Стивън Кинг
Под купола (218)

1.

Ръсти стоеше пред болницата и наблюдаваше пламъците, издигащи се над главната улица, когато мобилният телефон, закачен за колана му, изпя кратката си песничка. Туич и Джина бяха с него. Джина държеше Туич за ръката, сякаш търсеше закрила. Джини Томлинсън и Хариет Бигълоу спяха във фоайето за персонала. Възрастният доброволец Търстън Маршал провеждаше визитация. Справяше се изненадващо добре с възложените му задачи. Осветлението и апаратурата работеха и поне засега всичко беше спокойно. Преди сирената да запищи, Ръсти се беше осмелил да се почувства добре.

Той видя, че на екранчето пише „Линда“, и каза:

— Скъпа? Всичко наред ли е?

— Тук, да. Децата заспаха.

— Знаеш ли какво го…

— Редакцията на вестника. Сега замълчи и ме слушай, защото смятам да изключа телефона си след минута и половина, за да не могат да ме привикат да гася огъня. Джаки е тук. Тя ще наглежда децата. Трябва да се срещнем пред погребалната агенция. Стейси Могин също ще е там. Тя е дошла по-рано. С нас е.

Името на тази жена звучеше познато на Ръсти, но той не можа веднага да си представи лицето й. В съзнанието му отекваше изречението „с нас е“. Вече започваха да се оформят противостоящи си страни — тя е с нас, той е с тях.

— Лин…

— Ще те чакам там. Десет минути. Можем да го направим по време на гасенето, защото братята Бауи са в отряда. Така казва Стейси.

— Как събраха отряд толкова…

— Не знам и не ми пука. Можеш ли да дойдеш.

— Да.

— Хубаво. Не спирай отпред на паркинга. Мини отзад и паркирай там. — Гласът на жена му заглъхна.

— Какво гори? — попита Джина. — Знаеш ли?

— Не — отвърна парамедикът. — Защото никой не се е обаждал. — Той ги погледна строго.

Джина не го разбра, но Туич вдяна:

— Да, никой.

— Аз съм тръгнал нанякъде, вероятно съм отишъл на повикване, но вие не знаете къде. Не съм ви казал. Ясно?

Джина все още изглеждаше озадачена, но въпреки това кимна. Защото сега тези хора бяха нейните хора. Това беше извън всякакво съмнение за нея. И защо да се съмнява? Тя беше само на седемнайсет. „Ние и те“ — помисли си Ръсти. А това обикновено не води до добро. Особено за седемнайсетгодишните.

— Вероятно на повикване — каза тя. — Ние не знаем къде.

— Така е — съгласи се Туич. — Ти си важен скакалец, а ние сме прости мравчици.

— Не правете от мухата слон — каза Ръсти. Но работата беше сериозна и той вече знаеше това. Имаше проблеми. А Джина не беше единственото дете; той и Линда имаха две, които сега спяха дълбоко, без да знаят, че майка им и баща им навлизат в буреносна зона с твърде малка лодчица.

И въпреки това.

— Ще се върна — каза Ръсти, като се надяваше наистина да изпълни обещанието си.