Стивън Кинг
Под купола (147)

17.

Ейдън беше казал и нещо друго по време на пророческото си бълнуване: „Всички ги гледат“. Това също се сбъдна — точно в девет и половина на тази понеделнишка вечер, когато метеоритният дъжд бе в разгара си, жителите на Честърс Мил наблюдаваха феноменалното явление.

Новината се разпространяваше с мобилни телефони, есемеси и електронни писма, но главно по изпитания старомоден начин — от уста на уста. До десет без петнайсет главната улица вече гъмжеше от хора, които наблюдаваха шоуто на безмълвните фойерверки. Повечето зрители също мълчаха. Неколцина плачеха. Лео Лемойн, предан член на Църквата на Христа, Светия изкупител на покойния пастор Лестър Когинс се развика, че е дошъл Апокалипсисът, че вижда Четиримата конници в небето, че скоро ще започне Възнесението и така нататък, и така нататък. Сам Вердро Мърляча (който бе освободен този следобед и отново бе на улицата, по-трезвен от всякога и поради тази причина тройно по-кисел) каза на Лео, че ако не спре да дрънка за Аполайнипсиса, такъв ще му зашлеви, че ще види двойно повече звезди. Руп Либи от полицейското управление пък им изръмжа и двамата да си затварят устите и да спрат да плашат народа, докато потупваше многозначително пистолета си. Сякаш народът вече не бе наплашен достатъчно. Уилоу и Томи Андерсън стояха на паркинга пред „Дипърс“ и Уилоу хлипаше, притиснала чело в рамото на мъжа си. Роуз Туичъл беше до Ансън Уийлър пред „Дивата роза“; и двамата бяха все още с престилките си и се бяха прегърнали. Нори Калвърт и Бени Дрейк бяха с родителите си и когато пръстите на Нори потърсиха ръката на Бени, той ги улови с такова вълнение, че на мига забрави за розовите звезди. Джак Кейл, настоящият управител на „Фуд Сити“, стоеше на паркинга пред супермаркета. Късно този следобед той бе позвънил на Ърни Калвърт, предишния управител, с молба да му помогне да направят инвентаризация на ръка на всички стоки в магазина. Двамата се захванаха здраво за работа, надявайки се да приключат до полунощ, когато бяха сепнати от стеклия се на главната улица народ. Сега стояха рамо до рамо и наблюдаваха розовия звезден дъжд. Стюарт и Фърналд Бауи бяха излезли пред приемната на погребалното си бюро и гледаха нагоре. Хенри Морисън и Джаки Уетингтън се намираха точно срещу тях от другата страна на улицата, заедно с Чаз Бендър, учител по история в гимназията. „Това е просто метеоритен дъжд, наблюдаван през пелената на екологичното замърсяване“ — каза Чаз на Джаки и Хенри… ала въпреки това звучеше изплашен не на шега.

Промененият цвят на звездите накара жителите на Честърс Мил да погледнат на ситуацията по нов начин. Всички илюзии, че Куполът е мимолетно, преходно явление, бяха направени на пух и прах, ето защо не беше никак чудно, че все повече хора избухваха в плач. Приглушеният звук от хлипанията им наподобяваше ръменето на пролетен дъжд.

За разлика от другите Големия Джим се интересуваше не толкова от безсмислените светлинки в небето, колкото от реакцията на съгражданите си. Тази вечер, каза си той, те щяха просто да се приберат по домовете си. Утре обаче нещата щяха да бъдат доста по-различни. И страхът, който съзираше върху много от лицата, нямаше да бъде нещо лошо. Даже напротив — изплашените хора се нуждаеха от силен водач, а ако имаше нещо, което Рени без проблеми можеше да им осигури, то бе точно това.

Точно сега Големия Джим стоеше пред полицейското управление в компанията на шериф Рандолф и Анди Сандърс. Под тях, в подножието на стълбите пред входа, се бяха скупчили неговите „проблемни деца“ — Тибодо, Сиърлс, мацката Ру и приятелят на Младши, Франк. Рени слезе по стъпалата, по които Либи беше паднала малко по-рано през същия ден („Можеше да направи услуга на всички ни и да си счупи врата“ — помисли си той) и потупа Франки по рамото.

