Стивън Кинг
Под купола (392)

11.

Това е мястото на нищото.

На естрадата е студено, а тя е уплашена. По-лошо, тя е… унизена? Не, нещо по-лошо от унизена. Ако знаеше думата „гавра“, тя щеше да каже: „да, те се изгавриха с мен“. Те взеха панталоните й.

(А някъде другаде войници ритат голи хора в гимнастически салон. Нечий друг срам се е смесил с нейния.)

Тя плаче.

(Плаче му се, но успява да се въздържи. Сега трябва да покрият случилото се.)

Момичетата са си тръгнали, но носът й още кърви — Лайла я удари и се зарече да отреже носа й, ако се раздрънка; после те си тръгват, а тя лежи тук и си мисли, че сигурно е плакала доста, защото има чувството, че не само носът й кърви, но и окото й, освен това не й достига въздух. Но на нея не й пука колко кръв тече и откъде тече. Предпочита да умре от кръвозагуба на естрадата, отколкото да се прибере вкъщи само с тези глупави бебешки гащички. Предпочита да й потече кръв от стотици места, само и само да не види как войникът (след това Барби се опитва да не мисли за онзи войник, но когато все пак мисли, го нарича наум „Хакермайер Хакер чудовището“) дърпа голия мъж за онова нещо (куфията), което носи на главата си, защото знае какво ще последва. Винаги се случват такива неща, когато си под Купола.

Тя вижда, че едно от момичетата се е върнало. Кайла Бевинс се е върнала. Тя стои там и гледа глупавата Джулия Шамуей, която се мислеше за много умна. Малката глупава Джулия Шамуей и нейните бебешки гащички. Дали Кайла не се е върнала да вземе останалите й дрехи и да ги хвърли на покрива на естрадата, така че да се наложи тя да покрие с длани слабините си, докато се прибира гола вкъщи? Защо хората са толкова долни?

Тя затваря насълзените си очи, а когато ги отваря отново, Кайла се е променила. Сега лицето й е изместено от постоянно променящ се кожен шлем, от който не лъха нито състрадание, нито любов, нито дори омраза.

Само… интерес. Да, интерес. Какво ще направи, когато аз направя… това?

Джулия Шамуей не струва пет пари. Тя е нищо; намери най-малкото от най-малкото, после погледни под него и ще видиш пълзящата буболечка Шамуей. Тя е и гол затворник, жалък затворник, останал само по развиваща се куфия, който си мисли за прекрасния ароматен хляб, приготвян от жена му. Тя е котка с горяща опашка; мравка под микроскоп; муха, чиито крила ще бъдат отскубнати от любопитен третокласник; играчка на отегчени деца без тела, в чиито крака е цялата вселена. Тя е Барби, тя е умиращият в микробуса на Линда Евърет Сам, тя е умиращият до обгорената преграда Оли, тя е тъгуващата за мъртвия си син Алва Дрейк.

Но най-вече е момиченце, което се е свило върху напуканите дъски на естрадата; момиченце, което е било наказано заради невинното си високомерие; момиченце, което е направило грешката да си помисли, че е голямо, че от него нещо зависи и че светът е грижовен, въпреки че светът всъщност е огромен мъртъв локомотив, който има двигател, но не и фарове.

С цялото си сърце, с целия си разум и с цялата си душа тя изкрещява:

— Позволи ни да живеем! Умолявам те!

За секунда тя е кожена глава, стояща в бялата стая; тя е момичето, което (по някакви неразбираеми за нея причини) се е върнало на естрадата. За една ужасяваща секунда Джулия е извършителят, а не жертвата. Тя дори е войникът с пистолета, Хакер чудовището, което Барбара все още не може да изхвърли от съзнанието си.

Тя е само себе си отново.

Гледа нагоре към Кайла Бевинс.

Кайла Бевинс е от бедно семейство. Баща й реже дърва в ТР-90 и пие във „Фрешис Пъб“ (който след време ще се превърне в „Дипърс“). Майка й има голям розов белег на бузата, поради което децата я наричат Черешово лице или Ягодова глава. Кайла няма хубави дрехи. Днес тя носи стар кафяв пуловер, стара карирана пола, протъркани мокасини и раздърпани в горния край бели чорапи. Едното й коляно е ожулено; или е паднала сама, или някой я е бутнал на игрището. Да, това е Кайла Бевинс, но лицето й е кожено. И въпреки че то непрекъснато се изменя, дори и за момент не заприличва на човешко.

Джулия си мисли: „Мравката ще види това, ако погледне нагоре към лупата, която държи детето.“

— Кайла, моля те! Моля те! Ние сме живи!

Кайла я поглежда, но не предприема нищо. След това скръства ръце пред гърдите си — в това видение ръцете й са човешки — и издърпва пуловера над главата си. Когато заговаря, в гласа й не се долавя нищо друго освен съжаление.

Тя казва…