Стивън Кинг
Под купола (200)

9.

Туич се съгласи да наглежда Джини и да внимава да не се преумори, обаче искаше нещо в замяна — преди да си тръгне, Ръсти да прегледа Хенриета Клавард, която бе пострадала при мелето в супермаркета.

— Какво й има? — попита Ръсти, опасявайки се от най-лошото. Хенриета бе силна жена и беше в добра форма за възрастта си, ала осемдесет и четирите й години си казваха думата.

— Цитирам какво ми каза самата тя: „Една от онези никаквици Мърсиър ми счупи проклетата опашка.“ Имаше предвид Карла Мърсиър. Която сега е Венциано.

— Добре — измърмори Ръсти и добави: — Градът ни е малък и всички подкрепяме местния отбор. И така ли е?

— Кое да е така, сенсей?

— Счупеното.

— Не знам — вдигна рамене Туич. — Така и не пожела да ми го покаже. Отново ти предавам дословно думите й: „Ще си покажа кюлотките само на професионалист.“

И двамата избухнаха в смях, макар и приглушен.

От другата страна на затворената врата се разнесе хрипкав старчески глас:

— Имам проблем със задника, а не с ушите. Чух ви прекрасно!

Мъжете се засмяха още по-силно. Лицето на Туич изглеждаше по-алено от всякога.

— Ако вашите задници бяха пострадали, мили другарчета, друга песен щяхте да запеете!

Ръсти отвори вратата и влезе в стаята, като продължаваше да се усмихва.

— Съжалявам, госпожо Клавард.

Тя по-скоро стоеше, отколкото седеше, ала — за голямо негово облекчение — също се усмихна.

— Няма нищо — махна с ръка жената. — Все нещо в тая каша трябваше да бъде смешно. Защо да не съм аз? — Тя се замисли. — Пък и аз също крадях заедно с останалите. Навярно си го заслужавам.