— Харесва ли ти шоуто, Франки?

Ококорените, изплашени очи на младежа го караха да изглежда на дванайсет, а не на двайсет и колкото там години всъщност беше.

— Какво е това, господин Рени? Имате ли някаква представа?

— Нищо особено. Метеоритен дъжд. Просто Господ ни казва „Здрасти!“ отгоре.

Франк Делесепс се отпусна малко.

— Сега ние ще влезем вътре — каза Рени, посочвайки с палец към Рандолф и Анди, които не откъсваха очи от небето. — Ще си поговорим малко, след което ще извикаме и вас четиримата. Искам да чуя една и съща версия на случилото се от всеки от вас. Ясен ли съм?

— Да, господин Рени — отвърна Франки.

Мел Сиърлс погледна към Големия Джим. Очите на младежа бяха като чинийки, а долната му челюст висеше като счупена. Съветникът си каза, че така прилича на олигофрен. Което не беше никак зле на фона на настоящата ситуация.

— Сякаш е дошъл краят на света, господин Рени — промълви Мел.

— Глупости. Ти „спасен“ ли си, синко?

— Така мисля.

— Значи няма за какво да се тревожиш — отвърна Големия Джим и ги огледа внимателно един по един. Накрая очите му се спряха на Картър Тибодо. — Тази вечер, скъпи младежи, пътят към спасението е пред вас и за да минете по него, ви трябва само едно — версиите ви за случилото се да съвпадат.

Не всички обаче виждаха розовите звезди. Подобно на Ейдън и Алис Епълтън, и дъщеричките на Ръсти Евърет спяха дълбоко. Някои възрастни — също. Като Пайпър, Андрея Гринъл и Готвача. Той лежеше изпружен сред мъртвата трева на може би най-голямата лаборатория за производство на метамфетамини в Америка. Бренда Пъркинс също спеше. Заспа, докато плачеше на дивана си, с разпечатката на файла „ВЕЙДЪР“ на масичката за кафе пред нея.

Мъртвите също не го виждаха, освен ако не се намираха на някое по-ярко място от тази потънала в мрак земя, където безчет слепци воюваха в нощта^[1]. Майра Евънс, Дюк Пъркинс, Чък Томпсън и Клодет Сандърс бяха прибрани в погребалното бюро на Бауи; доктор Хаскел, господин Карти и Рори Динсмор лежаха в моргата на болница „Катрин Ръсел“, а Лестър Когинс, Дуди Сандърс и Анджи Маккейн все още се намираха в килера на семейство Маккейн. В компанията на последните беше и Младши. Той седеше между Дуди и Анджи и ги държеше за ръце. Главата го болеше, но не чак толкова. И ако успееше да заспи, може би щеше да пренощува тук.

На Мотън Роуд в Източен Честър (недалеч от мястото, където опитът за разграждане на целостта на Купола с експериментална киселина все още продължава под странното розово небе) Джак Евънс, съпругът на покойната Майра, стоеше в задния си двор с бутилка „Джак Даниълс“ в едната ръка и оръжието за защита на дома си — автоматичен пистолет „Ругър SR 9“ — в другата. Той пиеше и гледаше как падат розовите звезди. Знаеше какво представляват и за всяка от тях имаше по едно желание. Всичките му желания бяха за смърт, понеже без Майра животът му бе изгубил смисъл. Може би щеше да се научи да живее и без нея, и може би щеше да се научи да живее като плъх под стъклен похлупак, ала нямаше да се справи и с двете едновременно. Когато падащите звезди взеха да намаляват — а това стана някъде към десет и петнайсет, около четирийсет и пет минути след началото на метеоритния дъжд, — Джак глътна и последната капчица от уискито, хвърли бутилката на тревата и си пръсна мозъка. Той беше първият документиран официално самоубиец в Честърс Мил.

Но нямаше да е последният.