Стивън Кинг
Под купола (62)

5.

Тази сутрин Рени Младши се чувстваше страхотно. Главоболието му почти бе преминало, а закуската му си седеше съвсем спокойно в стомаха, без никакви признаци, че иска да излезе навън. Ако всичко вървеше в този дух, навярно можеше да си позволи и да хапне нещичко за обяд. А това бе чудесно, понеже напоследък нещо не му вървеше с храната; често дори само от гледката на нещо вкусно му идеше да повърне. Не и тази сутрин обаче. Палачинки и бекон, мммм!

„Ако това е Апокалипсисът — мина му през ума, — трябваше да дойде по-рано.“

Всеки от извънредните сътрудници бе получил за партньор по един от редовните щатни полицаи. На Младши се беше паднал Фреди Дентън и това също бе чудесно. Дентън, който макар и да оплешивяваше, бе в страхотна физическа форма за петдесетината си години, беше познат като сериозно и безкомпромисно ченге… обаче всяко правило си имаше и изключения. Той беше президент на фенклуба на „Дивите котки“ по време на гимназиалните години на Младши и се носеха слухове, че никога не е глобявал футболистите от най-горния курс за пътни нарушения. Младши нямаше представа как е било при другите, ала знаеше, че на Франки Делесепс му се е разминавало веднъж, а той самият се бе срещал на два пъти с репликата: „Този път няма да те глобя, но отсега нататък да караш по-бавно.“ Иначе можеха да го сложат да си партнира с Уетингтън, която навярно си мислеше, че „да скъсаш мрежата“ значи да правиш луд секс с някого. Да, вярно, че Уетингтън имаше огромен балкон, но едва ли щеше да му се отвори парашутът. След клетвата, докато двамата с Фреди вървяха към улицата, тя му хвърли достатъчно красноречив леден поглед.

„Запазил съм малко свободно място в килера специално за теб, Джаки, ако поискаш да се изчукаме“ — каза си той и се засмя. Боже, колко приятно било да усещаш слънчевите лъчи върху лицето си! Откога не се беше чувствал толкова добре?

Фреди завъртя глава към него.

— Нещо смешно ли има, Младши?

Задачата им — поне за тази сутрин — беше да патрулират пеша по главната улица („За да покажем на града своето присъствие и да вдъхнем сигурност на гражданите“, както бе казал Рандолф) — първо по единия тротоар, а после и по другия. Много приятно дежурство под галещото октомврийско слънце.

Тъкмо минаваха покрай бакалията, когато отвътре се чуха ядосани гласове. Без съмнение единият принадлежеше на Джони Карвър, управител и съсобственик на магазинчето, ала другият звучеше твърде завалено, за да може Младши да го разпознае. Фреди Дентън обаче тутакси спря и вдигна показалец.

— Да пукна, ако това не е Сам Вердро Мърляча — каза той. — По дяволите! А още не е даже девет и половина!

— Кой е Сам Вердро? — попита Младши.

Устните на Фреди се превърнаха в онази тънка бяла ивица, която Младши добре помнеше от футболните си години. Тази гримаса сякаш казваше: „Мамка му, водят ни!“, както и: „Ей-сега ще им дам да се разберат!“

— Май не познаваш каймака на висшето общество в Честърс Мил, Младши. Е, време е да те запозная с най-яркия му представител.

Когато влязоха в бакалията, чуха как Картър обяснява на висок глас:

— Знам, че минава девет, Сами, и виждам, че имаш пари, но въпреки това не мога да ти продам никакво вино. Нито тази сутрин, нито следобед, нито довечера. А най-вероятно и утре, освен ако тази каша не се оправи от само себе си. Нареждане от самия Рандолф. Той е новият шериф.

— Шериф на майка си в гъза! — отвърна другият глас, но така неясно, че Младши чу нещо като „шефнамайсивгзъ“. — Пит Рандолф е едно засъхнало говненце на задника на Дюк Пъркинс, ето какво е!

— Дюк е мъртъв, а Рандолф забрани продажбата на алкохол. Съжалявам, Сам.

