Стивън Кинг
Под купола (145)

15.

— Искам още успокоително — изрече отнесено Пайпър, докато Ръсти я преслушваше.

Мъжът я потупа по дясната ръка (лявата бе цялата в рани).

— Нямаш нужда от още успокоителни — отвърна й той. — По всички медицински стандарти вече си достатъчно дрогирана.

— Исус иска да получа още — продължи замаяно. — Искам така да се надрусам, че да видя розови хипопотамчета…

— Мисля, че искаше да кажеш „розови слончета“, но ще го имам предвид.

Тя се изправи в леглото. Ръсти се опита да я върне в легнало положение, но не смееше да докосне лявата й ръка, а това очевидно не бе достатъчно.

— Утре ще мога ли да си тръгна оттук? — попита тя.

— Трябва да се видя с шериф Рандолф. Онези момчета са изнасилили Сами Буши.

— И като нищо можеше да те убият — отвърна той. — Извадила си страхотен късмет, че ти се размина само с луксация. Остави ме аз да се тревожа за Сами.

— Тези ченгета са опасни — каза тя и хвана китката му. — Не може да продължат да работят в полицията. Съвсем скоро ще наранят някой друг. — Тя облиза устни. — Устата ми е ужасно пресъхнала.

— Мога да ти реша проблема с гърлото, обаче искам да легнеш.

— Взехте ли вагинални проби от Сами? Ще можете ли да ги съпоставите със спермограмите на момчетата? Ако е възможно, няма да оставя на мира Питър Рандолф, докато не ни накара да дадат ДНК-материал за изследвания. Ще го тормозя ден и нощ.

— Нямаме нужното оборудване за ДНК-анализ — отвърна Ръсти. Освен това и не разполагаха с вагинални проби, защото Джина Буфалино бе измила Саманта по нейно изрично желание. — Ще ти донеса нещо за пиене. Всички хладилници освен този в лабораторията са изключени, за да пестим енергия, но при сестрите има хладилна чанта.

— Сок. — Тя притвори очи. — Искам сок. Портокалов или ябълков. Да не е мултивитамин.

— Ябълков — кимна Ръсти. — Тази вечер си на чисти питиета.

— Мъчно ми е за кучето ми — прошепна Пайпър и обърна глава настрани. Медикът си каза, че докато се върне със сока й, вероятно ще е заспала.

Насред коридора бе пресрещнат от забързания Туич.

— Ела бързо навън, Ръсти! — изстреля той. Ококорените му очи сякаш щяха да изхвръкнат.

— Веднага щом занеса на преподобната Либи един…

— Не, веднага. Трябва да видиш това.

Евърет се върна на бегом до стаята на преподобната и надзърна вътре. Пайпър хъркаше по недопустим за една дама начин, но това бе нещо съвсем нормално при подутия й нос.

Сетне последва Туич по коридора, като едва не тичаше, за да не изостава.

— Какво има? — попита задъхано, а подтекстът на въпроса му гласеше: „Какво пак се е случило?“

— Не мога да ти обясня, а и дори да го сторя, ти едва ли ще ми повярваш. Затова трябва да го видиш с очите си. — И Туич блъсна силно летящата врата на болничното фоайе.

На алеята пред главния вход, под големия навес бяха застанали Джини Томлинсън, Джина Буфалино и Хариет Бигълоу — приятелка на Джина, която й помагаше в болницата. Трите жени се бяха прегърнали и се взираха в нощното небе.

То бе изпъстрено с блещукащи розови звезди, повечето от които сякаш падаха, оставяйки дълги, флуоресциращи дири след себе си. Ръсти почувства как по гърба му пропълзява хлад.

„Точно както го предсказа Джуди — помисли си той. — «Розовите звезди падат в редици». Точно както го предсказа…“

Звездите падаха ли, падаха и Евърет имаше чувството, че небесата се продънват около тях.