Стивън Кинг
Под купола (377)

12.

— Мисля, че умира! — изкрещя редник Еймс. — Мисля, че момчето умира!

Сержант Гро коленичи до Еймс и надникна през мръсния процеп в основата на Купола. Оли Динсмор беше легнал настрани; устните му бяха съвсем близо до стената, която се виждаше благодарение на факта, че беше мръсна. Гро извика с типичния за всички сержанти заповеднически глас:

— Ей! Оли Динсмор! Тук пред теб сме!

Момчето бавно отвори очи и погледна двамата мъже, които бяха на една крачка от него в студения и чист свят.

— Какво? — прошепна то.

— Нищо, синко — каза Гро. — Продължавай да спиш.

Гро се обърна към Еймс:

— Спокойно, не се стягай, редник. Той е добре.

— Не е добре. Погледни го само!

Гро го хвана за ръката и внимателно му помогна да се изправи на крака.

— Прав си — прошепна. — Изобщо не е добре, но е жив и спи, а в момента за повече не можем и да мечтаем. Така изразходва по-малко кислород. Отиди да хапнеш нещо. Закуси ли?

Еймс поклати глава. Съвсем беше забравил за закуската.

— Искам да остана тук, той може да се събуди. — Замълча за момент, след това продължи: — Искам да съм до него, ако… тръгне да умира.

— За момента няма опасност да умре — каза Гро. Нямаше представа дали е така или не. — Отиди да си вземеш нещо от камиона, пък макар и само парче салам и филия хляб. Не изглеждаш добре, редник.

Еймс погледна спящото върху обгорялата земя момче. По лицето му имаше мръсни петна, гърдите му се надигаха лекичко от време на време.

— Колко според теб му остава, сержант?

Гро поклати глава.

— Вероятно не много. Тази сутрин е умрял един от другата група, а неколцина никак не са добре. А там е много по-добре от тук. По-чисто е. Трябва да се подготвиш.

Очите на Еймс се насълзиха.

— Момчето загуби цялото си семейство.

— Тичай да хапнеш нещо. Аз ще го наглеждам, докато се върнеш.

— Но след това ще мога да остана?

— Щом те иска, оставаш. До края.

Еймс се дотътри до разпънатата до вертолета маса, на която беше сложена храна. Отвън вече беше десет часът и слънцето почти беше разтопило тежката слана. А там, в света на вечния здрач, въздухът не ставаше за дишане и времето нямаше никакво значение. Гро, който беше роден в Уилтън, Кънектикът, си спомни езерцето, край което беше играл като малък. В него имаше златни шарани, големи и стари. Децата ги хранеха. Но един ден работник от парка разля някакви изкуствени торове. Сбогом, рибки. Всичките обърнаха коремите и изплуваха на повърхността.

Докато гледаше спящото от другата страна на Купола дете, той се замисли за онези шарани… само че момчето не беше риба.

Еймс се върна. Тъпчеше се с нещо, което очевидно изобщо не му беше вкусно. Според Гро той не ставаше много за войник, но беше добро момче с добро сърце.

Редник Еймс седна на земята. Сержант Гро се отпусна до него. Някъде към обяд получиха информация, че още един от оцелелите в северната част на Купола е починал. Момченце на име Ейдън Епълтън. Пак дете. Гро се зачуди дали онази жена, която срещна вчера, не беше майка му. Надяваше се да не е била тя.

— Кой направи това? — попита Еймс. — Кой забърка тази каша, сержант? И защо?

Гро поклати глава.

— Нямам представа.

— Изобщо не проумявам! — изкрещя Еймс. Оли се размърда, но не се събуди, просто нагласи отново лицето си спрямо ветреца, който полъхваше откъм стената.

— Не го събуждай — каза Гро и си помисли: „За нас двамата ще е по-добре, ако той умре в съня си.“