— Само една бутилка „Ти-Бърд“! — простена Сам. — Имам нужда от нея, освен това си плащам като поп! Хайде де! Откога пазарувам при теб!

— Е, добре. — Въпреки че звучеше засрамен от себе си, Джони се обърна към щанда с бира и вино. В същия миг Фреди и Младши изникнаха пред касата. Вероятно Карвър бе решил, че едно шише „Ти-Бърд“ би било нищожна цена, за да разкара дъртия досадник от магазина си, особено след като клиентите вече наблюдаваха с интерес развоя на събитията.

Пред щанда за алкохол имаше написана на ръка табела, която гласеше: „ПРОДАЖБАТА НА АЛКОХОЛ СЕ ЗАБРАНЯВА ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“, ала въпреки това мекушавият Карвър вече се протягаше към средния рафт, където беше царството на долнопробните боклуци. И въпреки че официално се водеше на работа в полицията само от два часа, Младши веднага заклейми постъпката на управителя като изключително глупава. Щом се бе поддал толкова лесно на натиска от страна на рошавия алкохолик, като нищо можеше да се очаква, че и другите, далеч по-представителни (и не толкова отблъскващи) клиенти ще поискат да се възползват от същата привилегия.

Фреди Дентън явно беше на същото мнение като него.

— По-добре недей — каза той на Джони Карвър и се обърна към Сам Вердро, който го гледаше тъпо със зачервените си очи; приличаше на къртица, впримчена в пръстена на полски пожар. — Не знам дали ти е останал достатъчно акъл, за да прочетеш този надпис, но чу добре какво ти каза човекът — продажбата на алкохол е забранена. Така че се измитай оттук. Стига си увонявал магазина.

— Не можете да се държите тъй с мене, гусин полицай — заяви Сам и изпъчи рамене, изправяйки се в пълния си ръст от сто седемдесет и пет сантиметра. Носеше мръсни памучни шорти, тениска на „Лед Цепелин“ и стари смачкани чехли. Косата му изглеждаше така, сякаш бе подстригвана за последен път в ония далечни времена, когато Буш Младши още имаше висок политически рейтинг. — Имам си правата. Живеем в свободна страна. Или поне тъй пише в Конституцията на независимостта.

— За момента Конституцията е отменена в Честърс Мил — обади се Младши, без изобщо да подозира, че думите му ще се окажат пророчески. — Затова се пръждосвай веднага оттук. — Господи, колко прекрасно се чувстваше! За по-малко от ден бе преминал от мрачните владения на отчаянието и безизходицата в селенията на енергичните действия и дръзките ходове, които го караха да се чувства жив и изпълнен с надежда.

— Ама…

За момент Сам просто остана на мястото си, а долната му устна потрепваше, сякаш се мъчеше да изнамери още аргументи. Младши констатира със смесица от задоволство и презрение как очите на пияндето се навлажняват. После Вердро протегна напред ръцете си, които — както забеляза Младши — трепереха доста по-силно от устните му. Беше му останал само един, последен, аргумент, ала не беше лесно да го извади на показ пред насъбралата се публика. В крайна сметка обаче го направи, понеже нямаше друг избор.

— Наистина имам нужда от това шише, Джони. Не се шегувам. Съвсем малко ми трябва, за да спра проклетото треперене. Няма да го изпия наведнъж, обещавам. И няма да създавам никакви проблеми повече. Кълна се в името на майка си. Взимам го и веднага се прибирам вкъщи. — „Вкъщи“ за Сам Вердро означаваше една порутена колиба с мръсен двор, ограден с ръждясали автомобилни чаркове.

— Може би трябва да му… — започна колебливо Джони Карвър.

Ала Фреди не го удостои с внимание.

— Нямало да го изпие наведнъж, ха! — изсумтя той. — Мърлячо, целият град знае, че докопаш ли пиячка, не можеш да се удържиш.

— Не ме наричай така! — извика Сам и сълзите се търкулнаха по брадясалите му бузи.

