Стивън Кинг
Под купола (27)

4.

Тръгнаха на запад към шосе 117 и не откриха края на бариерата, но видяха поразиите, които беше направила при спускането си. Клоните на дърветата бяха отрязани като с бръснач и небето се виждаше там, където преди цареше непрогледен мрак. Дънери бяха разцепени на две. И докъдето поглед стигаше, земята беше осеяна с мъртви птици.

— Бая птича леш — отбеляза Гендрън и си намести шапката. Ръцете му леко трепереха. Беше пребледнял като платно. — Не съм виждал толкоз много.

— Ти как си? — попита Барби.

— Физически ли? Май съм добре. Обаче ми се струва, че съм тотално превъртял. Ами ти?

— Същата работа.

На три километра западно от шосе 119 се натъкнаха на мъртвия Боб Ру, проснат на Год Грийк Роуд край трактора си, чийто двигател още работеше. Барби машинално се затича към мъртвеца и отново се блъсна в бариерата… само че този път се усети навреме, в последния момент забави крачка и не си разкървави носа.

Гендрън коленичи и докосна гротескно извитата шия на фермера.

— Гушнал е букета. Какви са тия парчетии около него? — Той взе най-голямото. — Мяза на ония… как им казваха… джаджи за компютърна музика. Сигурно се е счупила, когато се е блъснал в… — Той посочи пред себе си. — Сещаш се, нали?

Откъм града се чу вой, много по-висок и дрезгав от звука на сирената одеве.

Гендрън вдигна глава:

— Пожарната е. След дъжд качулка, ако питаш мене.

— Идват от Касъл Рок — промърмори Барби.

— Така ли? Явно слухът ти е по-читав от моя. Как ти беше името, готин?

— Дейл Барбара. Приятелите ми викат Барби.

— Е, Барби, какво следва?

— Ами ще продължим нататък. На този вече не можем да помогнем.

— Прав си. Даже не можем да се обадим на някого — мрачно промърмори Гендрън. — Мобилният ми остана в колата. Ти сигурно нямаш.

Навремето Барби имаше мобилен телефон, но го беше оставил в апартамента заедно с бельото, джинсите, ризите и чорапите си. Тръгнал си беше само с дрехите на гърба си, понеже не искаше да вземе каквото и да било от Честърс Мил. Освен няколко приятни спомена, а за тях не му трябваше куфар, нито дори раница.

Беше прекалено сложно, за да го обясни на непознат, затова само поклати глава. На седалката на трактора беше преметнато вехто одеяло. Гендрън изключи двигателя, взе одеялото и покри мъртвеца.

— Дано е слушал някое готино парче, преди да се спомине — подхвърли.

— Дано.

— Да вървим. Искам да стигнем до края на тая пущина. Ще ми се да ти стисна ръката. Може даже да се размекна и да те прегърна.