. Тя се опита да се усмихне и потрепери.

Въпреки това не й даде болкоуспокояващи — съгласно графиката, намираща се на таблата на леглото, Джорджия беше получила достатъчно. Той излезе, затвори внимателно вратата зад себе си и тръгна. Не забеляза, че вратата на стаята „бебе на борда“ отново е открехната.

Кушетката във фоайето се опита да го съблазни, но Търстън беше решил да се върне в къщата на Хайленд Авеню, за да види как са децата.