Стивън Кинг
Под купола (140)

10.

Преди да похлопа на вратата на Големия Джим, Ръсти Евърет изключи мобилния си телефон. Сега Рени седеше зад бюрото си, а Ръсти — на стола пред него. На стола, където сядаха всички онези, които идваха при градския съветник с молба за някаква услуга.

В кабинета (вероятно Рени го определяше като „домашен офис“ в данъчната си декларация) се усещаше приятен боров аромат, сякаш паркетът току-що бе лакиран, ала въпреки всичко Ръсти не се чувстваше комфортно. И това не се дължеше само на картината с „арийския“ Исус, изнасящ знаменитата проповед на планината, нито на хвалебствените грамоти по стените, нито на лъскавия паркет, който би трябвало да е покрит с килим, предпазващ го от надраскване; не, освен всички тези фактори в помещението определено се долавяше и нещо друго. И макар че Ръсти Евърет не вярваше в свръхестественото, бе готов да се закълне, че кабинетът сякаш е обитаван от призраци.

„Може би реагираш така само защото се чувстваш леко изплашен — помисли си той. — Това е най-правдоподобното обяснение.“

С надеждата, че Рени няма да подуши страха му, медикът му разказа за изчезналите от болницата газови бутилки. Спомена как бе открил една от тях в хранилището зад градския съвет, присъединена към генератора на сградата. И добави, че от другите няма и следа.

— Така че имам два въпроса — завърши Ръсти. — Как се е озовала тази бутилка там и къде са останалите?

Големия Джим се залюля на стола си, сключи ръце зад главата си и започна да съзерцава тавана. Ръсти пък си даде сметка, че се е загледал в сувенирната бейзболна топка на бюрото на домакина му. На поставката й се виждаше посвещение с автограф от легендата Бил Лий, който навремето бе играл за „Ред Сокс“. И в това нямаше нищо чудно. Нали посетителите трябваше да бъдат впечатлявани? Също като снимките по стените, златистата топка заявяваше, че Големия Джим Рени е приятел с Големи хора: „Виж ми посвещенията, простосмъртний, и се гръмни от отчаяние!“ За Ръсти обаче бейзболната топка и надписът, обърнати към гостите, най-добре символизираха неприятната аура на помещението, в което се намираше. Те не бяха нищо повече от една фасада; кухо свидетелство за престиж и власт.

— Не знаех, че са ти дали разрешение да ровиш из нашето хранилище — отбеляза Големия Джим, без да отделя очи от тавана. Месестите му пръсти все още бяха сплетени зад главата му. — Може би си станал част от градската администрация, без аз да разбера? Ако е така, моя грешка — „мой проблем“, както казва Младши. Винаги съм те мислил за медицинска сестра с кетап за изписване на рецепти.

Ръсти си каза, че в момента Големия Джим му прилагаше любимата си тактика — да го вбеси и да отклони вниманието му от проблема, по който бе дошъл.

— Не съм част от градската администрация — отвърна, — а от медицинския екип в болницата. И освен това съм данъкоплатец.

— Е, и?

Евърет почувства как лицето му пламва от гняв.

— Ами тези неща правят хранилището донякъде и мое. — Изчака да види как щеше да реагира Рени, ала мъжът зад бюрото остана невъзмутим. — Освен това не беше и заключено. Това обаче няма пряко отношение към проблема… Видях, каквото видях, и искам обяснение. Като служител на болницата.

— И данъкоплатец. Не го забравяй.

Ръсти продължаваше да се взира в него, без даже да кимне.

— Не мога да ти дам обяснение — каза накрая Големия Джим.

Евърет повдигна вежди.

— Нима? Мислех си, че пръстите ви усещат пулса на този град така, както никой друг не би могъл. Нали така бяхте казали на последните избори за градски съветници? А сега ми заявявате, че не можете да ми обясните къде са изчезнали запасите от газ на града? Не мога да повярвам.

За първи път хладнокръвието на Рени го беше напуснало:

— Изобщо не ме интересува дали ми вярвате или не. Досега никой не ми е говорил по този начин. — В същия миг погледът му се стрелна към стената, сякаш за да се увери, че снимката с автограф от Тайгър Удс все още виси там; класически похват на изпечените лъжци.