— Дюкянът ти е отворен, старче! — подвикна му Младши и щом Мърляча сведе очи към непраните си шорти, синът на Рени го перна по брадичката и го ощипа за носа. Номер от началното училище, но какво от това — нали не бе изгубил чара си? Развеселен, Младши не можа да се въздържи и изстреля репликата, която неизменно вървеше в комплект с действието: — Мръсни гащи има тоз, щипнах мръсния му нос!

Фреди Дентън се изсмя. Както и още неколцина от клиентите. Дори Джони Карвър се усмихна, макар че усмивката му беше кисела.

— Махай се оттук, Мърлячо — повтори Фреди. — Денят е прекрасен. Не искаш да го прекараш в килията, нали?

Обаче нещо — дали защото го бяха нарекли „Мърляч“, или защото Младши го беше унижил публично — пробуди част от онзи дремещ гняв, който бе ужасявал колегите на Сам преди четирийсетина години — времето, когато бе работил като дървосекач в канадската част на Меримак. Ръцете и устните му спряха да треперят… или поне засега. Изпепеляващият му поглед се закова върху Младши и той шумно прочисти гърлото си с презрително отхрачване. Когато заговори отново, вече изобщо не беше завалено.

— Върви на майната си, сополанко. Не си никакво ченге, а си и кръгла нула като футболист. И за резерва даже не те взеха, нали?

После очите му се отместиха към полицай Дентън.

— А на тебе ще кажа, че неделните продажби след девет са съвсем законни. Така стоят нещата още от седемдесетте и точка по въпроса.

Дойде ред и на Джони Карвър. Усмивката на управителя беше изчезнала, а зяпачите наоколо бяха неестествено притихнали. Една жена бе притиснала притеснено длан към гърлото си.

— Имам мангизи, не са фалшиви и ще взема това, което ми се полага.

И той понечи да мине зад щанда, ала в същия миг Младши го сграбчи за ризата и задната част на шортите, завъртя го и го заблъска към предната част на магазина.

— Хей! — извика Сам, докато краката му се плъзгаха по стария паркет. — Разкарай ръцете си от мен! Разкарай шибаните си ръце от…

Младши изтика възрастния мъж през вратата. Сам Вердро се оказа лек като пухена възглавница. И не спря да изпуска газове! Задникът му пърпореше като стар двигател на някоя бракма.

Пикапът на Стъби Норман тип „баничарка“ с надписи „МЕБЕЛИ ВТОРА РЪКА“ и „ИЗКУПУВАМЕ ИЗГОДНО АНТИКИ“ бе паркиран досами бордюра, а самият Стъби стоеше до него с виснало от изненада чене. Младши въобще не се поколеба. Той засили мрънкащото пиянде и го блъсна с главата напред в каросерията на пикапа. Тънкият метал издрънча кухо.

На Младши дори не му мина през ума, че може да убие вонящото копеле, докато Мърляча не се стовари на земята като чувал с картофи. Оказа се обаче, че един удар в пикап не е достатъчен, за да изпрати Сам Вердро на оня свят. Нито пък да му запуши устата. Алкохоликът първо изкрещя, а после избухна в ридания, докато се надигаше бавно на колене. От сцепеното място на главата му шуртеше алена кръв. Той изтри част от кръвта с длан, изгледа я невярващо и вдигна треперещата си ръка във въздуха.

Минувачите по главната улица бяха застинали неподвижно, сякаш играеха на детската игра „Замръзни“. Всички се взираха изумено в коленичилия на тротоара мъж, върху чиято длан ясно се виждаха следи от кръв.

— Ще съдя този град за полицейска бруталност! — кресна Сам. — И ЩЕ СПЕЧЕЛЯ ДЕЛОТО!

Фреди излезе от бакалията и застана до Младши.

— Хайде, кажи го.

— Какво да кажа?

— Че превиших правата си.

— Глупости! Нали чу какво каза Пит: „Няма да допусна никой да се ебава с мен!“ Партньоре, от тази сутрин това правило влезе в сила и всички трябва да се съобразяваме с него.

„Партньоре“! Сърцето на Младши трепна при тази дума.

— Никой не може да ме изхвърля от магазина, когато имам пари да си платя! — негодуваше Сам. — Никой не може да ме малтретира! Аз съм американски гражданин! Ще се видим в съда!

