Стивън Кинг
Под купола (94)

14.

Пет безкрайни минути по-късно.

Големия Джим седеше в креслото си — беше се разплул в креслото си — с разхлабена вратовръзка (бе я сложил специално за събранието) и разкопчана риза. Дясната му ръка усърдно масажираше лявата му гръд. Сърцето му все още биеше учестено и неритмично, но поне не показваше признаци на наближаваща криза.

Синът му бе излязъл от кабинета. Отначало Рени предположи, че е отишъл да извика Рандолф, което щеше да е грешка, ала така и не можа да го спре, понеже бе останал без дъх. После обаче Младши се върна — съвсем сам, — помъкнал брезентовото платнище от задната част на караваната. Разпъна го делово на пода, сякаш го правеше за хиляден път, и Големия Джим се зачуди откъде ли синът му е придобил тези навици. „Сигурно от онези долнопробни филми, които гледат напоследък“ — каза си, докато разтриваше гръдните мускули, които някога бяха толкова твърди и стегнати.

— Ще ти помогна — изхъхри, макар и да знаеше, че няма да може.

— По-добре си почини, докато дишането ти се оправи. — Синът му, който беше коленичил на пода, му хвърли мрачен поглед. В очите му сякаш се долавяше любов — Големия Джим силно се надяваше това да е именно любов, — ала сякаш имаше и нещо друго.

„Хванах ви, пастор Когинс“. Дали не бе това?

Междувременно Младши търкулна Лестър върху брезента. Той изшумоля. Младши огледа трупа, претърколи го още веднъж и го покри с края на платнището. То бе зелено на цвят. Големия Джим го беше купил от магазина на Бърпи. На разпродажба. Спомни си как Тоби Манинг бе възкликнал: „Направо без пари взимате това, господин Рени.“

— Библията — изхриптя възрастният мъж. Вече се чувстваше малко по-добре. Слава Богу, пулсът му се бе забавил. Откъде да знае, че след като мине петдесетака, положението ще стане толкова сериозно? „Трябва да започна да тренирам. Да се върна във форма. Бог ни дава само едно тяло.“

— Да, добре, правилно — измърмори Младши. Сграбчи окървавената Библия, бутна я между краката на Когинс и започна да увива платнището около тялото му.

— Той нахълта при мен, синко. Беше обезумял.

— Добре. — Младши изобщо не се интересуваше от това. Искаше само да увие добре трупа… и толкова.

— Работата беше на живот и смърт. Или той, или аз… Ще трябва да го… — Сърцето му отново запърха като подплашено врабче. Джим се закашля и се удари няколко пъти по гърдите. — Ще трябва да го закараш до Църквата на Христа Изкупителя. Когато го открият, има един човек, дето… — Мислеше си за Готвача, ала идеята да го посвети в това май не беше от най-добрите. Все пак Буши знаеше туй-онуй… Естествено, току-виж оказал съпротива при ареста и тогава нямаше да го задържат жив, обаче въпреки това…

— Сещам се за едно по-добро място — заяви Младши. Беше съвсем спокоен. — И ако намекваш да го лепнем на някого, имам по-добра идея.

— Кого предлагаш?

— Шибаният Дейл Барбара.

— Знаеш, че не ми харесва да говориш така!

Младши го гледаше с пламнали от омраза очи.

— Шибаният Дейл Барбара! — повтори той.

— Как?

— Още не знам. Но по-добре измий хубавичко тая златна топка, ако смяташ да я задържиш. И изхвърли тия листчета…

Големия Джим се изправи на крака. Вече се чувстваше далеч по-добре.

— Ти си много добър син, Младши. Да помогнеш на баща си по такъв начин…

— Щом казваш — вдигна рамене младият мъж. В момента върху килима се виждаше нещо като огромно зелено ролце. С крака, които стърчаха от единия му край. Младши се опита да ги скрие под платнището, но не можа. — Ще ми трябва малко тиксо.

— След като няма да го откараш в църквата, къде ще го…

— Това не е важно — отвърна Младши. — Важното е, че мястото е сигурно. Ще го оставя там, докато не измислим как да натопим Барбара за смъртта му.

— Да видим какво ще стане утре и ще решим.

Младши го изгледа с едва прикрито презрение и Големия Джим си даде сметка, че синът му за първи път го гледа така. Изведнъж го осени, че Младши вече има голяма власт над него. Но едва ли собственият му син би го…

— Трябва да заровим килима. Добре, че не е онзи предишният, който покриваше целия под — отбеляза младият мъж, след което вдигна пастора и го понесе към коридора. Няколко минути по-късно Рени дочу изръмжаването на двигателя на караваната.

Големия Джим се замисли за позлатената бейзболна топка. „Трябва да се отърва и от нея“ — помисли си и в същия миг отхвърли тази мисъл. Та това бе безценна вещ, на която бе съдено да се превърне в семейна реликва!

А и каква опасност криеше? Нима би могла да го застраши по някакъв начин, ако я почистеше добре?

Когато след около час Младши се върна в кабинета, позлатената топка за бейзбол отново сияеше върху постамента си от прозрачна пластмаса.