Стивън Кинг
Под купола (174)

5.

Джо и приятелите му вървяха надолу по хълма към откритата естрада в центъра на парка. Зад тях река Престил тихо си мърмореше. Нивото й беше забележимо по-ниско, защото Куполът я преграждаше като бент в северозападната част на града. И ако невидимата бариера си останеше на мястото, помисли си Плашилото, до утре-вдругиден реката щеше да се превърне в тинесто мочурище.

— Добре — заяви Бени. — Стига сме се размотавали. Време е суперскейтърите да спасят Честърс Мил. Хайде да пускаме тази джаджа!

С изключително внимание (и почти религиозен трепет) Джо извади Гайгеровия брояч от пазарската чанта. Батерията, която го бе захранвала, отдавна се бе изтощила и бе отделила гъста лепкава маса, но с помощта на малко хлебна сода бяха успели да отстранят корозията. Нори пък бе успяла да открие не една, а цели три шестволтови батерии в бащиния й килер за инструменти. „Той е истински маниак на тема батерии — сподели тя на двете момчета — и веднъж щеше да се пребие, докато се мъчеше да кара скейтборд, но аз си го обичам.“

Джо постави палец върху лостчето, което включваше уреда, и ги изгледа мрачно.

— Нали си давате сметка, че дори и да не отчете нищо, пак може да има генератор, но такъв, който просто не излъчва алфа– и бета-вълни…

— Хайде, включвай го най-сетне! — прекъсна го Бени. — Това напрежение направо ме убива.

— Прав е — кимна Нори. — Пускай го.

Тогава се случи нещо странно. Бяха изпробвали Гайгеровия брояч много пъти из къщата на Джо и той си работеше перфектно — например, щом го доближиха до стар часовник с радиев циферблат, стрелката му забележимо потрепна. Всеки от тях се бе изредил да тества уреда. Сега обаче, когато вече бяха тук — в „проучвателната зона“, както казваха учените, — Джо имаше чувството, че ръката му е замръзнала. А на челото му бе избила пот. Усещаше я как се събира на по-големи капчици, които всеки момент ще се търкулнат по лицето му.

Сигурно щеше да стои още дълго така, ако Нори не бе сложила ръката си върху неговата. После и Бени последва примера й. Тримата заедно натиснаха лостчето и стрелката в прозорчето „Отчитания в секунда“ моментално скочи на +5, а Нори стисна рамото на Джо. Сетне обаче се върна на +2 и момичето разхлаби пръстите си. Никой от тримата нямаше опит с подобни измервателни уреди, но предположиха, че това е нормалният радиационен фон.

Джо закрачи бавно около естрадата, протегнал напред Гайгер-Мюлеровата тръбичка, която бе свързана с брояча посредством нещо като старомоден телефонен кабел. Лампичката светеше в ярко кехлибарено, а стрелката, макар и да потрепваше от време на време, предимно си стоеше близо до нулата. Резкият й скок, на който бяха станали свидетели в началото, вероятно бе предизвикан от техните движения. Джо не беше изненадан — част от него добре съзнаваше, че няма да стане толкова лесно, — ала в същото време изпитваше горчиво разочарование. Сам се изненада от лекотата, с която разочарованието и липсата на изненади се допълваха взаимно — бяха също като онези готини телевизионни актриси, близначките Олсен.

— Дай на мен — каза Нори. — Може да имам по-голям късмет.

Джо й връчи уреда, без да се възпротиви. През следващия час и нещо те кръстосваха парка, като се редуваха с брояча. По някое време видяха как една кола завива по Мил Стрийт, но не забелязаха, че Рени Младши (който отново се чувстваше по-добре) е зад волана й. Той също не ги видя. По-късно пък по улицата профуча линейка — с включена сирена и мигащи светлини, — очевидно устремена към „Фуд Сити“. Хлапетата се загледаха подире й, но побързаха да се върнат към мисията си и бяха погълнати от нея, когато Младши отново се появи — този път зад волана на бащиния си хамър.

Така и не прибягнаха до фризбито, което си бяха донесли за параван; бяха твърде заети с радиационните си проучвания. Не се и наложи да го вадят от чантата. Малцина от жителите на града, забързани към домовете си, хвърлиха погледи към парка. Някои бяха ранени, повечето носеха заграбени продукти, а трети бутаха натоварени догоре пазарски колички. Почти всички обаче изглеждаха засрамени.

