Стивън Кинг
Под купола (276)

11.

Ръката на Ръсти изобщо не беше добре. Дори Барби забеляза това, въпреки че между тях двамата имаше три празни килии.

— Ръсти, мога ли да ти помогна?

Той се усмихна пресилено.

— Не, освен ако нямаш аспирин. Всъщност бих предпочел дарвосет.

— Нито едното, нито другото. Не ти ли дадоха нещо за болката?

— Не, но вече не ме боли чак толкова много. Ще оживея. — Той просто искаше да покаже, че не се страхува. Болката беше ужасяваща, а той дори смяташе да я направи още по-ужасяваща. — Трябва да се погрижа за тези пръсти.

— Късмет!

По чудо нито един от пръстите му не беше счупен, но в дланта му имаше счупена кост. Метакарпалната, петата. Единственото нещо, което можеше да направи по този въпрос, беше да обездвижи дланта си с парчета плат. Но първо…

Ръсти хвана показалеца си, чиято най-горна става бе разместена. По филмите тези неща винаги ставаха бързо. Бързо и лесно. За нещастие прибързването можеше да доведе до усложнения. Той постепенно засили натиска, който упражняваше. Жестоката болка се стрелкаше чак до челюстта му. Пръстът му скърцаше като панта на неотваряна с години врата. Той зърна Барби, който стоеше до вратата на килията си и наблюдаваше.

След това пръстът внезапно се изправи и болката намаля. Ръсти седна на леглото, задъхваше са като маратонец, който току-що е пресякъл финалната линия.

— Успя ли? — попита Барби.

— Имам още работа. Трябва да наместя и средния си пръст. Може да ми потрябва.

Ръсти се зае със средния си пръст. Точно когато болката стана нетърпима, ставата изпука и зае обичайното си положение. Сега му оставаше да се погрижи и за малкия си пръст, който беше щръкнал нагоре, опитвайки се сякаш да привлече вниманието на околните.

„Да не би да искаш да вдигнеш тост за най-скапания ден в историята на Ерик Евърет?“ — помисли си.

Започна да превързва пръста. Пак го болеше, но се налагаше да търпи — този проблем не можеше да бъде решен бързо.

— Какво направи? — попита Барби и щракна два пъти с пръсти. Посочи тавана, а после покри едното си ухо с длан. Дали беше сигурен, че тук долу са монтирали микрофони, или само предполагаше? Ръсти прецени, че това няма значение. Беше по-добре да приеме, че ги подслушват.

— Опитах се да принудя Големия Джим да подаде оставка — отговори. — Не се съмнявам, че ще ми стоварят десетки други обвинения, но основната причина, поради която съм тук, е, че му казах да забави малко темпото, за да не получи сърдечен удар.

Ръсти реши да не споменава за Когинс, защото иначе здравословното му състояние можеше да се влоши още повече.

— Как е храната тук?

— Не е зле — отговори Барби. — Роуз ми донесе обяд. Трябва обаче да внимаваш с водата. Понякога е възсоленичка.

Той разпери палеца и показалеца си, после посочи очите си, а след това и устата си — гледай ме в устата.

Ръсти кимна.

— Утре вечер — прошепна съвсем тихо Барби.

— Знам — отговори безмълвно той. От устните му отново потече кръв, защото ги бе мръднал бързо.

— Трябва… ни… сигурно… място.

Ръсти си помисли, че този проблем ще намери разрешението си благодарение на Джо Макклачи и неговите приятели.