Стивън Кинг
Под купола (182)

13.

Тъкмо бяха преполовили проядения от ръжда мост на Блек Ридж Роуд, когато Нори спря с колелото си и се загледа в отсрещния бряг на реката.

— По-добре да не спираме — изтъкна Джо. — Да използваме дневната светлина, докато още я има.

— Знам, но погледнете само! — посочи момичето с ръка.

На другия бряг, под стръмния склон и върху съхнещата тиня, където бяха текли водите на Престил, преди Куполът да пресече пълноводието му, лежаха труповете на четири елена. И по-конкретно — на възрастен самец, две сърни и малко еленче на не повече от година. Всички изглеждаха добре развити и охранени — изминалото лято бе чудесно и явно не бяха срещали затруднения в намирането на тучни треви. Джо виждаше облаците от мухи, роящи се около мъртвите животни, и даже му се стори, че долавя сънливото им бръмчене. И защо не? По принцип ромоленето на реката би трябвало да го заглуши, ала не биваше да забравя, че Престил вече не е същата.

— Какво е станало с тях? — учуди се Бени. — Смятате ли, че има връзка с онова, което търсим?

— Ако говориш за радиация — отбеляза Джо, — не мисля, че действа толкова бързо.

— Освен ако не става въпрос за ужасно силна радиация — обезпокои се Нори.

Джо посочи към стрелката на Гайгеровия брояч.

— Съгласен съм, но поне засега уредът ни не отчита такава радиация — заяви момчето. — Но дори стрелката да не излизаше от червения сектор, не мисля, че лъчевата болест може да убие четири големи животни само за три дни.

— Струва ми се, че единият крак на мъжкия е счупен — предположи Бени.

— Да, така е — кимна Нори. — Една от сърните също е със счупен крак. — Тя заслони очите си с длан. — Даже с два. Виждате ли под какъв странен ъгъл са огънати предните й крака?

Първата асоциация на Джо беше, че сърната е умряла, докато се е опитвала да направи някакъв ужасно труден каскадьорски номер.

— Мисля, че са скочили — каза замислено Нори. — Опитали са се да прескочат реката, както правят онези дребните съселоподобни животинки…

— Лемури — подсказа й Бени.

— Леминги, тъпчо! — поправи го Джо.

— Сякаш са се опитвали да избягат от нещо… — продължи момичето. — Как мислите?

Момчетата стояха безмълвни. И двете изглеждаха по-малки в сравнение с миналата седмица и приличаха на деца, принудени да слушат някоя особено зловеща история, разказана край лагерния огън. Стояха до велосипедите си и се взираха в мъртвите елени, сякаш хипнотизирани от съненото бръмчене на мухите.

— Продължаваме ли? — попита Джо след цяла вечност.

— Мисля, че нямаме друг избор — отвърна Нори и възседна колелото си.

— Добре — кимна Плашилото и последва примера й.

— Няма що, в хубава каша ме забъркахте! — въздъхна Бени.

— Моля?

— Нищо, душевни братко — махна с ръка Бени. — Карай!

Щом прекосиха моста, хлапетата видяха, че всички елени са със счупени крайници. А годиначето беше и със спукан череп; вероятно бе паднало по стръмния склон, който преди появата на Купола бе представлявал част от речното корито.

— Пробвай пак с брояча — предложи Джо.

Нори включи уреда. Този път стрелката затанцува точно под +75.