По пладне трите хлапета вече бяха на път да се откажат. Освен това бяха огладнели.

— Да отидем у нас — предложи Джо. — Мама ще ни приготви нещо за хапване.

— Супер! — възкликна Бени. — Надявам се да е задушено по китайски. Майка ти го прави страхотно!

— Преди това да минем по Моста на мира и да пробваме от другия бряг на Престил, а? — подхвърли Нори.

Джо вдигна рамене.

— Добре, но там няма нищо освен дървета. Пък и се отдалечаваме от центъра.

— Така е, но… — тя не довърши изречението си.

— Какво?

— Нищо. Просто ми хрумна нещо. Сигурно е глупаво и нищо няма да излезе, но пък нека опитаме…

Момчетата се спогледаха. Бени вдигна рамене и й подаде Гайгеровия брояч.

Върнаха се при моста и отново се промушиха под жълтата полицейска лента. Пасажът тънеше в сумрак, ала не беше толкова тъмно, че Бени да не види как стрелката на уреда се размърдва, когато надзърна през рамото й. Пристъпваха внимателно, за да не подлагат на изпитание и бездруго оределите дъски под краката им. Когато излязоха от другата страна, зърнаха старата табела, информираща ги: „НАПУСКАТЕ ПАРКА НА ЧЕСТЪРС МИЛ, СЪЗДАДЕН ПРЕЗ 1808 Г.“ Добре утъпкана пътека водеше нагоре по хълма, чийто склон бе гъсто обрасъл с дъбови, букови и ясенови дървета. Листата им висяха безжизнени и неподвижни и придаваха мрачен и потискащ вид на есенните им одежди.

Щом достигнаха подножието на пътечката, стрелката в „Отчитания в секунда“ се колебаеше между +5 и +10. После изведнъж скочи на +500, а оттам — на +1000. Горният край на циферблата бе маркиран с червено. Стрелката все още бе далеч от него, ала Джо бе сигурен, че в момента показва нещо повече от радиационния фон.

Бени не откъсваше поглед от леко потрепващата стрелка, а Джо — от Нори.

— Какво ти беше хрумнало? — попита. — Не се притеснявай да го кажеш, защото идеята ти явно никак не е глупава.

— Точно така — кимна Бени и почука по прозорчето „Отчитания в секунда“. Стрелката подскочи и се върна между +7 и +8.

— Мислех си дали генераторът и трансмитерът му са едно и също нещо — отвърна момичето. — Защото трансмитерът не е задължително да се намира по средата, а просто трябва да е достатъчно нависоко.

— Предавателят на радиото не е нависоко — изтъкна Бени. — Разположен е на полянката и оттам разпраща сигнала си. Виждал съм го с очите си.

— Така е, но тук имаме нещо супермощно — отбеляза Нори. — Татко ми каза, че мощността му сигурно надхвърля сто хиляди вата или там някъде… Може би това, което търсим, има по-малък обхват. И се замислих коя е най-високата част на града?

— Блек Ридж — каза Джо.

— Именно — съгласи се тя и вдигна малкия си юмрук.

Джо го удари леко със своя и посочи с ръка.

— Значи натам. Разстоянието е към четири-пет километра. — Той насочи тръбичката на брояча в тази посока и тримата ахнаха изумено, когато стрелката се издигна до +10.

— Да си го начукам — промълви Бени.

— Изчакай да станеш на четирийсет — подхвърли му Нори. Брутално пряма както винаги… но се изчерви. Леко.

— Недалеч от Блек Ридж Роуд има голяма овощна градина — заяви Джо. — Оттам се открива гледка към целия град, както и към ТР-90. Или поне така съм чувал от баща си. Може би трансмитерът е там. Нори, ти си истински гений! — В края на краищата нямаше защо да я чака тя да го целуне, когато можеше и сам да го направи. Въпреки това обаче не посмя да отиде по-далеч от ъгълчето на устните й.

Изглежда й стана приятно, обаче между очите й все още се виждаше малка бръчица.

— Може пък нищо да не излезе. Стрелката не полудя, както очаквах. Можем ли да отидем до там с колелата?

— Разбира се — отвърна Джо.

— Но след като обядваме — добави Бени. Неслучайно се смяташе за най-практичния член на компанията.