— Болницата всеки момент ще остане без газ. И когато това се случи, малцината от нас, които са все още на работа, по нищо няма да се различават от лекари-доброволци в хирургическа палатка от времето на Гражданската война. Сегашните ни пациенти — сред които има човек с инфаркт и тежък случай на диабет, при който може да се наложи ампутация — ще се влошат, ако останем без ток. Този с диабета е Джими Сиройс. Колата му все още е на паркинга и на бронята й има стикер, който гласи: „ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ГОЛЕМИЯ ДЖИМ“.

— Ще разследвам случая — заяви Рени. Говореше със снизходителен тон, сякаш правеше огромна услуга на Евърет. — Най-вероятно запасите от газ на града не се съхраняват в хранилището, а някъде другаде. Що се отнася до тези на болницата, боя се, че няма как да узная.

— Какви други места? Може би в пожарната или на сметището на Год Крийк Роуд, където даже и една барака няма? Не се сещам за други места…

— Господин Евърет, аз съм зает човек. Сега ще трябва да ме извините.

Ръсти се изправи. Изгаряше от желание да свие ръце в юмруци, ала успя да се овладее.

— Ще ви попитам още веднъж — изрече бавно. — Направо, без заобикалки, като мъж с мъж. Знаете ли къде се намират изчезналите газови бутилки от болницата?

— Не. — Този път погледът на Рени се стрелна към Дейл Ърнхард. — И нямам никакво намерение да се ровя в подтекста на въпроса ти, синко, защото едва ли искаш да ме видиш ядосан. Сега защо не изприпкаш обратно в болницата, за да провериш как е Джими Сиройс? Кажи му, че Големия Джим му изпраща много поздрави и сам ще се отбие да го види, когато нещата се поуталожат…

Евърет продължаваше да се бори с гнева си, ала явно губеше битката:

— Да изприпкам? Май сте забравили, че сте служител на обществото, а не някакъв феодал или диктатор! В настоящия момент аз съм главното медицинско лице в града и настоявам да получа някои отго…

Мобилният телефон на Големия Джим иззвъня и той вдигна апарата. Заслуша се и всяка следваща секунда бръчките около устата му ставаха все по-дълбоки, а изражението му — все по-мрачно.

— Да му се не види! Всеки път, когато ви оставя за малко сами… — Той продължи да слуша и накрая каза: — Ако има външни хора в кабинета ти, Пит, най-добре си затвори плювалника, преди да си надробил някаква каша и да затънеш до гуша в нея! Обади се на Анди! Идвам веднага и тримата заедно ще оправим нещата.

Той прекъсна връзката и се изправи.

— Трябва да отида в полицейското управление. Има извънредна ситуация… или просто поредната бъркотия, но ще го разбера едва на място. Струва ми се, че и вие ще трябва да побързате, защото в болницата ще имат нужда от вас. Преподобната Либи не е много добре…

— Защо? Какво се е случило?

Очите на Големия Джим го гледаха изпитателно от тесните си процепи.

— Сигурен съм, че ще го научите от нея. Не знам дали ще бъде истината, но ще го чуете. Така че си вършете работата, момко, и ме оставете и аз да си върша моята.

Ръсти прекоси антрето и излезе от къщата. Слепоочията му пулсираха. На запад залязващото слънце приличаше на кървава пихтиеста маса. Въздухът бе напълно неподвижен и в него продължаваше да се усеща миризмата на дим. В подножието на стълбите парамедикът вдигна показалец и го насочи към обществения служител, който го чакаше да напусне границите на имота му, преди да стори същото. Жестът му накара Големия Джим да се намръщи, ала Евърет продължи да го сочи.

— Никой не може да ми казва да си върша работата и смятам да направя търсенето на изчезналите газови бутилки част от нея. И ако ги открия на неподходящото място, някой друг ще започне да върши вашата работа, съветник Рени. Обещавам ви го.

Големия Джим само му махна презрително с ръка.

— Разкарай се оттук, синко. В болницата те чакат.