— Успех с делото! — заяви му Фреди. — Най-близкият съд е в Касъл Рок, а както подочух, пътят дотам нещо бил затворен…

Той сграбчи коленичилия мъж и го изправи на крака. Носът на Мърляча също кървеше и горната част на ризата му приличаше на ален лигавник. Фреди се пресегна за пластмасовите белезници, които висяха отзад на кръста му („Трябва и аз да се снабдя с такива“ — помисли си Младши), и миг по-късно те вече бяха пристегнали китките на Сам.

Фреди огледа насъбралите се хора — както на улицата, така и пред вратата на бакалията.

— Този човек е арестуван за нарушаване на обществения ред, оскърбление на полицейски служители и опит за физическа разправа — оповести той с онзи мощен глас, който Младши добре помнеше от футболните си дни. Когато ехтеше от трибуните обаче, не спираше да го дразни, а сега сякаш галеше ушите му.

„Сигурно съм пораснал“ — каза си Младши.

— Също така е арестуван и за нарушение на новата наредба за забрана на продажбата на алкохол, въведена от шериф Рандолф. Вижте го добре! — И Фреди разтърси Сам. Във въздуха се разхвърчаха капки кръв от косата и лицето на Вердро. — Ситуацията е критична, приятели, но градът си има нов шериф и той ще се справи с проблемите. Така че най-добре свикнете с новото положение, адаптирайте се към него и се научете да обичате. Това е моят съвет. Следвайте го и съм сигурен, че с лекота ще преодолеем трудностите. Тръгнете срещу него и… — Полицаят посочи китките на Сам, оковани зад гърба му.

Неколцина изръкопляскаха. За Рени Младши звукът бе като леденостудена вода в горещ ден. После, когато Фреди поведе кървящия възрастен мъж нагоре по улицата, Младши почувства, че някой го наблюдава. Усещането беше толкова силно, все едно нечии пръсти докосваха тила му. Обърна се и видя Дейл Барбара. Стоеше до редакторката на вестника и го наблюдаваше с безизразни очи. Барбара, който му бе ударил здрав пердах онази нощ на паркинга пред „Дипърс“. Всъщност бе дал добър урок и на тримата, преди численото им превъзходство да започне да обръща резултата.

Хубавото настроение на Младши започна да се изпарява. Буквално го усещаше как отлита от главата му като ято птици. Или прилепи от църковна камбанария.

— Какво правиш тук? — обърна се Младши към Барбара.

— Аз имам по-добър въпрос — намеси се Джулия Шамуей. На лицето й бе изписана иронична усмивчица. — Защо издевателстваш над човек, който тежи четири пъти по-малко от теб и е три пъти по-възрастен?

Младши не знаеше какво да каже. Почувства как лицето му пламва. Изведнъж видя кучката от вестника в килера на Маккейн — хубава компания за Анджи и Дуди. Барбара също можеше да се присъедини към тях. Щеше да изглежда добре, легнал върху вестникарката, сякаш правят туй-онуй.

Фреди му се притече на помощ. Заговори спокойно, а на лицето му бе изписано каменно изражение.

— Всички въпроси по отношение на новата политика на полицията следва да бъдат отправяни към новия шериф, госпожо. Междувременно няма да е зле да запомните, че сме оставени да се оправяме сами. Понякога, когато хората са оставени сами, се налага да им се дават примери.

— Когато хората са оставени сами, често правят неща, за които впоследствие съжаляват — добави Джулия. — Особено щом започнат разследванията.

Ъгълчетата на устните на Фреди виснаха и той поведе Сам по тротоара.

В продължение на секунда-две Младши остана загледан в Барби, след което му изсъска:

— Внимавай какво правиш и какви ги говориш, когато съм наблизо. — Той посочи с палец лъскавата си нова значка и продължи: — Пъркинс е мъртъв и аз съм законът.

— Младши — каза Барби, — не изглеждаш никак добре. Болен ли си?

За миг очите на Младши се разшириха леко. После синът на Рени рязко се обърна и закрачи енергично след новия си партньор. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.