Стивън Кинг
Под купола (179)

10.

Зад високото до гърдите писалище, разположено във фоайето на полицейския участък, където хората идваха, за да съобщят за кражба, вандализъм или лаещо съседско куче, се намираше приемната. Там имаше бюра, шкафчета и кафеварка, надписът над която съобщаваше: „КАФЕТО И ПОНИЧКИТЕ НЕ СА БЕЗПЛАТНИ.“ Приемната служеше и като регистратура. Тук Барби бе фотографиран от Фреди Дентън и Хенри Морисън му взе отпечатъци от пръстите, докато Питър Рандолф и Дентън стояха от двете му страни с извадени оръжия.

— Не си стягай пръстите, трябва да са отпуснати! — кресна му Хенри. Това сякаш не беше същият човек, който обичаше да си бъбри с Барби за мачовете между „Ред Сокс“ и „Янкис“ по време на обяда си в „Дивата роза“ (неизменният му сандвич с бекон, маруля и домат и кисела краставичка отстрани). Този Хенри Морисън имаше вид на човек, който с радост би забил едно кроше на Барби в носа. — Ти не ги въртиш, аз го правя, затова ги искам отпуснати!

Барби се замисли дали да не му каже, че е трудно ръцете ти да не са стегнати, когато от двете ти страни стоят мъже с извадени патлаци… и знаеш, че нямат нищо против да ги използват срещу теб. Обаче предпочете да си държи устата затворена и да се концентрира над отпускането на ръцете си, за да може Морисън да свали отпечатъците му. При други обстоятелства навярно би го попитал защо изобщо си дават труд да му взимат отпечатъци, но май беше по-разумно да си замълчи и по този въпрос.

— Готово — обяви Хенри, когато прецени, че отпечатъците са достатъчно ясни. — Отведете го долу. Искам да си измия ръцете. Чувствам се омърсен, задето го докосвах.

Джаки и Линда пристъпиха към него. Рандолф и Дентън прибраха оръжията си в кобурите и сграбчиха ръцете на Барби, а жените извадиха своите пистолети. И макар че дулата им сочеха към земята, очевидно бяха готови за стрелба.

— Ако можех, щях да повърна всичко, с което си ме хранил — процеди Хенри. — Отвращаваш ме.

— Не съм го направил — каза Барби. — Помисли над тази възможност, Хенри.

Морисън се извърна безмълвно настрани. „Явно днес никой не иска да мисли“ — мина през ума на Барби. Което бе просто идеално за Джим Рени.

— Линда — обърна се той към жената на Ръсти. — Госпожо Евърет…

— Не искам да те слушам. — С изключение на тъмнеещите полумесеци под очите й, лицето й изглеждаше бледо като лист хартия. Сякаш някой я беше бушонирал.

— Хайде, слънчице — изръмжа Фреди и заби кокалчета в гърба на Барби, точно над бъбреците му. — Апартаментът ти те очаква.