Стивън Кинг
Под купола (386)

5.

След като се приготвиха, Барби, Джулия и Мърляча Сам прегърнаха и целунаха всички, дори и децата. Двайсетината изгнаници, които щяха да останат до стената на Купола, не изглеждаха много обнадеждени. Барби си каза, че е така, защото са изморени и не им достига въздух, но после разбра, че се заблуждава. Това бяха целувки за сбогом.

— Късмет, полковник Барбара — каза Кокс.

Барби му кимна, след това се обърна към Ръсти. Ръсти, от когото зависеше нещо, защото беше под Купола.

— Не се отчайвай и не позволявай те да се отчаят. Ако това не се получи, грижи се за тях, както можеш.

— Разбрах те. Дай всичко от себе си!

Барби наклони глава към Джулия.

— Тя трябва да даде всичко от себе си. Може би ще успеем да се върнем, дори и да не се получат нещата.

— Разбира се, че ще се върнете — Гласът на парамедика звучеше искрено, но в очите му се четеше съмнение.

Барби го потупа по рамото, след това се присъедини към Сам и Джулия, които дишаха дълбоко край Купола. Каза на Сам:

— Наистина ли искаш да участваш?

— Ъ-хъ. Имам да изкупвам грехове.

— Какво си направил, Сам? — попита Джулия.

— Не бих желал да говоря за това. — Той се усмихна. — Особено пред собственичката на градския вестник.

— Готова ли си? — попита Барби.

— Да. — Тя сграбчи ръката му и я стисна силно. — Доколкото е възможно.