Стивън Кинг
Под купола (251)

9.

Картър занесе плодовете на секретарския си труд в полицейския участък. Когато видя какво пише на бележката, Хенри Морисън се учуди много, даже беше готов да възрази. Картър се огледа наоколо, търсейки Младши, но Младши го нямаше; оказа се, че никой не го е виждал. Каза на Хенри да хвърля по едно око, след това реши да слезе долу при Барби. Задържаният лежеше на леглото, сложил длани под главата си.

— Твоят шеф се обади — рече му Картър. — Онзи полковник, Кокс. Господин Рени каза, че е нагъл.

— Не се учудвам.

— Господин Рени му каза да си го начука. И знаеш ли какво? Армейската ти дружка си налягаше парцалите. Как ти се струва това?

— Нищо изненадващо. — Барби продължаваше да гледа тавана. Изглеждаше изнервящо спокоен. — Картър, замислял ли си се накъде вървят нещата? Опитвал ли си се да погледнеш в перспектива?

— Няма никаква перспектива, Барби. Вече не.

Задържаният продължи да гледа тавана. Устните му се бяха извили в иронична усмивка. Сякаш знаеше нещо, което Картър не знаеше. Полицаят гореше от желание да отключи вратата на килията, да влезе вътре и да му счупи главата. Изведнъж си спомни какво се беше случило на паркинга пред „Дипърс“. Каза си: „Няма да има полза от мръсните ти хватки, когато насочат пушките към гърдите ти.“

— Пак ще се видим, Бааарби.

— Не се и съмнявам — отвърна той, без да отделя поглед от тавана. — Градът е малък и всички ние подкрепяме отбора.